Артър Хейли
Детективи (19)

Първа глава

Бледата, изтощена фигура на Елрой Дойл върна мислите на Ейнсли от миналото в аскетично мебелираната стая без прозорци. Човекът, седнал на завинтения за пода метален стол — с пранги и белезници, заключени за колана му, а от двете му страни стояха пазачи от затвора — изглеждаше коренно различен от могъщия и агресивен Дойл от миналото. Ейнсли не можеше да повярва, че това наистина е осъденият на смърт престъпник, с когото бе дошъл да се срещне. Но поведението на Дойл бързо беше изтрило съмненията.

Сега, след като Рей Ъксбридж бе излязъл при настоятелното искане на Дойл — „Да разкарат този задник от тук!“ — стаята беше утихнала.

Дойл беше коленичил пред Ейнсли и думите на офицера от затвора лейтенант Хамбрик — „Ако искате да чуете всичко, оставете го да говори както си знае“ — увиснаха във въздуха.

— Когато и да си се изповядвал за последен път — каза Ейнсли, — вече няма значение.

Дойл кимна, после мълчаливо зачака. Сержантът знаеше защо и неохотно, като се ненавиждаше заради този маскарад, продължи:

— Нека Господ бъде в сърцето и на устните ти, за да можеш правилно да изповядаш греховете си.

— Аз убих няколко души, отче — незабавно поде Дойл.

Ейнсли се наведе напред:

— Кои хора? Колко?

— Четиринайсет.

Сержантът инстинктивно изпита чувство на облекчение. Току-що направеното заявление щеше да принуди малката, но гръмогласна група, която твърдеше, че Дойл е невинен, да замълчи. Без да забравя скрития под дрехите му касетофон, Ейнсли погледна към Хамбрик, който беше свидетел на признанието. Преценката на отдел „Убийства“ щеше да се потвърди. В този момент го осени нова мисъл.

— Кои са първите, които си убил?

— Онез Икеи — двама японци в Тампа.

— Кои? — стресна се Ейнсли. Не беше чувал това име.

— Двама стари глупаци. И-к-е-и. — Докато произнасяше името по букви, Дойл нелепо се ухили.

— Убил ли си ги? Кога?

— Не си спомням… А, май че месец, пък може и два, преди да довърша онез латиноамериканци в къмпинга.

— Семейство Есперанца ли?

— Да, тях.

След като чу признанието на Дойл, Ейнсли реши, че престъпникът включва Кларънс и Флорентайна Есперанца, убити преди седемнайсет години в къмпинга „Хепи Хевън“ в западната част на окръг Дейд. Като малолетен, на Дойл никога не бе предявявано обвинение, макар новооткритите улики да доказваха, че е виновен, както самият той току-що беше признал.

И все пак… ако се включеше семейство Икеи, сметката излизаше друга.

Мислите на Ейнсли препускаха. Дали Дойл би признал убийство, което не е извършил, особено сега, когато му предстоеше да умре? Немислимо. Така че, ако бе убил семейство Икеи и признаваше общо четиринайсет убити, оставаха още две жертви.

Но всички — полицията, щатската прокуратура, медиите, обществото — бяха убедени, че Дойл е извършил четиринайсет убийства: семействата Есперанца, Фрост, Ларсън, Хенънфелд, Урбина, Ърнст и Темпон.

Ако Дойл казваше истината, дали някои от убийствата не бяха извършени от другиго? И ако беше така, кои?

Ейнсли неизбежно си припомни за подозрението, което сподели тогава със сержант Брюмастър, че убийството на семейство Ърнст може да не е работа на същия сериен убиец, когото преследват. Но остави тази мисъл — не бе време да си позволява лични грешки. Тогава всичките му колеги бяха изразили несъгласието си с него и той не се възпротиви на общото мнение. Но сега някак си трябваше да изстиска истината от Дойл.

Ейнсли погледна часовника си… „Толкова малко време!“… по-малко от половин час до екзекуцията на Дойл, а щяха да го отведат дори още по-рано… Той се овладя, овладя и гласа си и се наведе към престъпника, спомняйки си думите на отец Кевин О’Брайън: „Елрой беше патологичен лъжец. Лъжеше, без да се налага“.

Ейнсли не бе искал ролята на свещеник — сега беше време да я остави.

— Това за Икеи и Есперанца са пълни глупости — каза той. — Защо трябва да ти вярвам? Имаш ли доказателства?

Дойл се замисли.

— В онзи къмпинг на Есперанца трябва да съм изпуснал клипс от златна монета. С инициалите „ХБ“. Гепих я при един грабеж, неколко месеца преди да пречукам онез тъпаци. Изпуснал съм я докат’ съм изчезвал.

— Ами хората в Тампа?

Дойл криво се усмихна.

— До мястото, дето живееха Икеи, имаше едно гробище. Требваше да се освободя от ножа и го скрих в един гроб. И знаеш ли к’во беше името на плочата? Същото кат’ мойто. Видях го, знаех, че ще го запомня, ако поисках да си взема шибания нож, ама не го направих.

— И си заровил ножа в гроба? Дълбоко ли?

— Не, не много.

— Защо винаги убиваш стари хора?

— Карали са я добре прекалено дълго и беха големи грешници, отче. Направих го зарад Господ. Първо обаче ги наблюдавах. Всички онез дебелаци…

Ейнсли остави отговора без коментар. Всичко изглеждаше толкова логично, или по-точно толкова нелогично, колкото и останалата част от извратения ум на Дойл. Но дали казваше цялата истина, дори сега? Някои неща със сигурност бяха верни, но Ейнсли не вярваше в историята за заровения нож, както и за златния клипс. Освен това оставаше проблемът с общия брой на жертвите. Сержантът премина към по-конкретни въпроси.

— Ти ли уби семейство Фрост в хотел „Роял Колониъл“?

Дойл утвърдително кимна няколко пъти.

— Ти кимна с глава. Ако това означава „да“, моля те да го кажеш гласно.

Дойл рязко погледна към Ейнсли.

— Имаш касетофон, а?

Ядосан, че се е издал, детективът отвърна:

— Да.

— Нема значение. Да, пречуках и тех.

При споменаването на касетофона Ейнсли погледна към лейтенант Хамбрик, който сви рамене.

— Искам да те питам за още няколко имена.

— Добре.

Ейнсли започна да чете по списъка — Ларсън, Хенънфелд, Урбина. Отговорите бяха положителни. Дойл признаваше, че ги е убил.

— Съветник Ърнст и съпругата му.

— Не, не съм. Тъкмо това…

Ейнсли го прекъсна.

— Елрой, този път трябва да кажеш истината. Семейство Ърнст бяха убити по същия начин като другите — точно по същия начин. А ти познаваш „Бей пойнт“, където са живели жертвите. Бил си там, когато си работил за „Суарес мотърс“ — познавал си охранителната система. А един ден след убийството си напуснал работата си при „Суарес“ и не си се върнал дори за чека.

— Това е щото чух за убийството — с отчаян глас отвърна Дойл. Гледах шибаната телевизия и си рекох, че зарад онез другите могат да си помислят, че съм аз. Но не съм. Отче, кълна се! Тъкмо за това исках прошка. Аз не съм го направил!

Ейнсли упорстваше:

— Или защото си си мислил, че семейство Ърнст са важни хора и…

— Не! Не, не! — с почервеняло лице изкрещя Дойл. — Туй е шибана лъжа. Другите ги убих аз, но не ща да умра обвинен в нещо, дето не съм го направил.

Дали казваше истината? На пръв поглед Дойл бе убедителен, помисли си Ейнсли, но нямаше как да разбере.

Той продължи да го притиска:

— Хайде да изясним нещо друго. Признаваш ли, че си убил семейство Темпон?

— Да, да. Убих ги.

Въпреки непоклатимите доказателства срещу него по време на процеса, Дойл беше твърдял, че е невинен.

— За всички онези убийства — четиринайсетте, които признаваш. Съжаляваш ли за тях?

— Майната им на всички! Хич не ми пука! Ако искаш да знаеш, аз се забавлявах с тях. Опрости ми само другите, дето не съм ги извършил!

Искането беше напълно безсмислено и Ейнсли се зачуди дали в края на краищата не е трябвало да обявят Дойл за невменяем.

— Ако не си убил семейство Ърнст, както твърдиш, не се нуждаеш от опрощение. Във всеки случай, без разкаяние и изкупление за всичко, което си извършил, никой свещеник не би те опростил, а пък аз не съм свещеник.

Още преди да свърши, Дойл го погледна умолително. Когато заговори, гласът му беше задавен от страх.

— Скоро ще умра… Направи нещо за мен! Дай ми нещо!

Пръв реагира лейтенант Хамбрик. Младият чернокож офицер се изправи пред Ейнсли.

— Остават по-малко от пет минути. Няма никакво значение какъв сте били и какъв сте сега. Знаете достатъчно, за да направите нещо за него. Оставете проклетата си гордост и го направете!

Добър мъж е този Хамбрик, помисли си Ейнсли. Освен това реши, че вече нищо не може да убеди Дойл да промени версията си.

Той порови в паметта си.

— Повтаряй след мен: „Отче, в Твоите ръце се предавам; направи с мен каквото поискаш“.

Дойл протегна ръце докъдето му позволяваха закачените за колана белезници. Ейнсли се приближи и той постави дланите си върху неговите. После ясно повтори думите, впил очи в детектива.

Ейнсли продължи:

— „Благодаря Ти каквото и да направиш: готов съм за всичко, приемам всичко.“

Това бе „Молитвата на предаването“ на Фуко — виконт дьо Шарл Южен Фуко, френски благородник, някога войник, после смирен свещеник.

Ейнсли се надяваше паметта му да не му изневери. Той продължи стих по стих:

— „Нека само волята Ти се изпълни в мен

и във всички Твои творения —

не искам повече от това, о, Господи,

в Твоите ръце предавам духа си.“

Последва секунда мълчание. Хамбрик се обади:

— Време е. — След това се обърна към Ейнсли: — Навън чака господин Бетъл. Той ще ви отведе до свидетелското ви място. Да побързаме.

Двамата пазачи вече бяха изправили Елрой Дойл на крака. Странно спокоен, той се остави да го поведат и тромаво затътри прангите си към вратата.

Ейнсли излезе преди него. Навън го чакаше служител от охраната с табелка „Бетъл“.

— Оттук, сър.

Двамата бързо поеха по обратния път, минаха по бетонните коридори, после заобиколиха помещението за екзекуции и спряха пред гола стоманена врата. До нея стоеше сержант от охраната с папка в ръка.

— Името ви, моля?

— Ейнсли, Малкълм.

Сержантът го отбеляза с молив.

— Вие сте последен. Запазили сме ви страхотно място.

— Ще уплашиш човека, сержант — обади се Бетъл. — Той няма предвид онова място.

— Не, не онова — потвърди сержантът. — То е запазено за Дойл, но той поиска да ви изберем място с добра гледка. — Пазачът любопитно погледна Ейнсли. — Освен това каза, че сте ангел отмъстител Господен. Вярно ли е?

— Помогнах да го осъдят и може би вижда нещата така. — Разговорът не му харесваше, но предполагаше, че малко хумор на това място не е излишен.

Сержантът отвори вратата и Ейнсли го последва. Помещението бе същото като преди три години. Бяха в задната част на отделението за свидетелите и точно пред тях имаше пет реда метални сгъваеми столове, повечето от които заети. Ейнсли знаеше, че сред тях са дванайсетте официални свидетели, които беше видял след пристигането си, приблизително същият брой представители на медиите и навярно неколцина специални гости с разрешението на губернатора.

От три страни отделението бе заобиколено с бронирано, звуконепроницаемо стъкло. През него се виждаше мястото за екзекуции с електрическия стол в средата — направен от здрав дъб, трикрак, описван някога като „люлеещ се назад като препускащ кон“. Беше изработен от затворници през 1924 г., когато обесването било отменено като законен начин за екзекуции във Флорида. Столът беше завинтен за пода. Имаше висока облегалка и широка седалка, покрита с дебела, черна гумена подложка. Две вертикални дървени летви представляваха облегалките за ръцете. Шестте широки кожени ленти осигуряваха неподвижността на осъдения.

На метър и половина от стола се виждаше помещението на екзекутора. Имаше правоъгълен наблюдателен отвор. Екзекуторът вече трябваше да е вътре — с качулка и роба, за да запази самоличността си в тайна. В момента, в който получеше сигнал отвън, той щеше да натисне червеното копче и да прати електрически ток с напрежение две хиляди волта.

В помещението за екзекуции се мотаеха неколцина души. Някакъв затворнически служител гледаше часовника си и го сверяваше с големия стенен часовник. Беше 06:53 часът.

Тихото бръмчене на разговорите заглъхна. Повечето от събралите се хора любопитно наблюдаваха как сержантът отвежда Ейнсли до първия ред и му посочва празното място в средата.

— Заповядайте.

Ейнсли вече беше забелязал, че точно от дясната му страна седи Синтия Ърнст, макар че тя не го поздрави, а продължи да гледа право напред. До нея детективът с изненада видя Патрик Дженсън, който отвърна на погледа му и леко му се усмихна.