Артър Хейли
Детективи (22)

Четвърта глава

— Не мога да повярвам — каза Лио Нюболд. — Онова копеле навярно си е мислило, че е много хитро, като ни оставя лъжливи следи, та да си чукаме главите, без да стигнем доникъде.

Ейнсли разговаряше с Нюболд по външен телефон от джаксънвилското летище. Думите на лейтенанта бяха в отговор на съобщението му, че макар да е признал четиринайсет убийства, Елрой Дойл е отрекъл убийството на съветник Густав Ърнст и съпругата му.

— Срещу него има прекалено много улики — продължи Нюболд. — Почти всичко е идентично с останалите случаи и тъй като ние пазим в тайна голяма част от информацията, никой освен Дойл не знае достатъчно, за да подреди нещата така. О, известни са ми съмненията ти, Малкълм, и ги уважавам, но този път мисля, че грешиш.

Ейнсли обаче упорстваше.

— В онзи проклет заек, оставен на местопрестъплението след убийството на Ърнст, просто нямаше никаква логика. Не съответстваше на другите символи от Откровението. И все още не съответства.

— Но това е единственото ти основание — напомни му Нюболд. — Нали така?

Ейнсли въздъхна.

— Единственото.

— Е, когато се върнеш, ще трябва да провериш онова име, което ти е казал Дойл. Как беше?

— Семейство Икеи, в Тампа.

— Да, а и случая „Есперанца“. Но не му отделяй прекалено много време, защото тук имаме две нови криминални загадки и напрежението се усилва с всеки ден. Колкото до мен, случаят „Ърнст“ е приключен.

— Ами записа на Дойл? Да го пратя ли от Торонто?

— Не, донеси го, когато се върнеш. Ще направим копия и ще го транскрибираме, после ще решим как да процедираме. Засега ти желая добър път и приятно прекарване със семейството, Малкълм. Заслужи си го.

 

 

Ейнсли имаше достатъчно време и спокойно се качи на самолета на „Делта“ за Атланта, откъдето щеше да продължи за Торонто. Лекият багаж му позволи да седне сам на тройна седалка и той се отпусна на мястото си, наслаждавайки се на удоволствието от уединението.

Въпреки усилията му да заспи, думите на Хорхе продължаваха да го измъчват: „Но защо загуби вярата си?“.

Ейнсли разбираше, че не може да даде прост отговор на този въпрос, защото се бе случило почти без да го съзнава, стъпка по стъпка…

Първият случай беше по време на седемгодишното му обучение в семинарията „Сейнт Владимир“ с Ръсел Шелдън. Тогава двайсет и две годишен, Малкълм стана помощник на професора йезуит отец Ъруин Пандолфо в научните изследвания и в работата по новата му книга за древните и модерни сравнителни религии. Малкълм прие с ентусиазъм и през следващите две години успоредно с редовните си учебни занимания усилено се труди над проекта. В резултат, когато „Еволюиращите вярвания на цивилизацията“ беше готова за печат и издаването й бе осигурено, не можеше да се каже какво е участието на Пандолфо и какво — на Малкълм Ейнсли. Физически дребен, но с огромен интелект и чувство за справедливост, Пандолфо извърши необикновена постъпка.

— Твоята работа е изключителна, Малкълм, и ще получиш половината от авторския хонорар. Никакви спорове. Имената и на двама ни ще бъдат изписани с еднакъв шрифт, но моето ще стои първо. Става ли?

Малкълм остана толкова поразен, че загуби дар слово.

Книгата донесе и на двамата огромна слава. Но също така накара Малкълм, вече признат специалист, да постави под съмнение някои страни от религията, на която възнамеряваше да посвети целия си живот.

Спомняше си един разговор с Ръсел към края на следването в семинарията. Малкълм бе вдигнал поглед от някакви записки на лекции и попита:

— Кой беше написал: „Малкото учене е опасно нещо“?

— Алекзандър Поуп.

— Спокойно можеше да напише и: „Многото учене е опасно нещо, особено за бъдещи свещеници“.

Думите на Малкълм нямаха нужда от разяснения. Обучението им по теология включваше история на Библията, и на Стария, и на Новия завет. В по-ново време — главно от 30-те години насетне — историците и теолозите бяха открили нови, неизвестни дотогава факти за Библията.

Например Стария завет, все още смятан от мнозина, най-вече миряни, за единен, последователен текст, днес се разглеждаше от учените като съмнителна смесица от отделни документи с различни източници, много от които израилтяните — тогава слаб, изостанал народ — бяха „заели“ от религиозните вярвания на древните си съседи. Според общото мнение Стария завет обхващаше период от хиляда години, от около 1100 г. пр.н.е. — началото на Желязната епоха — до след 200 г. сл.н.ера.

Историците предпочитаха термините „преди новата ера“ и „след новата ера“ вместо „преди Христа“ и „след Христа“, макар че от гледна точка на годините разлика нямаше. Както веднъж се пошегува Малкълм, „Не се налага да пресмяташ като с градусите по Фаренхайт и Целзий“.

— Библията не е „свещена“, нито „Божие слово“, както са твърдели зелотите^[1] — каза на Ръсел Малкълм. — Онези, които вярват в това, просто не разбират, или може би не искат да разберат — как е съставена Библията.

— Това отслабва ли вярата ти?

— Не, защото истинската вяра не се гради на основата на Библията. Тя пониква от инстинктивното ни усещане, че всичко около нас не е станало случайно, а по Божия воля, макар че Господ навярно не е такъв, какъвто е описан в Библията.

Двамата разговаряха и по друг научен проблем — факта, че не са известни данни или писмен документ за Иисус близо петдесет години след смъртта му, а после за него се съобщава в най-старата част от Новия завет, Първото послание на св.ап. Павел до Солуняни. Дори четирите евангелия — първото от които на Марк — били написани по-късно, между 70 и 110 г. сл.н.ера.

До 1933 г. на католиците с папски декрет било забранено да се занимават с „проучване на Библията“. Но през тази година просветеният папа Йоан XXIII свалил забраната — днес католическите учени бяха също толкова информирани, колкото и всички останали по света, и принципно се съгласяваха относно авторството и датите в Библията с протестантските изследователи във Великобритания, Америка и Германия.

— Свалиха наочниците си — каза на Ръсел Малкълм, — макар че църквите продължават да крият от миряните тези факти за Библията. Виж, няма никакво съмнение в съществуването на Иисус, има го в римската история. Но всички онези неща около него: непорочното зачатие, звездата от изток, овчарите и неоновият ангел, влъхвите, чудесата, последната вечеря, дори възкресението — това просто са легенди, предавани от уста на уста в продължение на петдесет години. Колкото до точността…

Малкълм направи пауза.

— Помисли за това: колко години минаха от убийството на президента Кенеди?

— Почти двайсет.

— И го видя целият свят — телевизията, радиото, репортерите, записът „Запрудър“. Всичко беше записано, после имаше разследване, проведено от Министерството на правосъдието.

Ръсел кимна.

— И все още няма единно мнение как се е случило и кой го е извършил.

— Точно така! Сега да се върнем към новозаветните времена — без комуникационни системи, без оцелели документи — ако такива изобщо са съществували… И само си представи измислиците и изопачаването на истината през цялото това време, петдесет години!

— Не вярваш ли в тези истории за Иисус?

— Съмнявам се, но това няма значение. Независимо дали е легенда или факт, Иисус е оказал по-голямо въздействие върху света от който и да е друг в историята и е оставил най-чистото, най-мъдрото учение, съществувало някога.

— Но дали е син Божи? — попита Ръсел. — Бил ли е божествен?

— Иска ми се да вярвам. Да, все още вярвам, че е така.

— Аз също.

Но дали наистина вярваха? Дори тогава — поне за Малкълм — се появяваха бледи проблясъци на съмнение.

По-късно, по време на беседата върху църковната доктрина, изнесена от гостуващ архиепископ, Малкълм се изправи и попита:

— Ваше преосвещенство, защо нашата църква никога не е споделяла с миряните новата информация за създаването на Библията и светлината, хвърлена върху живота и времето на Иисус?

— Защото това би могло да подкопае вярата на мнозина католици — бързо отвърна архиепископът. — Най-добре е теологическите дебати да останат за онези, които притежават интелекта и мъдростта да ги водят.

— В такъв случай вярвате ли в Евангелие от Йоана, 8:32? — възрази Малкълм. — „… и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“

— Предпочитам младите свещеници да се съсредоточат върху Посланието на св.ап. Павел до Римляни, 5:19 — язвително отвърна архиепископът. — „… чрез послушанието на едного мнозина ще станат праведни.“

— Или може би Посланието до Ефесяни, 6:5, Ваше преосвещенство? — упорстваше Малкълм. — „… бъдете послушни на вашите по плът господари…“

Аудиторията избухна в смях. Усмихна се дори архиепископът.

 

 

След семинарията Ръсел и Малкълм поеха по трудния път на енорийския свещеник.

В черквата „Сейнт Огъстъс“ в Потстаун Малкълм беше подчинен на шейсетгодишния, болен от емфизема^[2] отец Андре Куейл, който почти не напускаше жилището си и често се хранеше сам в стаята си.

— Значи по принцип ти командваш парада — отбеляза Ръсел веднъж на вечеря.

— Нямам толкова свобода, колкото си мислиш — отвърна Малкълм. — Вече получих две мъмрения от стария Железен задник.

— От нашия господар епископ Санфорд?

Малкълм кимна.

— Някой от старата гвардия тук му е разказал за две мои проповеди. Не беше много щастлив.

— За какво се отнасяха?

— Едната за пренаселеността и семейното планиране, а другата за хомосексуалистите, кондомите и СПИН.

Ръсел избухна в смях.

— Сложил си пръст направо в раната.

— Предполагам. Но ме дразни това, че църквата не признава очевидни неща. Добре, физическата идея за хомосексуализма ме кара да настръхвам, но има известни специалисти по естествени науки и медицина, които твърдят, че хомосексуализмът е въпрос най-вече на гени и че онези хора не могат да се променят, даже да искат.

— Значи можеш да попиташ: кой е създал тези хора такива? — каза Ръсел. — И ако Господ е създал всички ни, не е ли създал и хомосексуалистите — навярно поради причина, която не разбираме?

— Позицията ни към кондомите ме вбесява още повече — прибави Малкълм. — Как да погледна енориашите си в очите и да им забраня да използват нещо, което спомага за предотвратяването на СПИН? Но църквата не иска и да чуе какво мисля. Искат само да си затварям устата.

— Ще се подчиниш ли?

Малкълм бавно поклати глава.

— Почакай да видиш какво съм измислил за следващата неделя.

 

 

Месата в 10:30 ч. започна с изненада. Без предупреждение, само няколко минути преди началото, пристигна епископ Санфорд. Възрастният съсухрен прелат беше придружен от помощник и вървеше с помощта на бастун. Имаше репутация на педант, който строго следва ватиканската политика.

След встъпителната процесия Малкълм публично приветства епископа. Безпокойството му се усили. Ненадейното пристигане на епископа го бе стреснало, защото знаеше, че проповедта, която се готвеше да изнесе, неизбежно ще предизвика неодобрението на Санфорд. Малкълм беше очаквал по-късно епископът да разбере и бе готов за това, но да го слуша направо в черквата беше съвсем друго нещо. Но бе прекалено късно да променя темата си, дори да искаше.

Когато настъпи моментът, той се облегна на амвона и решително започна:

— Абсолютната вяра в реалността на Господ и Иисус Христос е от жизнено значение за всички нас. Но също толкова важно е да имаме силата да запазим вярата си, когато е подложена на изпитание, както толкова често се случва през живота ни. Сега имам намерение да изпитам вашата вяра.

Като огледа претъпканите пейки пред себе си, той продължи:

— Истинската вяра не се нуждае от каквато и да е подкрепа, от нищо материално, от никакви доказателства, защото ако имаше доказателства, нямаше да имаме нужда от вяра. И все пак понякога ние обосноваваме вярата си, подкрепяме я с материален обект, обикновено с Библията.

Малкълм замълча, после попита:

— Но какво ще стане, ако разберете, че части от Библията, при това важни части, и особено онези, които са свързани с Иисус, не са верни, че са изопачени или преувеличени? Дали ще можете да запазите вярата си със същата убеденост? Наистина ли виждам озадачени лица? — полуусмихнат попита той. — Е, уверявам ви, че въпросът ми е съвсем сериозен. Сериозен е, защото съвременната наука е доказала, че части от Библията почти сигурно са неточни поради една-единствена проста причина. Те са били предавани от поколение на поколение, но не с писано слово, а устно — както всички знаем, съвсем несигурен начин на общуване. Това не е новост. Историците и изследователите на Библията са го открили преди много време, както и висшите ешелони на нашата църква.

Сред събралите се вече се забелязваше известно раздвижване, разменяха се въпросителни погледи, а епископът се мръщеше и клатеше глава.

Но Малкълм продължи:

— Да се конкретизираме. Знаете ли, че след христовото разпване изминават петдесет години, преди да се появи какъвто и да било писмен документ за неговото раждане, живот, учение, ученици и възкресение? Половин век, и ако през това време е било написано нещо, от него не са останали следи.

Въпреки нетърпението на неколцина в черквата, мнозинството съсредоточено гледаше Малкълм, докато обобщаваше онова, което беше известно, но за което толкова рядко се говореше… Евангелията бяха написани отделно и с различни цели… Евангелията на Матей и Лука почти сигурно бяха преписани от това на Марк… И четирите бяха от неизвестни автори, въпреки имената им… Новият завет бе съставен едва през 4-ти век сл.н.ера… И не съществуваше нито един от оригиналните текстове — на гръцки върху папирусови свитъци.

— Папирусът — обясни Малкълм — е бил правен от тръстика, която е растяла край Нил, и навремето се е пишело само върху него. Но папирусите са се разпадали бързо, така че всички оригинални писания са загубени. Разбира се, били са правени преписи, но до копирните машини на „Канон“ оставали още три хиляди години, така че неизбежно са правени промени. В Новия и в Стария завет има други промени — при превода от гръцки и еврейски на латински, а после и на други езици, включително и на английски… Така че единственото, в което можем да сме сигурни, е фактът, че в съвременния си вид Библията не е нито точна, нито е верен препис на онова, което първоначално е било съставено.

— Казвам ви всичко това — замислено прибави той — не за да повлияя на мисленето ви или да отслабя вярата ви, а просто, за да изложа фактите. Не вярвам в скриването на истината, независимо от причината.

 

 

След месата, когато свещеникът излезе навън да се сбогува с енориашите, около Малкълм можеха да се чуят похвални думи.

— Изключително интересно, отче…

— Никога преди не съм чувал всичко това…

— Прав сте, това трябва да стане известно на повече хора…

Епископ Санфорд се държеше любезно и се усмихваше, докато енориашите се ръкуваха с него. Когато всички си тръгнаха, той безапелационно махна с бастуна си, давайки знак на Малкълм да се отделят.

Топлотата му се замени с ледена студенина и епископът нареди:

— Отец Ейнсли, вече няма да изнасяте проповеди тук. Наказвам ви с още едно мъмрене и скоро ще получите нареждане за бъдещето си. Междувременно ви препоръчвам да се молите за смиреност, благоразумие и покорство, качества, които очевидно не притежавате и от които болезнено се нуждаете. — Без да се усмихва, той вдигна ръка за официална благословия. — Нека Господ води разкаянието ви и да ви насочи към по-благочестив път.

Същата вечер, по телефона, Малкълм разказа всичко на Ръсел и добави:

— Управлява ни прекалено кисел старец.

— Който просто е умрял за секс. Ти какво очакваш?

Малкълм въздъхна.

— Всички сме умрели за секс. Този живот е несправедлив.

— Да не би да готвиш нова проповед?

— Няма начин. Санфорд ми сложи намордник. Смята ме за бунтар, Ръсел.

— Забравил ли е, че Иисус също е бил бунтар? Задавал е въпроси също като твоите.

— Кажи го на Железния задник.

— Какво наказание според теб ще ти наложи?

— Кой знае? — отвърна Малкълм. — Да ти кажа честно, не съм сигурен, че ми пука.

Но отговорът дойде бързо.

Решението на епископ Санфорд беше предадено на Малкълм след два дни от отец Андре Куейл, който получи съобщението с писмо. Ейнсли незабавно трябваше да бъде прехвърлен в трапистки манастир в планината Поконо в Северна Пенсилвания, усамотено място, където щеше да остане за неопределен срок.

— Осъждат ме на мълчание — съобщи на Ръсел Малкълм. — Знаеш ли нещо за трапистите?

— Малко. Живеят при тежки условия и никога не говорят. — Ръсел си спомни статия, която бе чел. Доктрината и начинът на живот на католическия орден на цистерианците на стриктното съблюдаване, официалното наименование на трапистите, бяха като в каторга: малко храна, никакво месо, тежък физически труд и пълно мълчание. Основан във Франция през 1664 г., орденът имаше седемдесет манастира в целия свят.

— Наказанието е точно такова, каквото обеща старият Санфорд — каза Малкълм. — И спази обещанието си. Трябва да стоя тук, да продължавам да се моля, мълчаливо, разбира се, докато не започна да следвам ватиканската линия.

— Ще отидеш ли?

— Трябва. Ако не отида, ще отнемат църковния ми сан.

— Това може да не е най-лошото и за двама ни. — Думите бяха изречени импулсивно и изненадаха самия Ръсел.

— Може и да си прав — отвърна Малкълм.

 

 

Той отиде в манастира и за своя изненада намери там покой. Просто не обръщаше внимание на трудностите. Мълчанието, с което смяташе, че ще се справи трудно, не се оказа проблем и по-късно, когато се върна във външния свят, откри, че е пълен с безсмислен брътвеж. Хората, разбра Малкълм, просто не можеха да не запълват тишината с гласовете си. Но в Поконо той откри, че придружено от лесно усвоимите знаци с ръце, мълчанието в много случаи е за предпочитане.

Малкълм не се подчини само на едно от условията на наказанието си. Не се молеше. Докато монасите около него мълчаливо се молеха, той използваше времето, за да мисли, да си представя, да потъва в натрупаните познания и да преценява миналото и бъдещето.

След едномесечно самовглъбяване Малкълм стигна до три заключения. Вече не вярваше в какъвто и да е бог, в божествената природа на Иисус или в мисията на католическата църква. Въпреки че причините бяха многобройни, най-важната беше, че всички религии имаха история най-много от пет хиляди години. В сравнение с безкрайните хилядолетия на геологическото време, през което бе съществувала вселената — ако се приемеше, че Земята е голяма колкото глава на топлийка — продължителността на съществуването на религията се равняваше навярно на едно-единствено зрънце пясък от цялата сахарска пустиня.

Освен това му ставаше все по-ясно, че човечеството, homo sapiens, е еволюирало от хоминидите — маймуноподобни животни — преди милиони години. Научните доказателства ставаха все по-неопровержими, доказателства, на които повечето религии предпочитаха да не обръщат внимание, защото приемането им означаваше да загубят работата си.

Ето защо всички многобройни богове и религии бяха просто не толкова отдавна съчинени фантазии.

„Тогава защо толкова много хора вярват?“ — често се питаше Ейнсли. Един от вероятните отговори: това се дължеше най-вече на подсъзнателния им стремеж да избягнат забравата: концепцията за човешката тленност, която по някаква ирония се излагаше толкова добре в Библията — в Книга на Еклесиаста, 3:19–20:

„… защото съдбата на синовете човешки и съдбата на животните е съдба една… и човек няма предимство пред добитъка, понеже всичко е суета! Всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст, и всичко ще се върне в пръстта.“

Трябваше ли да се обезсърчава упражняването на религията? В никакъв случай! Онези, които намираха в нея утеха, трябваше да бъдат оставени и ако се налагаше, защитавани. Малкълм се закле, че никога няма да пречи на искрената вяра на другите.

А какво щеше да прави самият той? Явно щеше да напусне църквата. В ретроспекция той виждаше, че е направил грешка още от самото начало — реалност, която можеше да възприеме по-лесно, тъй като майка му бе починала година преди това. По време на последната им среща, Виктория Ейнсли, предчувствайки края си, стисна ръката му и прошепна:

— Ти стана свещеник, защото аз го исках. Не съм сигурна дали ти също си го желал, но постъпката ти ме изпълни с гордост. Чудя се дали Господ ще го сметне за грях.

Виктория умря в мир. Без нея той се чувстваше свободен да промени решението си.

 

 

Гласът на стюарда по високоговорителя откъсна Малкълм от мислите му.

— Капитанът ви съобщава, че скоро ще приближим Атланта. Моля, затегнете коланите си, затворете масичките и повдигнете облегалките на седалките.

Малкълм престана да слуша познатите думи и се понесе назад в миналото…

 

 

Той остана в Поконо още един месец. Искаше още време за размисъл. Но съмненията му само се задълбочиха още повече и на края написа писмо, с което си подаваше оставката като свещеник. И просто си тръгна.

След като извървя няколко километра, носейки всичко, което искаше да запази от миналото си в един-единствен куфар, Малкълм стопира един камион, който го откара до Филаделфия. Взе автобус до летището и тъй като не знаеше накъде да тръгне, импулсивно си купи билет за следващия полет — за Маями. Там започна новият му живот.

 

 

Скоро след пристигането си Малкълм се запозна с Карън, канадка, дошла на ваканция.

Стояха на опашка в заведението за химическо чистене на Стан. Малкълм остави няколко ризи за пране и служителката го попита дали ги иска сгънати, или на закачалки. Той се поколеба и тогава отзад се обади някакъв глас:

— Ако пътувате много — сгънати. Ако не — на закачалки.

— Окончателно приключих с пътуванията — каза той и се обърна, за да види привлекателната млада жена, с която разговаряше. После отвърна на служителката: — Нека бъдат на закачалки.

Карън приключи със своята поръчка и откри, че Ейнсли я чака на вратата.

— Просто исках да ви благодаря за помощта.

— Защо сте приключили с пътуванията? — попита тя.

— Тук не е най-доброто място, за обяснения. Искате ли да обядваме заедно?

Карън се замисли за миг, после весело отговори:

— Разбира се. Защо не?

Така започна тяхната история и те бързо се влюбиха. Две седмици по-късно Ейнсли й предложи да се оженят.

Приблизително по същото време Малкълм прочете в „Маями Херълд“, че градската полиция набира нови служители. Подтикнат от спомена за детектив Кърмит Шелдън, който бе помогнал на семейството му, Малкълм подаде молба. Приеха го и го пратиха на десетседмичен курс в полицейската академия на управлението, който той завърши с отличие.

Карън не само не възразяваше да живеят във Флорида вместо в Торонто, но направо се влюби в тази идея. След като научи всичко за неговото минало, тя одобри избора му на работа.

— В известен смисъл ще вършиш същото като преди — ще помагаш на човечеството да не излиза от правия път.

Той беше се засмял.

— Ще е по-трудно, но много по-практично.

 

 

След няколко месеца прекъсване Малкълм възобнови кореспонденцията си с Ръсел и научи, че той също е напуснал официалната католическа църква. Целта на Ръсел беше проста — искаше да се ожени и да има деца. В едно от писмата си той казваше:

„Знаеш ли, че в Съединените щати има около 17 000 като нас — свещеници, които напускат църквата по свое собствено желание и в повечето случаи на трийсетина години. Между другото, статистиката е на самата църква.“

Ръсел обаче нито бе загубил вярата си, нито беше изоставил религията и се присъедини към независима католическа група в Чикаго, където го приеха за свещеник, без да обръщат внимание на официалното му разстригване. В същото писмо Ръсел продължаваше:

„Ние вярваме в Господ и Иисус, но смятаме Ватикана и Римската курия за обсебени от мания за власт, самовлюбени мастодонти, които в крайна сметка ще се самоунищожат.

И не сме сами. Из цяла Америка хиляди католици прекъсват връзките си с Рим. Нямам пълен списък, защото нямаме и не можем да имаме централно управление. Смятаме, че такава «безпогрешна» централа, пълна с божии наместници, е последното, от което се нуждаем. Наистина, правим някои неща, които няма да се харесат на Рим. Позволяваме на всеки, който пожелае, да вземе причастие, защото вярваме, че не е нужно да пазим Господ от когото и да било. Ще венчаваме разведени католици, както и представители на един и същи пол, щом така искат. Ние сме против узаконяването на аборта. От друга страна, вярваме в правото на жената на избор.

Нямаме богати черкви, нито пищни одежди, статуи, цветни стъкла или златни украси и няма да купуваме. Всички свободни пари ще използваме, за да храним бездомните.

От време на време търпим атаки от страна на римската католическа църква и колкото повече расте броят ни, толкова по-често става това. Стават все по-нервни. Един католически архиепископ казал на вестникарски репортер, че нямаме Божията благословия, каквото и да правим. Можеш ли да повярваш! Рим единствено е богопомазан — и никой друг.“

Ръсел продължаваше да е независим свещеник, щастливо женен за бивша католическа монахиня. Според последното съобщение имаха две деца.

 

 

Самолетът на „Делта“ плавно кацна на летището в Атланта. Оставаше само двучасовият полет до Торонто.

Малкълм с благодарност се върна от миналото към приятните мисли за очакващите го няколко дни.