Артър Хейли
Детективи (16)

Единадесета глава

— Приемам, че всички сме съгласни за основния заподозрян — каза Ейнсли.

Събралите се в кабинета на Нюболд дванайсет души от спецчастта изразиха съгласието си с приглушено мърморене. Лейтенантът беше отстъпил бюрото си на Ейнсли и седеше до отсрещната стена. С напредването на съвещанието Ейнсли долавяше нарастващата възбуда на хората си, съживена от важната информация, която бе получил от Сандра Санчес и вече отвореното досие на малолетния Елрой Дойл.

Когато чу за криминалното минало на заподозрения, сержант Грийн избухна:

— Тази проклета система! Това е безумие, обществена заплаха…

— Двамата с лейтенанта вече разговаряхме по въпроса — прекъсна го Ейнсли. — Съгласни сме с теб — много хора също смятат така и се надяваме да прокараме някои промени. Но за сега трябва да работим със системата. Във всеки случай вече имаме досието на Дойл.

— Добре — продължаваше да кипи Грийн.

— На първо място — съобщи на групата Ейнсли, — незабавно трябва да възобновим наблюдението на Дойл. Искам вие, Пабло и Ханк, да направите график за дежурствата. Предлагам да определите смените за следващите четирийсет и осем часа още тук, за да можете да ни ги съобщите преди да свършим. Аз ще се редувам заедно с вас. Сложете ме в двойка с Дзагаки.

Брюмастър кимна.

— Разбрано, Малкълм.

— Трябва да запомним две неща, свързани с наблюдението — продължи Ейнсли. — Едното е адски да внимаваме Дойл да не ни забележи. В същото време трябва да сме достатъчно близо, за да не го изпуснем. Ще се наложи да балансираме нещата, но всички знаем какъв е залогът. И още нещо — каза той на сержантите. — Не включвайте детектив Боуи в графика. За нея имам друга работа.

Той се обърна към застаналата близо до вратата Ръби Боуи.

— Искам да провериш служебното досие на Елрой Дойл, Ръби. Знаем, че е шофьор на камион и че работи за различни компании. Нужно е да разберем точно за кои, кой го е назначил, къде е бил и какво е правил през дните на всяко от серийните убийства. Бъди внимателна.

— Ще ми е от полза — каза Ръби, — ако разполагам с цялата информация за Дойл, включително докладите от досегашното наблюдение.

— Веднага след съвещанието ще наредя да ти направят копие. — Ейнсли се обърна към другите. — Въпроси? Никой не се обади и той каза:

— Тогава да действаме.

 

 

Наблюдението над Елрой Дойл продължи три седмици и два дни. Както обикновено, в по-голямата си част двайсет и четири часовите смени на детективите бяха спокойни и често отегчителни. Понякога имаха проблеми, особено при опитите си да не бъдат забелязани от заподозрения. Отгоре на всичко времето постоянно беше отвратително — най-неприятното време през годината. Скоро след като започна програмата, студеният фронт източно от Тексас се придвижи към Южна Флорида и се задържа цели две седмици. Вихреха си силни ветрове и валеше постоянен, проливен дъжд. Това правеше следенето на Дойл, който през повечето време караше камион, необикновено трудно. Ако колата, от която го наблюдаваха, останеше прекалено близо задълго, заподозреният можеше да я забележи в огледалата. От друга страна, силният дъжд и слабата видимост пораждаха опасност да го изпуснат.

Отчасти разрешиха дилемата, като използваха два, а понякога и три автомобила, които поддържаха радиовръзка помежду си. Следенето с повече коли на полицейски жаргон се наричаше „прескочи кобила“.

Системата с трите автомобила, обикновено една товарна и две лимузини, бе използвана за няколкото извънградски курса, извършени от Дойл за компании доставчици, които временно го наемаха на работа. По време на пътуването до Орландо шестимата дежурни детективи, по двама във всяка кола, го загубиха от поглед точно след като влязоха в града. Валеше проливен дъжд. Като проклинаха слабата видимост, те претърсиха централните улици. Накрая детективите Чарли Търстън и Луис Линарес, които пътуваха с пощенски микробус, откриха Дойл. Забелязаха го през прозореца на някаква пицария, в която се хранеше сам, привел над чинията масивните си рамене. Камионът бе паркиран наблизо.

Търстън съобщи по радиовръзката на другите.

— По дяволите! — изръмжа Линарес. — Това преследване може да продължи с години.

— Знаеш ли какво, Луис? — отвърна Търстън. — Иди при стария Дойл и му кажи: „Хей, тъпако, уморихме се от тези глупости. Стига си се мотал и се захващай със следващото убийство.“

— Много смешно — рече Линарес. — Направо си за някое шоу.

Освен дългите пътувания голяма част от наблюдението се извършваше и около дома на Дойл, а това също предизвикваше проблеми.

Когато беше жива Бюла, майката на Елрой, двамата живееха в двустайна дървена барака край железопътната линия на североизточна 35-а улица № 23 в Уинууд. Вече сам, Елрой продължаваше да живее в същата съборетина и държеше стария си пикап в предния двор.

Непознатите автомобили можеха да привлекат вниманието и затова бяха редовно подменяни. Бяха с тъмни прозорци и никой не можеше да види детективите вътре.

През някои нощи дежурните екипи прекарваха дълги часове пред любимите заведения на Дойл. Едно от тях беше „Пусикат тиътър“, бар със стриптийз, друго — „Харлем найт клъб“. И двете бяха известни на полицията като свърталища на проститутки и пласьори на дрога.

— За Бога! — бе възкликнал Дайън Джейкъбо, след като прекара три последователни дъждовни нощи, паркирал колата си срещу „Пусикат“. — Това копеле не може ли поне веднъж да отиде на кино? Поне един от нас би могъл да седна на няколко реда зад него. — Детективите никога не следваха Дойл в баровете или на друго осветено място, защото знаеха, че могат да ги разпознаят.

След близо три седмици денонощно наблюдение никой от членовете на спецчастта не беше забелязал нещо, което да уличава Дойл. Ейнсли, който съзнаваше, че повечето от хората му започват да се отегчават, се опита да повдигне духовете им с нова информация, в по голямата си част идваща от детектив Ръби Боуи.

 

 

Боуи започна разследването си в службата за социално осигуряване в центъра на Маями, в която получи пълен достъп до служебното досие на Елрой Дойл. Тя се съсредоточи върху последните две години и откри, че заподозреният е бил наеман от пет местни компании. В повечето случаи беше работил за кратки срокове. Изглежда, че Дойл постоянно сменяше работодателите си. Боуи обиколи компаниите. Особено полезен се оказа господин Алвин Травино, собственик на „Оувърланд тръкинг“, дребен, съсухрен мъж в края на шейсетте, който на няколко пъти се извини за „зле поддържаната документация“, докато всъщност архивът му беше в безупречно състояние. Старецът лесно намери подробностите за пътуванията на Елрой Дойл през последните две години, включително датите, времетраенето, разстоянията и разходите за всяко от тях. За да спести на Ръби Боуи труда да си води бележки, той накара секретарката си да й направи копия.

Травино охотно сподели впечатленията си от Дойл.

— От нещата, които съм чувал, разбрах, че е имал проблеми, но реших, че не е моя работа, освен ако не ми навлече някоя неприятност, а той никога не го е правил. Е, имаше един-два инцидента, но нищо сериозно, което да повлияе на работата му. Главното е, че е адски добър шофьор. Може да се измъкне с тир от всякакво задръстване, никога не се колебае, а това не е толкова лесно — самият аз изобщо не мога да се сравнявам с него. Освен това кара сигурно. Никога не е катастрофирал, никога не е връщал камионите ми повредени.

— Онези „инциденти“, за които казахте — попита Боуи, какви бяха?

Алвин Травино се подсмихна.

— Странна работа, почти съжалявам, че споменах за тях. Ами, от време на време откриваме в камиона, който е карал, разни неща: може би шест-седем убити птици, друг път две кучета, веднъж една мъртва котка.

Очите на Ръби се разшириха.

— Това наистина е странно. Какво казахте на Дойл?

— Ами… — поколеба се дребният мъж. — Веднъж наистина се скарахме.

— Така ли? Какво се случи?

— Отначало си помислих, че мъртвите животни може да са свързани с някаква религия, като козите при хаитяните. Тогава реших, че така или иначе не искам тези боклуци в камионите си и му го казах.

— И?

Травино въздъхна.

— Ще ми се да не бях започвал да ви разказвам, защото се досещам вече какво търсите. Истината е, че негодникът побесня. Лицето му почервеня, после извади онзи огромен нож и започна да го размахва, като ме псуваше жестоко.

— Спомняте ли си как изглеждаше ножът?

Травино кимна.

— Проклетото нещо беше остро и блестящо с дълго, извито острие.

— Нападна ли ви?

— Не. Защото се изправих пред него, погледнах го право в очите и високо и ясно му казах, че е уволнен. Казах му да се маха и никога повече да не се връща. Той прибра ножа и излезе.

— Но се върна?

— Да. След една-две седмици ми телефонира и ме помоли да му дам някаква работа. Съгласих се. След този случай не съм имал проблеми. Както казах, той е добър шофьор.

Секретарката се върна с купчина преснимани документи. Травино ги прелисти и после ги подаде на детектив Боуи.

— Оказахте ми голяма помощ — рече тя. — Ще ви бъда благодарна, ако не казвате на Дойл, че съм идвала.

Травино се усмихна.

— В никакъв случай. Ако го направя, може да извади онзи нож.

 

 

В „Сюпърфайн транспорт“ Ръби Боуи разговаря с генералния директор и двама служители, които познаваха Елрой Дойл. Във всички компании, които посети, хората с готовност отговаряха на въпросите и даваха ясно да се разбере, че не искат да имат проблеми с полицията.

Лойд Суейз, учтив, разговорчив чернокож надзирател, изрази очевидно общото мнение за Дойл.

— Човекът е самотник. Не иска приятели. Ако не му висиш на главата, си върши работата. Само че има свиреп характер. Веднъж го видях да избухва, когато друг шофьор се опита да го измайтапи. Дойл беше готов да го убие, кълна се.

— Стигна ли се до бой?

— За малко, но тук не позволяваме такива неща. Пратих другия обратно на работа и после казах на Дойл да се успокои, иначе да си взима нещата и да се маха. За миг бях сигурен, че се готви да ме удари, после размисли. Но определено може да бъде опасен, ако питате за това.

— Благодаря — каза Боуи. — Спестихте ми въпроса.

Мик Либо, един от шофьорите в „Сюпърфайн“, як мъж с груб език, потвърди повечето от думите на Суейз, като прибави:

— Този тип е абсолютна гад. Не бих му се доверил и за миг.

Боуи попита дали сред другите шофьори има някой, с когото Дойл е споделял повече. Въпросът бе стандартен, защото много убийци бяха залавяни, след като разказваха за престъпленията си на предполагаемите си приятели, които после информираха или свидетелстваха срещу тях.

— Онова копеле никога не приказва! — отвърна Либо. — Нито дума на никого. Ако застанеш до него да се изпикаеш, няма да ти обърне нула внимание. Естествено, може да ти се изпикае върху краката. — Либо се захили на собствената си шега, като сбута Ръби с лакът.

 

 

За разлика от другите компании, „Суарес мотърс & икуипмънт“ не се занимаваше с доставки, а с ремонт на автомобили, както и с продажба на автомобилни части. Елрой Дойл работеше от време на време при тях като техник. Преди около месец обаче ненадейно бе напуснал и не се беше върнал дори за да получи последната си заплата. Младият собственик Педро Суарес показа на Боуи чека, тя помоли за копие.

— Добър техник ли е Дойл? — попита Ръби.

— Много добър и работи бързо, но само какви неприятности ни създава! През цялото време предизвиква побоища. Готвех се да го уволня, когато напусна.

— Смятате ли, че Елрой Дойл е умен?

— Да. Умен е, усвоява бързо. Само да му обясниш нещо, да му покажеш как се прави, и той го научава. Но не може да се владее.

Суарес обясни, че компанията развива странична дейност, свързана с доставки на малки разстояния. Така продавали и автомобилните части — с два малки покрити камиона снабдявали няколко магазина в района, които нямали собствен транспорт.

— Дойл осъществявал ли е някога тези доставки? — попита Ръби.

— О, естествено. Понякога, когато отсъстваше някой от редовните шофьори.

— Имате ли документи кога е било това и докъде е пътувал?

Суарес сбърчи лице.

— Страхувах се, че ще ми зададете този въпрос. Предполагам, че имаме, но ще се наложи да поровим малко.

Той отведе Боуи в малка, прашна стая в задната част на сградата с претрупани лавици, пет-шест шкафа с папки и копирна машина. Суарес посочи към два от шкафовете.

— Интересуват ви последните две години, така ли? Всичко е там. Опасявам се, че ще трябва да търсите сама.

— Разбира се. С ваше позволение, бих искала да използвам ксерокса.

— Естествено — Суарес се ухили. — Ако Дойл намине за чека си, да го доведа ли тук?

— Не, моля ви! — Боуи бързо изясни за пореден път необходимостта от поверителност.

Търсенето, което включваше проверка и сравняване на фактури, разписки за доставка, графици и счетоводни списъци, отне по-голямата част от деня. Но Ръби си тръгна с пълни сведения за работата на Елрой Дойл в „Суарес мотърс“.

 

 

В останалите две фирми — „Пенске фаст диливъри“ и „Поркис тръкинг“ — се държаха също толкова отзивчиво и четирите посещения разкриха нови черти от характера на Дойл, включително факта, че не обича постоянната работа. Когато имаше нужда от пари, той телефонираше в някоя от компаниите и ако имаше работа, се наемаше временно. Очевидно беше достатъчно умен, за да не краде пари от фирмите, но явно не можеше да сдържа буйната си, агресивна природа.

Следващата стъпка на Ръби Боуи бе да сравни информацията с датите от различните убийства.

Щом се върна в отдел „Убийства“, Боуи първо се зае със случаите извън Маями. На 12 март в Клиъруотър бяха убити Хал и Мейбъл Ларсън, на четиристотин и шестнайсет километра северозападно от Маями. Същия ден Елрой Дойл беше карал тир на „Оувърланд тръкинг“, пълен с мебели, от Маями до Клиъруотър, където, според пътния лист и платежната разписка, бе пристигнал към средата на следобеда и беше преспал в мотела „Дом далеч от дома“. С нарастващо вълнение Боуи телефонира в мотела и научи, че се намира на четири пресечки от жилището на жертвите. Дойл се бе върнал в Маями на следващия ден с товар от стоманена тел и пластмасови тръби.

Освен това заподозреният беше пътувал с камион на „Оувърланд“ до Клиъруотър само две седмици по-рано и бе отседнал в същия мотел. Първото пътуване, помисли си Боуи, може би му е позволило да определи жертвите си, а второто — да ги убие.

После идваше убийството на Ървинг и Рейчъл Хенънфелд във Форт Лаудърдейл, открито на 23 май, макар да се смяташе, че престъплението е извършено четири дни преди това, на 19-и.

През май Дойл беше пътувал до Форт Лаудърдейл два пъти, вече с камиони на „Поркис тръкинг“: първо на 2-ри, а после на 19-и. Пътният лист за втория курс показваше, че е тръгнал от Маями в 15:30 ч., направил е три доставки във Форт Лаудърдейл и се е върнал няколко минути преди полунощ. Разстоянието между двата града бе само четирийсет километра и осемте и половина часа, през които бе отсъствал, изглеждаха прекалено много. Първото пътуване от 2 май обаче, при което беше извършил четири доставки, бе продължило само пет часа. Боуи отново си помисли: определянето на жертвите навярно му беше отнело по-малко време, отколкото кървавото им убийство.

Макар че трите серийни убийства в Маями не бяха свързани помежду си толкова тясно, всички те имаха много общи черти, за да бъдат смятани за съвпадение.

Сутринта преди убийството на Хоумър и Бланш Фрост в хотел „Роял Колониъл“ Дойл бе извършил осем доставки и четири зареждания в Коръл Гейбълс с камион на „Пенске фаст диливъри“. Две от доставките бяха до магазин на югозападен 27-ми булевард — точно там се намираше и клонът на банка „Фърст юниън“, в който същата сутрин семейство Фрост бяха осребрили пътнически чекове за осемстотин долара.

Беше напълно възможно, помисли си Боуи, Елрой Дойл да е видял възрастната двойка, дори в банката, и да ги е проследил до хотела им. Не представляваше особена трудност да се качи в асансьора заедно със семейство Фрост до техния етаж, като се престори просто на гост на хотела, да види номера на стаята им и после да се върне късно през нощта. Това бяха само предположения, разбира се, но в съчетание с предишните престъпления и с връзките помежду им, бяха прекалено вероятни, за да не им обърнат внимание.

След това идваха новите убийства в Маями — на Лазаро и Луиза Урбина в апартамента в „Пайн теръс“ и на съветник Густав Ърнст и жена му Елиънър в „Бей пойнт“. И в двата случая документите от „Пенске фаст диливъри“ и „Суарес мотърс & икуипмънт“ показваха, че Дойл е правил доставки близо до домовете на жертвите.

От преснетите в „Пенске“ документи се виждаше, че Дойл е извършил две доставки близо до Урбина — в различни дни в рамките на три седмици преди убийството им. Колкото до строго охранявания квартал „Бей пойнт“, Дойл бе направил там две малки доставки с камион на „Суарес мотърс“ — не за Ърнст, а в други къщи. Последният случай беше повече от месец преди убийството на съветника и съпругата му, но това, напомни си Боуи, можеше да се дължи на факта, че Суарес е използвал Дойл като техник и само от време на време като шофьор. Двете му пътувания до „Бей пойнт“ обаче, му бяха дали възможност да се запознае с охранителната система и навярно да проникне отново вътре с фалшиви документи за доставка.

Вниманието на Боуи бе привлечено и от нещо друго. Копираният от нея чек от „Суарес мотърс“, който Елрой Дойл не беше взел, показваше, че ненадейно е напуснал работа само един ден след убийството на Густав и Елиънър Ърнст.

Дали не е напуснал, зачуди се Ръби, защото е решил, че вече го подозират?

 

 

Горящата от нетърпение Боуи съобщи новините на сержант Ейнсли. Той се зарадва на новата информация и предаде по-голямата част от нея на хората от спецчастта.

— Дойл е нашият човек, в това няма съмнение, така че проявете търпение и бъдете нащрек въпреки гадното време — каза накрая той. — Рано или късно ще се подхлъзне и ние ще сме там, за да го хванем.

Ейнсли предаде новите данни и на заместник-щатския прокурор Кързън Ноулс. Реакцията на прокурора обаче бе скептична.

— Естествено, Ръби е проявила голяма изобретателност при събирането на всичко това. Да, сега знаем, че Дойл е имал възможност да убие всички онези хора, както навярно е и направил. Но съвсем друго нещо е да го докажем. Нямаме нито едно твърдо доказателство. Няма да можете дори да получите заповед за арест.

— Съзнавам това, господин прокурор, но просто исках да ви държа в течение. Обаче има един положителен момент. Сега вече сме съвсем сигурни, че Дойл е извършителят.

— Да, разбирам.

— Така че ще продължим да работим по въпроса — каза Ейнсли. — Съвсем скоро ще имаме резултат. Искрено вярвам в това.

Прокурорът се подсмихна.

— Струва ми се, че в крайна сметка работата ти все още е свързана с вярата, Малкълм.