Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Detective, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009–2010)

Издание:

Артър Хейли. Детективи

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 1997

Редактор: Ани Николова

Коректор: Ани Стаменова

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Името й беше легенда. Навремето я бяха смятали за най-добрия криминален репортер в страната, а славата й далеч надхвърляше границите на Флорида и нормалния новинарски пулс на Маями. Информацията й за събития и хора бе енциклопедична: не само в областта на престъпността, но и на политиката, и на бизнеса. Сега тя почти се беше пенсионирала. „Почти“, защото когато й се искаше, пишеше книги, които задължително се радваха на огромен успех. В последно време обаче й се пишеше все по-рядко и през повечето време седеше със спомените и кучетата си — имаше три пекинеза на име Ейбъл, Бейкър и Чарли. Интелектът и паметта й бяха все така остри.

Казваше се Бет Ембри и макар да пазеше възрастта си в тайна, дори за „Кой кой е в Америка“, смяташе се, че е на доста повече от седемдесет. Живееше в апартамент в Оукмънт Тауър в Маями Бийч, от който се разкриваше гледка към океана, и Малкълм беше един от многобройните й приятели.

Вторият телефонен разговор на Ейнсли от дома на Давънъл бе с Бет.

— Зная защо си тук, видях те по сутрешните новини да пристигаш в къщата на Давънъл. Както обикновено, тероризираше репортер.

— Никога не съм тероризирал теб — възрази той.

— Защото се страхуваше от мен.

— Адски права си — отвърна Ейнсли. — И още се страхувам. — Двамата се засмяха и той я целуна по бузата, докато Ейбъл, Бейкър и Чарли скачаха и лаеха около тях.

Макар да не можеше да се каже, че Бет Ембри някога е била красива в общоприетия смисъл на думата, тя притежаваше изключителна жизненост, която бликаше от нея. Бе висока и стройна, все още стегната, и винаги носеше джинси и пъстри памучни ризи — днешната беше жълто-бяла.

Двамата се бяха запознали преди десет години, когато, като вестникарска репортерка Бет започна да се появява бързо на местопрестъпленията на убийства, разследвани от Ейнсли, и питаше лично за него. Отначало той се държеше предпазливо, после разбра, че когато й дава информация, често получава от нея също толкова ценни данни и идеи. С времето взаимното им доверие растеше и Ейнсли й предостави няколко големи „парчета“, като знаеше, че тя ще скрие източника си. После от време на време ходеше при нея за информация и съвети, както направи и сега.

— Почакай малко — каза Бет. Тя занесе някъде кучетата и затвори вратата.

— Прочетох, че си ходил на екзекуцията на Елрой Дойл — започна тя. — Да не би да си искал да се увериш, че ще си получи заслуженото?

Ейнсли поклати глава.

— Не беше по мое желание. Дойл поиска да разговаря с мен.

Тя вдигна вежди.

— Предсмъртна изповед? Наистина ли ми мирише на добър материал?

— Може би някой ден.

— От време на време продължавам да пиша. Имам ли твоето обещание?

Ейнсли помисли малко.

— Добре, колкото се отнася до мен, обещавам, че ще си първата, която ще разбере резултата. Но дотогава — пълно мълчание.

— Разбира се. Някога да съм те подвеждала?

— Не. — Макар че, както винаги с Бет Ембри, маневрите и пазарлъците не се изключваха.

Споменаването на Дойл му напомни, че Ръби Боуи вече трябваше да е започнала разследването си. Ейнсли се надяваше бързо да разреши този нов случай. Сега на свой ред той запита:

— Разговорът ни за семейство Давънъл ще остане в тайна, нали?

— Но не завинаги, става ли? — отвърна тя. — Както казах, вече не пиша много — хлапетиите в криминалната хроника се справят доста добре, — но от време на време ме хващат бесните, особено в случаи като този с Давънъл.

— Знаеш ли нещо за тях?

— Родът Давънъл е част от историята. А Байрън Мадокс-Давънъл, както го накараха да се прекръсти, беше жалък тип. Не се изненадах, че са го убили. Нямаше да се изненадам дори да се бе самоубил. Имаш ли заподозрян?

— Още не. На пръв поглед прилича на човек отвън. Защо Байрън да е бил „жалък тип“?

— Защото откри, че „Човек не живее само за единия хляб“, дори да е дебело намазан с масло. — Бет се подсмихна. — Познато ли ти е това?

— Естествено. Само че използва два различни източника — започна с Второзаконието и завърши с Матей и Лука.

— Браво, впечатлена съм! Онази семинария ти се е отразила за цял живот. Има ли някаква възможност отново да се върнеш към църквата? — Бет редовно ходеше на черква и рядко устояваше да не ужили Ейнсли за миналото му.

— Заради теб — каза й той — ще си подложа и другата буза. Това също е от Матей и Лука. А сега ми разкажи за Байрън.

— Добре. Отначало беше голямата надежда на семейството за ново поколение Давънъл — затова и когато се ожени за Фелиша, го накараха да си промени името. Тя е единствено дете и освен ако не забременее, което вече е малко вероятно, династията Давънъл ще прекъсне заедно с нея. Е, из града никога не е имало недостиг на сперма на Байрън и се предполага, че е отпуснал малко и на Фелиша, но тя не успя да зачене.

— Разбрах, че не е имал успех и в семейния бизнес.

— Той беше истинско бедствие. Предполагам, че Фелиша ти е разказала за това и за издръжката му…

— Да.

— Тя разказва на всички. Изпитваше такова презрение към него, че направи живота му още по-празен, отколкото бе преди.

— Смяташ ли, че Фелиша може да е убила съпруга си?

— Ами ти?

— Засега не.

Бет решително поклати глава.

— Не го е убила тя. Първо, Фелиша е прекалено умна, за да направи нещо толкова глупаво. Второ, Байрън й беше полезен.

Ейнсли си спомни думите на Фелиша: „Положението устройваше и двама ни… в известен смисъл ми осигуряваше свобода“.

Не бе трудно да се досети какво означаваше нейната „свобода“.

Бет проницателно го наблюдаваше.

— Сети ли се? Обвързана с Байрън, нямаше нужда да се тревожи, че някой от многобройните й любовници ще стане прекалено силен и ще поиска да се ожени за нея.

— Многобройни любовници ли?

Бет отметна глава назад и се разсмя.

— Не можеш да ги преброиш! Фелиша направо яде мъже за закуска. Но бързо се уморява и ги разкарва. Ако връзката започне да става сериозна, просто трябва да им каже: „Вече съм омъжена“.

Бет отново изпитателно погледна към Ейнсли.

— Не започна ли да сваля и теб?… Ами да, направила го е! Господи, Малкълм, та ти се изчервяваш!

Той поклати глава.

— Беше само за миг и навярно е плод на въображението ми.

— Не е, приятелю, а ако те е харесала на вкус, ще опита отново. Обаче те предупреждавам — медът на Фелиша може да е сладък, но тя е царица с истинско жило.

— Ти спомена за династията Давънъл. От кое време датира?

Бет се замисли.

— От края на миналия век… от 1898 г., почти сигурна съм. Има една книга, помня много неща от нея. Сайлъс Давънъл и жена му Мария пристигнали тук като емигранти от Горна Силезия — това е между Германия и Полша. Имал малко пари и отворил смесен магазин. В края на живота му вече се наричал универсален магазин „Давънъл“ и старецът бил натрупал основния капитал на фамилията. Сайлъс и Мария имали син — Вилхелм.

— Който сега едва дишал, нали?

— Това пак ти го е казала Фелиша. Жената на Вилхелм почина преди много години, но той още е с разума си, въпреки че е на деветдесет и седем. Чувала съм, че не пропуска почти нищо от онова, което става в къщата. Трябва да поговориш с него.

„Склерозирал“ — бе му казала Фелиша.

— Да, ще го направя.

— Във всеки случай — продължи Бет — с всяко поколение Давънъл семейството ставало все по-богато и по-могъщо, и това се отнася също за Тиъдър и Юджиния: и двамата тирани.

— Честно казано, всички те ми се струват тирани.

— Не е задължително. Просто всички са тласкани от невероятна гордост.

— Защо?

— Защото винаги много са се вълнували от фасадата си. Общественият им облик трябва да е безупречен, да ги прави по-висши, даже съвършени. И всички малки мръсни тайни са заровени толкова надълбоко, че дори ти, детектив сержант, може би ще се затрудниш да ги откриеш.

— Според онова, което ми каза — рече Ейнсли, — Фелиша невинаги е безупречна.

— Защото повече се е пригодила към времето си. Но въпреки това изключително държи на гордостта си и трябва да се съобразява с Тиъдър и Юджиния, тъй като те продължават да контролират семейното състояние. Фелиша имаше неприятности с родителите си заради Байрън. Не искаха да се разчува за провала на брака им, затова и Байрън получи онази издръжка — за да мълчи. Пак ти казвам, те изобщо не се интересуват какъв начин на живот води Фелиша, стига да го крие в тайна.

— А тя наистина ли го крие?

— Не толкова, колкото биха искали Тиъдър и Юджиния. Чух, че имало страхотен семеен скандал и й поставили ултиматум: ако Фелиша опозори по какъвто и да било начин семейното име, щели й отнемат управлението на телевизионната станция, която толкова обича.

Те продължиха да разговарят и Ейнсли на свой ред й съобщи някои подробности за случая „Мадокс-Давънъл“. На тръгване детективът каза:

— Благодаря ти, Бет. Както винаги, ти ми даде много материал, върху който да мисля.

Някъде от стаите се чуваше лаят на Ейбъл, Бейкър и Чарли.

 

 

Когато Малкълм Ейнсли се върна в дома на Давънъл, останките на Байрън Мадокс-Давънъл бяха прибрани в найлонов чувал и откарани в моргата на окръг Дейд за аутопсия. Сандра Санчес вече си беше тръгнала. Според нея смъртта на жертвата бе настъпила някъде между пет и шест часа сутринта, приблизително два часа преди Фелиша Мадокс-Давънъл да съобщи за откриването на трупа.

Предишното оживление в спортната зала-кабинет беше стихнало, но шефът на екипа за идентификация Хулио Верона продължаваше да търси улики.

— Когато имаш малко свободно време, бих искал да ти покажа нещо — обърна се той към Ейнсли.

— Добре, Хулио. — Но първо детективът отиде при Хорхе Родригес и Хосе Гарсия и ги попита: — Какво ново?

Хорхе се ухили и посочи към Гарсия.

— Той смята, че го е направил икономът.

— Много смешно! — кисело отвърна Гарсия. После каза на Ейнсли: — Просто не вярвам на онзи тип Холдсуърт, това е всичко. Разпитах го и всичките ми инстинкти подсказват, че лъже.

— За какво?

— За всичко: че не е чул изстрел или някакъв друг шум, докато е бил на етажа си, и че се е появил на местопрестъплението едва когато го е повикала съпругата на убития. Той знае повече, отколкото казва, залагам си живота.

— Провери ли миналото му? — попита Ейнсли.

— Естествено. Още е британски поданик. В Щатите е от петнайсет години, има зелена карта и никога не е имал неприятности. Обадих се в имиграционната служба в Маями — там имат неговото досие.

— Нещо полезно?

— Ами странно е, но Холдсуърт има криминално досие във Великобритания и е бил достатъчно благоразумен, за да го съобщи, когато е подавал молбата си за зелена карта. Ако не го беше направил, щяха да го разкрият, но това е дребна работа.

— Да чуем.

— Когато е бил осемнайсетгодишен, преди трийсет и една години, откраднал бинокъл от задната седалка на паркирана кола. Видяло го едно ченге и го арестувало. Той се признал за виновен, получил две години условно и оттогава е чист. Човекът от имиграционната служба, с когото разговарях, твърди, че когато някой подава молба за зелена карта, не взимат под внимание толкова дребна и отдавнашна простъпка, стига да я декларира. Предполагам, че просто съм си загубил времето.

Ейнсли поклати глава.

— Няма такова нещо. Запази си бележките, Тате. Нищо ли не изскочи от другите разпити?

— Не много — отвърна Хорхе. — Двама души — съпругата на шофьора и един градинар — смятат, че са чули изстрела, но са си помислили, че е уличното движение. Нямат представа в колко часа е било. Сигурни са, че е било тъмно.

— Някой разговарял ли е със стареца — Вилхелм Давънъл?

— Не.

— Аз ще свърша тази работа — заключи Ейнсли.

Тримата отидоха при Хулио Верона в другата част на стаята.

— Вижте това — рече Верона. С помощта на гумени ръкавици шефът на екипа за идентификация извади от найлонова торбичка малък златен часовник, който постави върху бюрото на Байрън Мадокс-Давънъл. Той поясни: — Когато го намерихме, лежеше точно на това място. Ето и снимката, която го потвърждава. — Верона им показа полароидна снимка.

— Погледнете гърба на часовника — продължи той — и ще видите, че има кръв, доста голямо количество за такава малка повърхност. Но — той направи пауза, за да подчертае думите си, — ако предположим, че кръвта е на жертвата, и като имаме предвид разстоянието от трупа, няма начин да се е оказала върху гърба на часовника, ако е бил в това положение, в което е сега.

— И какво предполагаш? — попита Ейнсли.

— По време на убийството или незабавно след него часовникът е бил съборен от бюрото и е паднал в кръвта върху пода. По-късно същият човек — може би убиецът — го е забелязала, вдигнал го е и го е върнал обратно върху бюрото, където го засне нашият екип.

— Има ли отпечатъци от пръсти?

— Естествено. Два много добри отпечатъка. Нещо повече, и двата бяха кървави.

— Значи ако откриеш идентични — възбудено каза Хосе Гарсия, — ще хванем убиеца.

Верона сви рамене.

— Това зависи от вас, момчета, но според мен онзи, на когото са отпечатъците, ще трябва да отговаря на много сериозни въпроси. Във всеки случай, ще потърсим в архива и ако открием идентични, до утре ще разполагаме с идентификация. Сравнението на кръвта с тази на жертвата ще отнеме още един ден. Има и нещо друго. Елате насам.

Верона ги поведе към полиран дъбов шкаф в спортната част на помещението.

— Беше заключен — намерихме ключовете в едно от чекмеджетата в бюрото. — Шефът на екипа за идентификация отвори вратичката — покрит с червен филц, шкафът бе пълен с огнестрелно оръжие. Захванати с метални скоби, вътре бяха изправени автоматична пушка „Браунинг“, полуавтоматична ловна пушка „Уинчестър“ и автоматична пушка „Гросмън“ 22-ри калибър. До тях имаше още празни места.

В шкафа имаше няколко вътрешни чекмеджета. Верона отвори две от тях и каза:

— Очевидно Мадокс-Давънъл е обичал да стреля. Тук има много патрони за трите пушки и за пистолета „Глок“, който е и със зареден догоре пълнител. Освен това има кутия с патрони за магнум 357.

— Патрони, за които няма пистолет — отбеляза Ейнсли. — Точно така. Очевидно пистолетът липсва и може да е бил магнум 357.

Ейнсли се замисли.

— Възможно е Мадокс-Давънъл да има разрешителни за оръжията си. Някой проверил ли е?

— Още не — отвърна Верона.

— Хайде да го направим. — Ейнсли включи полицейския си радиотелефон и се обади в офиса на отдел „Убийства“. Отговори му сержант Пабло Грийн.

— Пабло, направи ми услуга, иди до компютъра — помоли Ейнсли. — Трябва ми проверка в регистъра на огнестрелното оръжие на окръг Дейд. Фамилията е Мадокс-Давънъл, малко име Байрън… Да, още сме в къщата… Искаме да разберем дали на негово име е регистрирано нещо.

— Открихте ли някакви куршуми на местопрестъплението? — попита Верона той, докато чакаше.

Шефът на екипа за идентификация кимна.

— Да, един. Намерихме го до перваза на пода зад бюрото: трябва да е минал през главата на жертвата, после се е ударил в стената и е паднал. Беше доста смачкан, трябва да се изследва, но може да е от магнум 357.

— Добре, Пабло, давай — обади се по радиотелефона Ейнсли. Сержантът записваше. — Разбрах!… Да… Съответства… Имаме и този… И този… А! Я повтори пак… Да, сега разбрах… И това е всичко, така ли?… Благодаря, Пабло.

Той изключи телефона и каза:

— Всички тези оръжия са регистрирани на името на Мадокс-Давънъл. Освен това е регистриран и пистолет магнум „Смит & Уесън“ 357, който липсва.

Четиримата потънаха в мълчание, опитвайки се да осмислят информацията.

— Съгласни ли сте с мен, момчета — попита Гарсия, — че ако липсващият пистолет е оръжие на убийството, цялата история започва да намирисва на вътрешна работа?

— Възможно е — потвърди Ейнсли. — Освен че онзи, който е оставил стъпките навън и после е насилил френските врати, може да е взел пистолета, преди да се скрие.

— Но откъде ще знае за пистолета, а и за ключовете от шкафа? — попита Гарсия.

— Мадокс-Давънъл може да е имал приятели, които да са знаели всичко това — отвърна Ейнсли. — Притежателите на оръжие са големи бъбривци и обичат да се хвалят с него. Още нещо, Хулио казва, че пистолетът „Глок“ е със зареден пълнител, така че онзи „Смит & Уесън“ 357 навярно също е бил зареден.

— И готов за стрелба — добави Гарсия.

— И аз се чудя дали не е вътрешна работа, Хосе — рече Ейнсли, — но нека да изчакаме със заключенията.

— Нужно ни е още нещо — каза Хулио Верона. — Взехме доста отпечатъци от тази стая и трябва да вземем доброволни отпечатъци от всички в къщата.

— Ще уредя въпроса — отвърна Хорхе Родригес.

— Погрижи се сред тях да е Холдсуърт — каза Ейнсли. — Госпожа Давънъл също.

 

 

„КЪРВАВОТО УБИЙСТВО В СВРЪХБОГАТАТА ФАМИЛИЯ ДАВЪНЪЛ“, както го описа един таблоид, беше водеща новина по местната телевизия и радио, и в пресата. Репортажи се излъчваха и в цялата страна. Повечето се позоваваха на интервюто на Фелиша Мадокс-Давънъл по станцията на семейството УБЕК-ТВ, в което тя говореше за „варварското убийство“ на съпруга си. Запитана известно ли й е какво смята полицията, тя беше отговорила: „Не съм сигурна, че изобщо смятат нещо. Като че ли са напълно объркани“. Фелиша Мадокс-Давънъл обеща, че след „завръщането на баща ми от Италия, където той все още е в шоково състояние и не напуска хотела си“, семейството ще предостави възнаграждение за информация, която да доведе до арестуването и осъждането на убиеца.

След неуспешния си опит да интервюира Тиъдър Давънъл в деня след смъртта на зет му, един репортер на „Асошиейтед прес“ в Милано обаче съобщи, че Тиъдър и Юджиния са били забелязани да обядват в скъпия „Ristorante L’Albereta di Gualtiero Marchesi“ и в присъствието на свои приятели са се заливали от смях.

Междувременно отдел „Убийства“ продължаваше разследването си в къщата на булевард „Брикел“. През втория ден Малкълм Ейнсли, Хорхе Родригес и Хосе Гарсия се срещнаха към десет часа сутринта в спортната зала-кабинет.

Хорхе съобщи, че двете прислужници и камериерът доброволно са се съгласили да дадат отпечатъци.

— Но когато помолих госпожа Давънъл, тя категорично отказа: нямало да даде отпечатъци в собствения си дом. — Икономът Холдсуърт също беше отказал.

— Това е тяхно право — замислено отвърна Ейнсли. — Макар че ми се иска да имаме отпечатъците на Холдсуърт.

— Мога да опитам да ги взема и без негово знание — предложи Хорхе. Детективите от полицията често правеха това тайно, макар че официално тази практика не бе насърчавана.

— В къщата е прекалено рисковано — каза Ейнсли. После се обърна към Гарсия: — В онова старо британско досие на Холдсуърт — не пишеше ли, че е бил осъждан?

— Признал се е за виновен и е получил условна присъда.

— В такъв случай трябва да пазят отпечатъците му.

— След трийсет и три години?

— Англичаните са сериозни — със сигурност ги пазят. Така че се свържи пак с онзи човек от имиграционната служба и му кажи бързо да ги прати тук по компютъра.

— Веднага — с готовност кимна Гарсия и включи полицейския си радиотелефон.

— Да се надяваме, че ще откриеш нещо — каза пристигналият няколко минути преди това Хулио Верона. — Онези отпечатъци от часовника са просто задънена улица. В нашия архив няма идентични, нито пък в архива на ФБР. А, между другото, доктор Санчес иска да разговаря с някой от вас двамата в моргата.

Хорхе погледна към Ейнсли, който отвърна:

— Ще отидем заедно.

 

 

— В смъртта на този Мадокс-Давънъл има нещо странно, нещо нелогично. — Сандра Санчес седеше зад бюрото си в офиса си на втория етаж в моргата на окръг Дейд на Северозападен Десети булевард. Наоколо бяха пръснати папки и книжа. Патоанатомът държеше в ръка ръкописните си бележки.

— Кое е нелогичното, докторе? — попита Хорхе.

Санчес се поколеба, после отговори:

— Сценарият на убийството, който чух всички вие да обсъждате. Всъщност не е моя работа. От мен се иска само да ви дам причината за смъртта…

— Ти правиш много повече и всички го знаем — увери я Ейнсли.

— Ами става дума за траекторията на куршума, Малкълм. Трудно е да се проследи точно, защото голяма част от главата е отнесена. Но от останките и от рентгеновата снимка личи, че куршумът е влязъл в главата през дясната буза, минал е нагоре през дясното око в мозъка и после е излязъл навън през темето.

— Като че ли това е достатъчно да го убие — отвърна Хорхе. — Какво нелогично има тук?

— Нелогичното е, че за да го убие така, някой трябва да е бил изключително близо до него и да е вдигнал пистолета на практика под носа му, а после да е стрелял.

— Не може ли всичко да е станало толкова бързо и неочаквано, че жертвата да не е разбрала какво става? — попита Хорхе.

— Да, може, но не ми се вярва. Пък и остават два въпроса. Първо, защо убиецът ще рискува излишно да се приближава толкова до здравеняк като Давънъл. Второ, независимо дали всичко е станало бързо, жертвата инстинктивно би се съпротивлявала, дори би влязла в схватка, а за такава няма признаци.

— Когато огледахме трупа — напомни на Хорхе Ейнсли, — ти отбеляза, че няма следи от съпротива. — После попита Санчес: — Какво още искаш да ни кажеш?

— Да, един прост въпрос. Обмисляли ли сте възможността да е самоубийство?

Ейнсли замълча, после бавно отвърна:

— Не, не сме.

— При това съвсем основателно — намеси се Хорхе. — Има сериозни улики за насилствено проникване в стаята. Вратата към вътрешния двор беше отворена с лост, навън има отпечатъци от обувки и липсва оръжие, каквото би трябвало да е останало при самоубийство. Още нещо: при самонанесена огнестрелна рана по ръката на жертвата винаги остават следи от барута. Открихте ли такива?

— Отговорът е, не — каза Санчес, — въпреки че преди аутопсията огледах и двете ръце. Но всеки, който познава оръжията, може да измие следите. А това повдига още един въпрос, върху който да помислите, Малкълм: възможно ли е всички други улики да са подправени?

— Да, наистина е възможно — потвърди Ейнсли, — и в светлината на онова, което ни каза, ще направим повторна проверка.

— Добре — кимна Санчес. — Междувременно ще обознача смъртта като „неопределена“.