Артър Хейли
Детективи (27)

Девета глава

Сред няколкото съобщения, които очакваха Малкълм Ейнсли при завръщането му в офиса на отдела, имаше и едно от Бет Ембри. Журналистката не беше оставила името си, но той позна телефонния номер и незабавно й се обади.

— Разговарях с един от старите ми информатори — без предисловие каза тя. — И научих за Байрън Мадокс-Давънъл две неща, които могат да те заинтересуват.

— Чудесна си, Бет. Какво си разбрала?

— Бил е в страхотно финансово затруднение, наистина страхотно. Освен това младата му приятелка забременяла и адвокатът й преследвал Байрън за помощ. След като не получил такава, той се обърнал към семейство Давънъл.

Информационните шокове, помисли си Ейнсли, идват като приливни вълни.

— Страхотното затруднение изглежда съвсем логично — отвърна той. — Когато разговаряхме миналия път, ти ми каза нещо — че не би се изненадала, ако Байрън се е самоубил.

— Така ли изглеждат нещата? — сепнато попита Бет.

— Възможно е, макар че за момента не знаем нищо повече. Разкажи ми за финансовото затруднение.

— Имал е дългове от хазарт. Взел е заем от мафията в Маями. Много. Повече от два милиона долара. Заплашвали са, че ще го убият, и че ще отидат при Тиъдър Давънъл.

— Който нямаше да им даде и цент.

— Не бъди толкова сигурен. Всички, които са стигнали толкова нависоко като семейство Давънъл, имат какво да крият, а мафията може да разбере тайните им. Но ако Тиъдър им беше платил, това би означавало край на потока от пари за Байрън.

Ейнсли отново благодари на Бет и й обеща да я държи в течение.

Хорхе се обади:

— Какво мислиш за идеята за самоубийство? Сериозно ли я приемаш?

— Приемам сериозно Сандра Санчес. А самоубийството току-що стана още по-вероятно. — Ейнсли му разказа за разговора си с Бет Ембри.

Хорхе леко подсвирна.

— Ако е вярно, онази Давънъл лъже. Гледах я по телевизията — приказваше за „варварското убийство“ на съпруга си. Какво ли крие?

Ейнсли вече имаше отговор. Беше се досетил от нещо, което още първия път му каза Бет Ембри. Само една дума: „гордост“. А Бет бе допълнила за семейството: „Общественият им облик трябва да е безупречен, да ги прави по-висши, даже съвършени“.

— Ще разпитаме ли отново госпожа Давънъл? — попита Хорхе.

— Да, но по-късно. Първо нека разберем още някои неща.

Същия ден, сряда, следствието на окръг Дейд предаде трупа на Байрън Мадокс-Давънъл на жена му Фелиша, която съобщи, че траурната церемония и погребението на покойния й съпруг ще се състоят в петък.

 

 

През по-голямата част от четвъртъка прислужниците в дома на Давънъл бяха заети с приготовленията за погребението и никой не обръщаше внимание на детективите от отдел „Убийства“. Малкълм Ейнсли обаче се качи с асансьора два етажа по-нагоре, за да се срещне със семейство Васкес, които се грижеха за патриарха на фамилията Вилхелм Давънъл. Сержантът откри прислужниците в апартамента им на третия етаж. Държаха се приятелски, услужливо и явно изпълняваха задълженията си. Да, бързо научили за убийството на Байрън и били шокирани. Да, „господин Вилхелм“ също знаел, макар че нямало да присъства на погребението, за да не се преуморява. Нито пък Ейнсли можел да се срещне с него веднага, защото спял.

Професионална медицинска сестра и отговорна, майчинска фигура в средата на петдесетте, Карина Васкес поясни:

— Старият господин няма много сили и спи доста, особено през деня. Но когато е буден, обратно на онова, което може да сте чули от семейството му, е с изключително здрав разум.

— Понякога оприличавам господин Вилхелм на точен стар часовник — допълни съпругът й Франческо. — Все някога ще спре, но дотогава ще работи точно.

— Само мога да се надявам — каза Ейнсли, — че някой ден и за мен ще говорят така. — После продължи: — Смятате ли, че старият господин може да ми каже нещо за смъртта?

— Не бих се изненадала — отвърна Карина Васкес. — Той е в течение на всичко, което става в семейството, но не споделя много, а и ние с Франческо не го разпитваме. Зная, че господин Вилхелм често се буди нощем, така че може да е чул нещо.

Ейнсли им благодари и каза, че ще се върне по-късно.

 

 

Въпреки че нямате много време, Фелиша направи всичко възможно да устрои на покойния си съпруг пищно погребение. За церемонията избра огромната англиканска черква „Сейнт Пол“ в „Коръл Гейбълс“, разпрати съобщения до всички медии и направи публични изявления по УБЕК-ТВ. Магазините „Давънъл“ в Маями бяха затворени за три часа, за да могат да присъстват всички служители, които неофициално бяха предупредени, че ако използват това време за други цели, имената им ще бъдат записани. В заупокойната служба участваше пълен църковен хор, епископ, декан и каноник. Ковчега носеха кметът, двама щатски сенатори и член на Конгреса на САЩ, привлечени от поканата на Давънъл като железни стружки от магнит. Черквата беше пълна. Тиъдър и Юджиния подозрително отсъстваха — все още не се бяха върнали от Милано.

Малкълм Ейнсли, Хорхе Родригес и Хосе Гарсия присъстваха на погребението и през цялото време оглеждаха събралото се множество. Въпреки новите подозрения за самоубийство, възможността Байрън Мадокс-Давънъл да е бил убит не бе елиминирана. А практиката показваше, че някои убийци изпитват болезнено привличане към погребението на жертвата си.

Трима души от екипа за идентификация дискретно заснемаха със скрити камери присъстващите и регистрационните номера на автомобилите им.

 

 

През късния следобед на същия ден, когато детективите се бяха върнали на бюрата си в отдел „Убийства“, в офиса пристигна служител от имиграционната служба. Беше отведен при Гарсия.

Двамата вече се познаваха.

— Реших да ти донеса това — каза човекът от имиграционната служба. Той подаде на детектива плик. — Вътре са отпечатъците, които искаше. Току-що пристигнаха по електронната поща от Лондон.

— Много ти благодаря! — ентусиазиран, както винаги, просия Гарсия. Двамата размениха още няколко реплики и детективът изпрати госта си.

Гарсия изчака малко, докато Ейнсли завърши телефонния си разговор, после се отказа и отиде в съседния отдел за идентификация, за да се срещне с Хулио Верона.

Десет минути по-късно Гарсия се върна. Когато се приближи до Ейнсли, той извика:

— Хей, сержант, открихме следа — наистина гореща! Ейнсли рязко завъртя стола си.

— Онзи кучи син Холдсуърт — казах ти, че лъже. Кървавите отпечатъци по онзи малък часовник все пак са били негови, с абсолютна сигурност. Освен това в отдела за идентификация са получили анализа на кръвта. Кръвта по часовника е същата като на жертвата.

— Добре, Тате… — Някакъв вик откъм друго бюро го прекъсна:

— Повикване за сержант Ейнсли по седми канал.

Той даде знак на другите да изчакат, вдигна слушалката на телефона си и се представи. Отговори му женски глас.

— Обажда се Карина Васкес, сержант. Господин Вилхелм е буден и каза, че ще се радва да се срещне с вас. Струва ми се, че знае нещо. Но моля ви, елате бързо. Може да заспи по всяко време.

Ейнсли затвори слушалката и въздъхна.

— Страхотна новина, Хосе — дава ни много материал за работа. Но първо трябва да се погрижа за нещо друго.

 

 

На четвъртия етаж в дома на Давънъл, Карина Васкес придружи Ейнсли до просторна спалня с красива облицовка от светъл дъб и широки прозорци, които гледаха към Бискайския залив. Срещу тях имаше голямо легло с балдахин, в което, приповдигната на възглавници, лежеше слаба, съсухрена фигура — Вилхелм Давънъл.

— Това е господин Ейнсли — представи го госпожа Васкес. — Той е полицаят, с когото се съгласихте да се срещнете, господин Вилхелм. — Жената сложи един стол до леглото.

Човекът в леглото кимна.

— Седнете.

— Благодаря ви, сър. — Ейнсли седна, а Васкес му прошепна отзад:

— Имате ли нещо против да остана?

— Не. Бих искал да останете. — Нямаше да е излишно да има свидетел.

Ейнсли се обърна към стареца, който го наблюдаваше.

Въпреки възрастта и слабостта си Вилхелм Давънъл беше запазил излъчването си на патриарх, с лице, напомнящо на хищна птица, с голям, заострен нос. Напълно побелялата му коса бе рядка, но старателно сресана. Държеше главата си високо изправена и само отпуснатата кожа по скулите и шията му, воднистите очи и треперещата ръка издаваха почти вековното износване на тялото му.

— Жалко за Байрън. — Старецът говореше със слаб глас и Ейнсли трябваше да се напряга, за да го чува. — Беше малко безгръбначен, хич не го биваше за нашия бизнес, но аз го харесвах. Често идваше да ме вижда. Другите не го правят, прекалено са заети. Байрън понякога ми четеше. Знаете ли кой го е убил?

Ейнсли реши да бъде откровен.

— Не сме сигурни, че е убит, сър. Обмисляме възможността за самоубийство.

Изражението на стареца не се промени. Той като че ли се замисли, после отвърна:

— Не се изненадвам. Веднъж ми каза, че животът му бил празен.

Ейнсли бързо си записваше. Васкес му прошепна:

— Не губете време, детектив. Ако имате въпроси, бързо ги задавайте.

Ейнсли кимна.

— Господин Давънъл, през нощта на миналия понеделник или рано сутринта във вторник чухте ли някакъв шум, който може да е бил от изстрел?

Този път гласът на стареца беше по-силен.

— Чух изстрела. Високо. Разбрах точно какво е. Зная и по кое време беше.

— По кое време беше, сър?

— Няколко минути след пет и половина. Тук имам часовник със светещ циферблат. — С треперещата си ръка старецът посочи към нощното шкафче от лявата му страна.

Ейнсли си спомни, че според Сандра Санчес смъртта бе настъпила между пет и шест часа.

— Чухте ли нещо друго след изстрела, господин Давънъл?

— Да, прозорците ми бяха отворени. Няколко минути по-късно долу настъпи вълнение. И във вътрешния двор. Разнасяха се гласове.

— Разпознахте ли някой от гласовете?

— На Холдсуърт. Той е нашият…

Гласът на стареца се отнасяше.

— Да, зная, че е икономът — подтикна го Ейнсли. — Разпознахте ли други гласове?

— Струва ми се… Струва ми се, че беше… — Думите се провлачваха и той тихо каза: — Малко вода. — Васкес донесе и го подкрепяше, докато старецът пиеше. После очите на Вилхелм сънено се затвориха и главата му се отпусна назад. Сестрата го намести на възглавницата, после се обърна към Ейнсли.

— Засега това е всичко, детектив. Господин Вилхелм навярно ще спи седем-осем часа. Предупредих ви. — Тя намести стареца в леглото и каза: — Ще ви изпратя.

Когато излязоха от спалнята, сержантът се спря.

— Госпожо Васкес, зная пътя и мога да се оправя сам. Но искам да свършите нещо важно.

Тя любопитно го изгледа.

— Какво?

— По-късно може би ще се наложи да взема от вас показания под клетва за въпросите и отговорите, които току-що чухте. Затова ще ви бъда благодарен, ако отидете някъде и без да привличате вниманието, запишете всичко, за което си спомняте от разговора ни с господин Давънъл.

— Разбира се — обеща Карина Васкес.

По обратния път към отдел „Убийства“ Ейнсли се чудеше дали името, което Вилхелм Давънъл почти беше произнесъл, не е на Фелиша.

 

 

— Искам заповед за арест на Хъмфри Холдсуърт във връзка с убийството на Байрън Мадокс-Давънъл — каза Малкълм Ейнсли.

Ейнсли, Хорхе Родригес и Хосе Гарсия стояха пред шефа си лейтенант Нюболд в кабинета му. Няколко минути преди това Ейнсли беше изредил уликите срещу иконома.

— Неговите отпечатъци бяха единствените върху часовника на бюрото, по който имаше кръв от жертвата. Ето защо, като се има предвид разстоянието между трупа и часовника, трябва да е бил вдигнат от Холдсуърт и поставен обратно на мястото му. По два от отпечатъците на Холдсуърт имаше кръв, макар че още не сме я идентифицирали. Холдсуърт излъга детектив Гарсия, че не е знаел нищо за убийството на Байрън Мадокс-Давънъл. В противоречие с твърденията на Холдсуърт Вилхелм Давънъл казва, че приблизително в 05:30 ч. в деня на убийството е чул висок изстрел, а после, няколко минути след това, гласа на иконома. Той го познава добре и е сигурен, че гласът е бил негов. Разнесъл се е под отворения прозорец на спалнята на господин Давънъл във вътрешния двор точно пред местопрестъплението.

— Всички ли смятате, че Холдсуърт е убиецът? — попита Нюболд.

— Казано честно, сър, не — отвърна Ейнсли. — Но имаме достатъчно основания да го задържим, да го поуплашим и да го накараме да проговори. Икономът знае всичко, което е станало там. И тримата сме единодушни по този въпрос. — Той погледна към другите двама.

— Сержантът е прав, сър — каза Гарсия. — И това е единственият начин, по който можем да изстискаме истината от него. Лейди Макбет съвсем сигурно няма да отвори здраво стиснатите си устни.

Родригес кимна в знак на съгласие.

— Ако одобря ареста — отвърна Нюболд, — какъв е планът ти, Малкълм?

— Да напиша заповедта довечера, после да намеря съдия, който да я подпише. Утре рано сутринта ще вземем патрулна кола, с която ще приберем Холдсуърт. Фактът, че е с белезници в полицейски автомобил с решетки на прозорците, ще го накара да се замисли. Освен това, колкото по-бързо го приберем от дома на Давънъл, толкова по-добре.

— Като че ли това наистина е най-добрата ни възможност — каза лейтенантът. — Действайте.

 

 

Когато Ейнсли стигна в щатската прокуратура на Северозападна Дванайсета улица, беше привечер. Той бе телефонирал на Кързън Ноулс. Прокурорът го чакаше.

Ейнсли описа уликите срещу Холдсуърт. Ноулс беше запознат със събитията.

— Струва ми се, че това е достатъчно за издаването на заповед за арест — призна той. — За да го осъдим, ще ни трябва повече, но предполагам, че можем да разчитаме на самопризнание. — Ноулс изгледа детектива. — Или може би има и нещо друго?

Преди да стане юрист, Ноулс бе работил като детектив в градската полиция в Ню Йорк и от собствен опит познаваше криволиците на един заплетен случай. Ейнсли обаче знаеше, че етиката му забранява да обсъжда възможното неправилно издаване на заповед за арест, и предпазливо отвърна:

— Винаги има алтернатива, господин прокурор, но засега Холдсуърт е основният ни заподозрян.

Ноулс се усмихна.

— Странното е, че когато видях местопрестъплението и тъй като малко познавах Байрън, първо си помислих за самоубийство. Но членовете на семейство Давънъл не се самоубиват, нали така?

Ейнсли не отговори.

Ноулс се изправи.

— Секретарката ми си отиде вкъщи. Нека да видим сега как се справям с компютъра.

Двамата отидоха във външния офис, където прокурорът с два пръста написа показанията на Ейнсли, разпечата ги, а сержантът официално се закле и се подписа под тях. Последва заповед за арест.

— А сега — каза Ноулс — да видим кои съдии са на разположение. — Той извади списък с телефоните и адресите на трима дежурни съдии. — Някакви предпочитания? — Той подаде списъка на детектива.

— Избирам Детман. — Ейнсли няколко пъти бе свидетелствал пред Исмаил Детман, а винаги беше от полза, ако съдията познава полицая, изискващ заповед за арест.

— Аз ще му телефонирам — каза Ноулс и след няколко минути добави: — Съпругата на съдията казва, че в момента вечерят, но съпругът й щял се освободи, докато пристигнете у тях.

 

 

Съдията Детман, който живееше в малка къща в „Маями Шорс“, лично отвори вратата. Снажен, достолепен, с посивяваща коса, той въведе Ейнсли в кабинета си, в който госпожа Детман им поднесе кафе. Седнал срещу него, съдията вдигна поглед от документите, които му беше дал детективът.

— Доста бързо сте открили престъпника. Сериозни ли са уликите?

— Така смятаме, ваша светлост, такова е мнението и на щатския прокурор. — Ейнсли отново се държеше предпазливо, защото знаеше, че каквото и да се случи на следващия ден, бързо ще стане публично достояние.

Съдията сведе очи.

— Ноулс — да, бил е обвинител в много мои дела. Е, неговият печат е достатъчен за мен. — Детман взе писалка и се подписа.

 

 

Вкъщи Ейнсли нагласи будилника на 05:00 часа.

В 05:50 ч., все още по мръкнало, двамата с Хорхе Родригес влязоха в имението на Давънъл с необозначена полицейска кола, последвана от синьо-бял полицейски автомобил. В него имаше двама униформени полицаи, единият от които сержант.

Пред главния вход на къщата и четиримата излязоха от колите и по предварителна уговорка първи тръгна Родригес. Пред масивната двойна врата той натисна копчето на звънеца и го задържа в продължение на няколко секунди. След малко го натисна повторно, после няколко пъти подред. Отвътре се разнесе шум и някакъв мъжки глас извика:

— Сега, сега… Идвам!

Последва леко суетене и тропот и едно от крилата на двойната врата се открехна няколко сантиметра, задържано от верига. В процепа се показа лицето на иконома Холдсуърт.

— Полиция. Свалете веригата, моля — каза Родригес.

Стоманата издрънча и вратата се отвори изцяло. Четиримата видяха набързо облечения Холдсуърт — ризата му беше отчасти разгърдена и в момента навличаше сакото си. Когато видя групата, той възрази:

— За Бога! Какво толкова се е случило?

Хорхе се приближи и с ясен глас каза:

— Хъмфри Холдсуърт, имам заповед за вашето арестуване по обвинение в убийството на Байрън Мадокс-Давънъл. Предупреждавам ви, че имате право да мълчите… Не сте длъжен да разговаряте с мен или да отговаряте на каквито и да е въпроси…

Долната челюст на Холдсуърт увисна и на лицето му се изписаха ужас и съмнение.

— Моля ви! Почакайте! — задъхано рече той. — Трябва да е някаква грешка! Не може да съм аз…

Без да му обръща внимание, Хорхе продължи:

— Имате право на адвокат… Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде назначен…

— Не! Не! Не! — извика Холдсуърт и протегна ръка към документа, който държеше Родригес. Но Ейнсли бе по-бърз. Той се хвърли напред, сграбчи Холдсуърт за ръката и нареди:

— Млъкни и слушай! Няма никаква грешка.

Родригес каза на иконома:

— Сложете ръцете си на гърба.

Преди Холдсуърт да разбере какво става, вече му бяха сложили белезници. Ейнсли даде знак на униформените полицаи.

— Можете да го отведете.

— О, изслушайте ме! — умоляваше Холдсуърт. — Това не е честно, не е справедливо! Пък и трябва да кажа на госпожа Давънъл! Тя ще знае какво…

Но униформените полицаи го задърпаха към патрулната кола. Отвориха задната врата, наведоха главата на иконома и го набутаха вътре.

 

 

Полицаите откараха Холдсуърт в офиса на отдел „Убийства“, сложиха го да седне в една от стаите за разпит и заключиха белезниците му за стола. Ейнсли и Родригес, които пристигнаха малко по-късно, го оставиха сам за около половин час, после заедно влязоха в стаята. Детективите седнаха с лице към арестанта до голямата метална маса.

Холдсуърт яростно ги изгледа, но когато заговори, вече беше по-спокоен, отколкото в къщата.

— Незабавно искам адвокат и настоявам да ми кажете…

— Замълчете! — вдигна ръка Ейнсли. — Искате адвокат и ще го получите. Докато адвокатът ви дойде, не можем да ви разпитваме или да отговаряме на въпроси. Първо обаче, трябва да прегледаме някои документи. — Сержантът даде знак на Родригес, който отвори една папка и извади бележник и формуляр.

— Цялото ви име, моля? — попита Родригес.

— Знаете го отлично — изръмжа Холдсуърт.

Ейнсли се наведе напред и спокойно каза:

— Ако ни сътрудничите, можем да свършим много по-бързо.

Последва пауза.

После икономът отговори:

— Хъмфри Хауърд Холдсуърт.

— Дата на раждане?

Когато приключиха с рутинната процедура, Родригес му подаде формуляра.

— Моля, подпишете това. Тук се казва, че са ви информирали за правата ви и че сте решили да не отговаряте на въпроси, докато не пристигне адвокатът ви.

— Как да го подпиша? — С лявата си ръка Холдсуърт посочи дясната, заключена с белезници за стола.

Родригес го освободи.

Докато икономът разтриваше китката си, недоверчиво взирайки се в отпечатания формуляр пред него, Ейнсли стана.

— Ще се върна след малко — каза на Хорхе и тръгна към вратата. Когато я отвори, надникна и извика, без да се обръща към някого: — Хей, не носете още онези отпечатъци от Великобритания. Ще изчакаме адвоката.

Холдсуърт рязко обърна глава.

— Какви са тези отпечатъци?

— Съжалявам — поклати глава Ейнсли. — Не можем да разговаряме, докато не пристигне адвокатът ви.

— Почакайте малко — нетърпеливо рече Холдсуърт. — Колко време ще отнеме това?

Родригес сви рамене.

— Зависи от адвоката ви.

Икономът се ядоса.

— Искам да ми кажете за отпечатъците веднага!

— Значи искате да говорите, а не да чакате адвоката си, така ли? — попита Родригес.

— Да, да!

— Тогава не подписвайте формуляра, който ви дадох. Тук има друг, в който пише, че са ви съобщили правата ви и че вие сте решили…

— Няма значение! — Холдсуърт взе подадената му химикалка и се подписа. После се обърна към Ейнсли. — А сега ми кажете.

— Става дума за вашите отпечатъци. Взели са ви ги преди трийсет и шест години. — Гласът на сержанта бе тих и спокоен. — Поискахме да ни ги пратят от Великобритания. Те са идентични с онези по настолния часовник, открит на местопрестъплението. По тях има кръв от жертвата.

Последва мълчание. После Холдсуърт мрачно каза:

— Да, спомням си, че вдигнах проклетия часовник и го сложих обратно върху бюрото. Изобщо не се замислих.

— Защо убихте Байрън Мадокс-Давънъл? — попита Ейнсли.

Лицето на иконома се изкриви и той импулсивно отвърна:

— Не съм го убил аз! Изобщо нямаше убийство! Беше самоубийство, онзи идиот се самоуби!

С тези думи самообладанието на Холдсуърт се стопи. Стиснал главата си в ръце, той унило я клатеше и с пресекващ глас призна:

— Казах на госпожа Давънъл, че няма да стане… че полицаите са по-умни и че ще се разбере… Но не! Не поиска да ме послуша, тя знаела как трябва, знаела всичко!… Но сгреши. И сега — ето!

Когато вдигна поглед, очите му бяха пълни със сълзи.

— Онази стара работа във Великобритания — каза той. — Причината за отпечатъците. Аз съобщих…

— Знаем за това — увери го Родригес. — Това са дреболии, изобщо не се броят.

— Живея в Америка от петнайсет години. — Холдсуърт вече хълцаше. — Никога не съм си навличал неприятности, а сега обвинение в убийство…

— Ако всичко, което ни казахте, се потвърди, обвинението в убийство ще отпадне — успокои го Ейнсли. — Въпреки това положението ви е сериозно и от вас се иска пълно сътрудничество: да отговаряте на всички въпроси и да не скривате нищо.

— Питайте каквото искате. — Холдсуърт вдигна глава. — Ще ви кажа всичко.

 

 

Фактите, които им съобщи, бяха прости.

В 05:30 ч. Холдсуърт и Фелиша се събудили от силен изстрел. Те изскочили по нощници в коридора на първия етаж и влезли в спортната зала-кабинет на Байрън. Открили го мъртъв с полуотнесена глава. В дясната му ръка имало пистолет.

— Направо ми се догади, не знаех какво да правя — каза Холдсуърт. — Но госпожа Давънъл запази спокойствие. Винаги е била силна. Започна да дава нареждания. И двамата смятахме, че сме единствените будни в цялата къща.

Според Холдсуърт Фелиша казала: „Никой не трябва да разбере, че съпругът ми се е самоубил“. Тя обяснила, че това би означавало ужасен позор за семейството й и че господин Тиъдър никога не би й простил, ако допуснела самоубийството да се разгласи, затова трябвало да направят така, че да изглежда като убийство.

— Опитах се да я убедя, че няма да се получи — продължи икономът. — Предупредих я, че полицаите са умни и че всичко ще излезе наяве, но тя не ме послуша. Каза, че е била с телевизионни репортери на различни местопрестъпления и че знаела точно какво да направи. Освен това настояваше да запазя лоялност, твърдеше, че дължа на Давънъл много, което беше вярно, но сега ми се иска…

— Да се придържаме към фактите — прекъсна го Ейнсли. — Какво стана с пистолета?

— Госпожа Давънъл го взе от ръката на мъртвеца. Беше едно от оръжията, които държеше в шкафа си.

Ейнсли си спомни отрицателния отговор на Фелиша, когато я попита дали е пипала или местила нещо, докато е била сама в стаята с трупа на съпруга си.

— Къде е сега пистолетът?

Холдсуърт се поколеба.

— Не зная.

Родригес вдигна поглед от бележките, които си водеше.

— Ами, знаете, разбира се. Или поне имате някакво предположение.

— Всъщност госпожа Давънъл ме попита как да се избави от пистолета, така че никога да не го открият. Посъветвах я да го хвърли в някой канал — имаше един наблизо.

— Тя послуша ли ви?

— Не зная. Не исках да зная. И това е истината.

Родригес продължи да го притиска:

— Ами онази работа навън — насилената френска врата, стъпките? Кой ги направи?

— Страхувам се, че аз. Използвах голяма отвертка за вратата, а за стъпките взех собствените си маратонки „Найки“.

— На госпожа Давънъл ли беше идеята?

Холдсуърт го погледна засрамено.

— Не, моя.

— Къде са сега отвертката и маратонките?

— Същата сутрин, преди да пристигне полицията, ги изхвърлих в една кофа за боклук нататък по улицата. На следващия ден я бяха изпразнили. Проверих.

— Това ли е всичко? — попита Ейнсли.

— Така ми се струва… А, имаше още нещо. Госпожа Давънъл донесе сапун и топла вода и изми ръката на господин Байрън, онази, с която държеше пистолета. Каза, че трябвало да изчисти следите от барут — и това била научила, когато ходила с хората от телевизията.

— А вие научихте ли нещо от всичко това? — попита Родригес.

Холдсуърт за първи път се усмихна.

— Само че съм бил прав, че полицаите са умни.

Ейнсли сподави собствената си усмивка и каза:

— Не ставайте прекалено самоуверен, все още има неща, за които ще трябва да отговаряте. С лъжите си предизвикахте полицейско разследване, помогнали сте за укриване на улики и сте фалшифицирали доказателства. Така че засега ще ви задържим тук.

Малко по-късно униформен полицай отведе Холдсуърт в една от килиите.

Когато останаха сами, Хорхе попита Ейнсли:

— Какво ще правим сега?

— Време е да изкажем уважението си на Фелиша Давънъл.