Артър Хейли
Детективи (35)

Четвърта глава

— Спомняш ли си онези две убийства, за които ти разказах миналия път? — попита Синтия. — Онова в Коконът гроув и…

— Разбира се, че си спомням — рязко я прекъсна Дженсън. — Трябваше да разбереш повече подробности.

— Така и направих.

Беше третата седмица на юни, две седмици след последната им среща в Бока Рътон. Наложи се да се видят отново, въпреки че работното време на Синтия не позволяваше да отидат на Кайманите или на Бахамите. Затова тя се спря на Хоумстед, малък град на петдесет и пет километра от Маями. Пътуваха поотделно. Срещнаха се в ресторант „Потлайкърс“.

Шофирането бе уморило Дженсън, няколко нощи не беше спал добре. Отгоре на всичко сънуваше кошмари — не помнеше подробностите, но се събуждаше подгизнал в пот. В мъглата на ничията земя, точно преди да се събуди, виждаше полупотъналата инвалидна количка и заплашителното лице на Върджило.

Интериорът на „Потлайкърс“ имитираше селска къща. Дженсън и Синтия седнаха на пейки пред чвореста чамова маса на разстояние от другите посетители. Тя бе донесла малко кожено куфарче.

— Нещо не е наред ли? — попита Синтия.

— За Бога! Какво изобщо е наред? — едва не се разсмя той и едва се въздържа да не каже: „Не, всичко е наред. Просто обмисляме две убийства, за които и двамата имаме мотиви. А някои от най-добрите мозъци в криминалистиката ще се опитат да ги разкрият… Дори могат да успеят, и тогава кой знае? Навярно ще ни екзекутират на електрически столове един до друг… Иначе всичко останало си е съвсем наред“.

— Говори тихо — каза Синтия. — И не изпускай нервите си. Излишно е, защото всичко ще стане както трябва. Запомни, аз съм в състояние да преценя. Обади ли ти се вече твоят човек? Не използвай името му.

Дженсън кимна.

— Преди три дни.

Беше му се обадил петнайсет дни след убийството на инвалида. Нямаше как да разбере откъде му телефонира, а и Патрик не попита, но предполагаше, че е от Колумбия.

— Знаеш кой съм, но не казвай. — Писателят веднага позна гласа на Върджило.

— Да, зная.

— Скоро се връщам. Още ли искаш?

— Да. — Очевидно Върджило използваше само къси думи. Дженсън направи същото.

— След седмица, може би две. Става ли?

— Става.

И разговорът свърши.

Синтия попита:

— Сигурен ли си в инстинкта си? Той знае ли какво искаме?

— Сигурен съм. Човек не се среща с типове като него само за да си побъбрят. Така че ми разкажи за онези убийства. Със странните особености — нали така се изрази ти?

— Да. — Последва кратко мълчание. — В Коконът гроув до жертвите са били оставени четири убити котки.

— Четири котки ли? — не повярва Дженсън.

— Не ме питай защо, тъй като и аз не зная. Никой не знае. В отдел „Убийства“ продължават да правят догадки.

— Каза, че подобен случай имало във Форт Лаудърдейл. Какво ще ми кажеш за него?

— Там е по-сложно. Краката на мъжа са били обгорени и никой не знае защо. Смята се само, че с болния си мозък убиецът приема и двете неща за символи.

И какво предлагаш?

— Да имитираме първия случай. Кажи на твоя човек да вземе някакво мъртво животно и да го остави там.

— Не четири котки, надявам се.

Синтия поклати глава.

— Трябва да е подобно, но все пак да се различава. И едно животно ще е достатъчно — може би заек. Просто още един символ. Има и други неща.

— Какви?

Тя му разказа, че в случаите „Фрост“ и „Хенънфелд“ жертвите са били намерени завързани, със запушени уста, един срещу друг.

— И в двата случая оръжие на убийството е бил нож „Боуи“. Знаеш как изглежда, нали?

Дженсън кимна.

— Веднъж го използвах в един свой роман. Не е трудно да се купи. Давай нататък.

— И на двете местопрестъпления радиото високо е свирело хардрок.

— Елементарно. — Дженсън се бе съсредоточил и запомняше. Нямаше да си запише тези неща нито сега, нито по-късно.

— Трябва да бъдат взети абсолютно всички пари — продължи Синтия. — Баща ми винаги носи в себе си много и ги оставя до леглото си. Но бижутата на майка ми трябва да останат недокоснати. Така е било на онези местопрестъпления. Погрижи се да го изясниш на онзи човек.

— Няма да е трудно. Бижутата могат да се идентифицират и проследят. Предполагам, че онзи убиец също го е знаел.

— Сега за къщата — рече Синтия. — Може да имаш нужда от това.

Тя му подаде сгъната рекламна брошура, описваща квартала „Бей пойнт“. Когато я разгърна, Дженсън видя страница, на която имаше план на улиците и къщите. Една от тях беше отбелязана с кръстче.

— Това ли е?…

— Да — прекъсна го Синтия. — Трябва да знаеш и още нещо. Родителите ми имат трима служители — иконома Паласио и жена му, които живеят там. Рано сутрин идва прислужница, която си тръгва в четири следобед.

— Значи нощем в къщата остават четирима души?

— Освен в четвъртъците. Тогава икономът и съпругата му винаги ходят до Уест Палм Бийч, за да посетят сестрата на госпожа Паласио. Тръгват късно следобед и никога не се връщат преди полунощ, понякога и по-късно.

Паметта на Дженсън започна да се претоварва.

— Може да забравя това. Чакай да си отбележа. — Той взе брошурата и затършува в джоба си за химикалка.

Синтия нетърпеливо му каза:

— Дай го на мен. — После написа върху брошурата: „Присл. — сутр. рано, тръгва в 16 ч.

Семейство П. — четв. късно следобед, връщат се в полунощ.“

— Трябва ли да зная нещо друго за онези убийства? — попита Дженсън, след като прибра брошурата в джоба си.

— Да, всичко е било адски гадно. — Синтия сбърчи лице, докато описваше изпорязаните с нож и обезобразени трупове на семействата Фрост и Хенънфелд — информация, която беше получила от докладите на отдел „Убийства“ в Маями.

 

 

Една делнична вечер няколко дни преди това Синтия бе отишла до офиса на „Убийства“. Старши служителите от другите отдели често ходеха там, за да побъбрят и да научат подробности за важни случаи. Освен това там винаги правеха хубаво кафе. Като бивш детектив от отдела, Синтия често го посещаваше, понякога и служебно.

Бе избрала момент, когато в офиса нямаше много хора. Само двама детективи седяха на бюрата си. Там беше и сержант Пабло Грийн, най-старшият служител в момента.

— Бих искала да прегледам едно дело — каза му тя след размяната на приятелски поздрави.

— С удоволствие, майоре — весело махна с ръка Грийн към стаята, където се пазеше текущата документация. — Знаеш къде е всичко, но ако имаш нужда от помощ, ме повикай.

— Естествено — отвърна Синтия.

Щом остана сама, тя бързо се захвана на работа. Знаеше къде да търси папките за случаите „Фрост“ и „Хенънфелд“. Първата папка бе голяма, но Синтия бързо извади от нея бележките на Бърнард Куин, разследващия детектив, и на Малкълм Ейнсли като негов сержант наблюдател. Тя прехвърли записките, като спираше, за да отдели повече внимание на полезната й информация, като я преписваше в собствения си тефтер. След няколко минути Синтия затвори папката и отвори другата. Тя беше тънка, защото с нея не се занимаваше полицията в Маями, а я бяха завели в резултат от идването на шериф детективът Бенито Монтес от Форт Лаудърдейл. Той обаче бе донесъл копие на оригиналния доклад за произшествие и допълнителни бележки, които съдържаха повече подробности.

Тя прибра двете папки и се върна в главния офис, след което приятелски се сбогува със сержант Грийн и другите двама детективи. Когато погледна часовника си, Синтия видя, че е останала в отдела едва двайсет минути, пък и никой не знаеше кои дела е преглеждала.

Щом се върна в кабинета си, тя проучи и запомни бележките си, после откъсна страниците и ги пусна в тоалетната.

 

 

Докато слушаше в ресторанта подробностите за двете жестоки двойни убийства в Коконът гроув и Форт Лаудърдейл, Дженсън реши, че на Върджило няма да му е трудно да изпълни тази задача.

Дженсън обмисли цялата информация и мислено се съгласи с плана на Синтия да имитират онези две престъпления. В някакъв извратен смисъл, помисли си той, идеята бе блестяща. После се поправи. За живота, който вече водеше, това изобщо не беше извратено, а само блестящо!

— Много мислиш — каза от отсрещната страна на масата Синтия.

— Просто се мъчех да запомня всички онези основни правила — излъга той, като поклати глава.

— Тогава прибави към списъка и това: никакви отпечатъци от пръсти.

— Не се безпокой. — Дженсън си спомни как Върджило си бе сложил ръкавици преди да извади количката от микробуса.

— Още нещо — продължи Синтия, — и този път наистина е последно.

Дженсън зачака.

— Между убийствата от Коконът гроув и Форт Лаудърдейл има интервал от четири месеца и дванайсет дни, пресметнала съм го.

— И какво от това?

— Серийните убийци често действат на еднакви интервали от време, а това означава, че онзи, който е извършил предишните две убийства, може да извърши ново или през последните няколко дни на септември, или през първата седмица на октомври. И това съм пресметнала.

Дженсън беше озадачен.

— Каква връзка има това с нас?

— Ще изпреварим копелето, като определим датата за средата на август. Тогава ако на някоя от онези дати последва друго убийство, пак ще има интервал, но никой няма да се замисли за него, защото няма да изглежда важен фактор.

Синтия замълча.

— Какво има? Защо си толкова мрачен?

Дженсън, чието лице все повече изразяваше съмнение, дълбоко си пое дъх.

— Искаш ли да знаеш какво си мисля?

— Не съм сигурна, че ме интересува, но щом искаш, давай.

— Син, струва ми се, че се опитваме да надхитрим самите себе си.

— Какво означава това?

— Колкото повече разговаряме, толкова повече си мисля, че нещо може да се обърка, ужасно да се обърка.

— И какво предлагаш? — ледено попита Синтия.

Дженсън се поколеба. После въпреки противоречивите си чувства отговори:

— Да се откажем от всичко това. Още сега.

— А не забравяш ли нещо? — след като отпи от диетичната си сода, попита Синтия.

— Предполагам, че имаш предвид парите. — Патрик прокара език по устните си.

— Донесох ги със себе си, за да ти ги дам. — Синтия докосна коженото куфарче на пейката до нея. Но няма значение, ще си ги взема. — Тя вдигна куфарчето и се накани да си тръгва. За миг спря и погледна към Дженсън.

— На излизане ще платя сметката. В края на краищата за адвоката ще ти трябва и последният цент. Ако пък наистина не можеш да си го позволиш, ще ти назначат обществен защитник, макар да се страхувам, че не са много добри.

— Не си тръгвай! — Той я хвана, за ръката и уморено каза: — За Бога, седни.

Синтия не отвърна нищо.

— Добре — примирено продължи Дженсън, — щом искаш да ти го кажа, предавам се… Зная, че държиш всички козове. И зная, че би ги използвала без ни най-малко угризение. Така че да се върнем там, докъдето бяхме стигнали.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Сигурен съм — покорно кимна Патрик.

— Тогава запомни, че по възможност датата трябва да е в средата на август. — Синтия отново беше делова, сякаш през последните няколко минути не се бе случило нищо. — Повече няма да се срещаме. Можеш да ми телефонираш вкъщи, но разговаряй кратко и си мери приказките. А когато ми съобщаваш датата, прибави към действителната пет дни — аз съответно ще извадя пет. Ясно ли е?

— Ясно.

— Искаш ли да ми кажеш още нещо?

— Само едно — отвърна Дженсън. — Цялата тази тайнственост ужасно ме възбужда. Какво ще кажеш?

Тя се усмихна.

— Нямам търпение. Да се махаме оттук и да намерим мотел.

Когато излязоха от ресторанта, Синтия рече:

— А, между другото, можеш да се погрижиш за това. — И му подаде коженото куфарче.

 

 

Въпреки уговорката, съмненията продължаваха да гризат писателя. А щом стана дума за адвокат, у него се зароди нова идея.

Всеки вторник той играеше скуош в спортния клуб в центъра на Маями заедно с друг редовен посетител на име Стивън Круз. Бяха се запознали там и вече много месеци бяха партньори на корта. От други членове на клуба Патрик беше научил, че Круз е отличен адвокат, занимаващ се с наказателни процеси. Един следобед, докато двамата взимаха душ след тежка, но доставила им удовлетворение игра, Дженсън импулсивно го попита:

— Стивън, ако някой ден се случи да попадна в беда и имам нужда от помощта на адвокат, мога ли да разчитам на теб?

Круз се сепна.

— Хей, надявам се, че не си направил нищо…

Дженсън поклати глава.

— Абсолютно нищо. Просто ми хрумна.

— Ами, разбира се, отговорът ми е „да“.

С това разговорът приключи.