Артър Хейли
Детективи (23)

Пета глава

Пред имиграционната служба и митницата на летището в Торонто Малкълм видя униформен шофьор на лимузина, който държеше високо табела с надпис „ЕЙНСЛИ“.

— Господин Ейнсли от Маями? — любезно попита младежът, когато Малкълм спря пред него.

— Да, но не съм очаквал…

— Тук отпред има кола с поздрави от генерал Грънди. Мога ли да взема багажа ви, сър?

Родителите на Карън, Джордж и Вайълит Грънди, живееха в окръг Скарбъроу, близо до източните граници на Метро-Торонто. Пътуването дотам отне час и петнайсет минути — повече от обикновено заради силния сняг, валял предишния ден. Небето бе мрачносиво, а температурата — близо до нулата. Подобно на мнозина жители на Флорида, поели на север през зимните месеци, Малкълм разбра, че е облечен прекалено леко. Надяваше се, че Карън му е взела топли дрехи.

Посрещането му в извънградския скромен дом на семейство Грънди обаче бе изключително топло. В мига, в който лимузината спря навън, предната врата се отвори и към него се изсипаха членовете на семейството: първо Карън и веднага след нея Джейсън. Карън силно го прегърна и промълви:

— Добре е, че си при мен — което бе неочаквано и успокоително. Джейсън се гушеше в палтото му и викаше:

— Тате! Тате! — Ейнсли го взе на ръце с весел възглас „Честит рожден ден!“ И тримата се прегърнаха.

По-малката сестра на Карън, София, стройна и сексапилна, се промъкна, за да целуне с обич Малкълм, последвана от съпруга си Гари Мокси, брокер от Уинипег, който стисна ръката му.

— Цялото семейство се гордее с онова, което направи, Малк. Искам да ми разкажеш всичко. — Двете дъщери на семейство Мокси, дванайсетгодишната Майра и десетгодишната Сюзън, се присъединиха към шумното, нежно посрещане.

Наред беше елегантната Вайълит Грънди, която майчински прегърна зет си.

— Всички сме толкова щастливи, че успя да дойдеш.

Докато другите се насочваха обратно към къщата, Джордж Грънди, белокос, строен, на седемдесет и пет години, прегърна Малкълм.

— Гари е прав, гордеем се с теб. Понякога хората забравят колко важен е дългът — в наше време се случва все по-рядко. — Джордж снижи глас. — Изнесох им на всичките, особено на Карън, малка лекция по този въпрос.

Ейнсли се усмихна. Споделената забележка обясняваше много неща. Карън обожаваше баща си и явно думите му имаха сериозен ефект.

— Благодаря ти — с признателност отвърна той. — И честит рожден ден.

Бригаден генерал Джордж Грънди беше прекарал Втората световна война с канадската армия в Европа, където напредна в чин, оцеля в някои от най-тежките сражения и получи кръст за храброст. По-късно участва в Корейската война. След пенсионирането си, на петдесет и пет годишна възраст, той се отдаде на преподавателска дейност.

— Да влизаме вътре преди да си се превърнал в ледена шушулка — каза Джордж Грънди. — Подготвена е цяла програма.

 

 

Приветствията продължиха през целия ден. На вечерята по случай двойния рожден ден на Джордж и Джейсън беше шумно и претъпкано. Присъстваха роднини и гости — общо двайсет души. Малкълм се озова в центъра на вниманието.

— Все едно, че при нас е истински детектив от телевизията — каза дванайсетгодишната Майра, след като го отрупа с въпроси.

Сепнат, Джейсън изведнъж се изправи на стола си.

— Моят баща е много по-добър от онези типове от телевизията.

Другите искаха да чуят за екзекуцията, на която Малкълм съвсем скоро беше присъствал, за убийствата преди това и за начина на разкриването им. Доколкото можеше, Ейнсли искрено им отговаряше, макар че пропусна последната си среща с Елрой Дойл.

— Една от причините за любопитството ни — рече Джордж Грънди, — е огромното нарастване на тежката престъпност в Канада. Имаше време, когато човек можеше да излезе от дома си и да се чувства в безопасност, но вече не е така. Сега тук е почти толкова опасно, колкото и при вас, в Щатите.

По време на разговора за убийствата Малкълм обясни, че повечето убийци биват залавяни, защото допускат глупави грешки или подценяват силите, срещу които се изправят.

— Има толкова много информация за престъпността и наказателната система във вестниците, че престъпниците би трябвало да знаят, че нямат шанс — каза София Микси.

— Така е — съгласи се Малкълм, — но убийците често са млади и зле информирани.

— Може би е така, защото не четат много — обади се някой.

Малкълм кимна.

— Много от тях изобщо не четат. Някои дори не могат.

— Но трябва да гледат телевизия — възрази Майра. — А във филмите престъпниците ги хващат.

— Естествено — съгласи се Ейнсли. — Но по телевизията те обикновено изпъкват с нещо. Забелязват ги, а децата — особено бедните деца — искат тъкмо това. Последствията идват после, когато обикновено е прекалено късно.

За голяма изненада на Малкълм повечето от присъстващите бяха за смъртно наказание за убийство. Тенденцията за промяна на общественото мнение бе очевидна в Съединените щати, а сега навярно и в Канада, където смъртната присъда беше отменена през 1976 година.

 

 

За вечерята по случай рождените дни бяха свалили преградата между дневната и трапезарията, за да съберат дългата четири метра и половина маса, украсена с пъстри ленти и празнични шапчици. Докато специално наетите сервитьори се готвеха да поднесат четирите ястия, Джордж и Джейсън заеха определените за тях почетни места.

Джордж се огледа и отбеляза:

— Имам чувството, че трябва да се каже нещо…

— Остави на Малкълм! — отвърна Карън.

Всички обърнаха глави към него.

— Топката е твоя, Малк — каза Гари Мокси.

— Няколко спонтанни мисли за този исторически случай… — усмихнато рече Ейнсли, като вдигна глава.

После се огледа и продължи по-ясно:

— Тази вечер сме се събрали, за да потвърдим отново вярата си в морала, истината, обичта и, особено днес, в прекрасните идеали на семейния живот. Ние отбелязваме единството на това семейство, неговите успехи, благополучие и — за най-младите ни роднини тук — осъществяването на техните мечти и надежди. На този весел празник в чест на Джордж и Джейсън ние проявяваме взаимната си вярност, обещавайки си да се подкрепяме помежду си в тежки времена, както и където и да сме. Освен членовете на семейството, ние приветстваме скъпите ни приятели, които споделят нашия празник и нашата обич.

В чест на двуезичната Канада, Малкълм завърши с мощно „Salut!^[1]“.

На следващата сутрин Малкълм, Карън и Джейсън се разходиха из крайезерните улици на Скарбъроу. От високите скали те ясно видяха езерото Онтарио, макар че съседният щат Ню Йорк, само на сто и четирийсетина километра от тук, изобщо не се забелязваше. През нощта отново беше валяло и тримата се замеряха със снежни топки. След три опита Джейсън най-после попадна в целта си: главата на Малкълм.

— Иска ми се в Маями да имахме сняг! — весело извика той.

Джейсън бе здраво момче с квадратни рамене и дълги, стройни крака. Големите му кафяви очи често гледаха сериозно и въпросително, сякаш разбираше, че има да открива толкова много неща, макар понякога да не знаеше как. Но от време на време лицето му се озаряваше от сияйна усмивка — сякаш да напомни на света, че в края на краищата животът е слънчев.

Като се отупаха от белия, рохкав сняг, те продължиха разходката си. Малкълм прегърна жена си и сина си.

След малко, когато Джейсън отпраши напред, Карън каза:

— Предполагам, че моментът е съвсем подходящ да ти съобщя нещо. Бременна съм.

Малкълм спря с разширени очи.

— Мислех си…

— Аз също. Понякога се оказва, че докторите могат и да грешат. Ходих два пъти на преглед. Не исках да ти казвам по-рано и да събуждам празни надежди. Но, Малкълм, само си помисли — ще си имаме бебе!

През последните четири години бяха искали още едно дете, но гинекологът на Карън беше казал, че вероятността не е голяма.

Тя продължи:

— Мислех да ти съобщя по време на полета за насам…

Малкълм се плесна с длан по челото.

— Сега разбирам как си се чувствала вчера. Скъпа, съжалявам.

— Няма нужда. Зная, че си постъпил правилно. Така или иначе, сега вече знаеш. Щастлив ли си?

Вместо отговор той я прегърна и я целуна.

— Хей! — извика Джейсън и се засмя. — Внимавайте! — После, когато се обърнаха, момчето ги уцели със съвършено насочена снежна топка.

 

 

— Трябва да се събираме по-често — каза рано сутринта на четвъртия ден Гари Мокси, когато семейната среща завършваше с нежно сбогуване. Бяха станали преди зазоряване за кратка закуска и после с няколко коли потеглиха към летището на Торонто.

Джордж Грънди откара Карън, Малкълм и Джейсън. По пътя момчето весело бъбреше.

— Дядо, много се радвам, че сме родени на един и същи ден — каза той.

— Аз също, синко — отвърна му старият генерал. — Надя вам се, че когато вече няма да ме има, ще празнуваш и за двама ни. Мислиш ли, че ще можеш?

— О, да.

— Ще може — рече Карън. — Но дотогава има много време, татко. Какво ще кажеш догодина да празнуваме рождения ви ден в Маями? Ще поканим цялото семейство.

— Готово! — Баща й се обърна и погледна към Малкълм, който седеше отзад. — Ако нямаш нищо против?

Малкълм се сепна.

— Извинявай! Какво питаш?

Джордж Грънди се засмя.

— Няма значение. И аз бях така, признаците са ми познати. Обмисляш работата си за утре, нали?

— Да ти кажа честно, да — призна Малкълм. Детективът се чудеше кой е най-подходящият и бърз начин да се справи с все още нерешените въпроси, възникнали от последния му разговор с Елрой Дойл.