Артър Хейли
Детективи (25)

Седма глава

Минаваше 7 ч. сутринта. Намираха се в офиса на отдел „Убийства“. Боуи седеше на стола до бюрото на сержанта. Предишната вечер й бе дал касетофон и й бе казал да изслуша вкъщи записа от щатския затвор. Когато се срещнаха на сутринта, тя ужасено поклати глава.

— Адски гадна работа. Дълго не успях да заспя. Но го почувствах. Затворих си очите и като че ли присъствах там.

— Значи ти е ясно какво трябва да проверим?

— Записах си всичко. — Боуи подаде на Ейнсли бележник, на който сержантът хвърли поглед. Както обикновено, тя бе изброила всички въпроси, които изискваха проверка.

— Действай — накрая й каза той. — Зная, че ще се справиш.

Ръби Боуи излезе и Ейнсли се върна към натрупалите се на бюрото му документи, макар да не знаеше, че му остават само няколко кратки минути за тях.

 

 

Сигналът се получи в комуникационния център на полицията в Маями в 07:32 часа.

— Полиция, с какво мога да ви помогна? — отговори диспечерката. В същото време в горната част на компютърния екран се изписаха телефонният номер и името на онзи, който се обаждаше — Т. ДАВЪНЪЛ.

— Пратете полиция на булевард „Брикел“ 2801, на изток от Залива — разнесе се задъхан женски глас. — Застреляха съпруга ми.

Междувременно диспечерката попълваше информацията и после натисна един от функционалните клавиши на компютъра, с който прати данните на служителка в друга част на голямата стая.

Тя реагира светкавично, тъй като знаеше, че посоченият адрес се намира в зона 74. На екрана на собствения й компютър вече се беше появил списък на свободните патрулни коли с техните номера и местонахождение. Диспечерката избра съответния патрул и каза по радиовръзката:

— 174.

Когато 174 отговори, тя прати висок сигнал, предшестващ спешното съобщение. После предаде:

— Поемете 330 на булевард „Брикел“ 2801, на изток от Залива. — Първата тройка означаваше спешен случай, изискващ светлинна и аудиосигнализация, а 30 — стрелба с оръжие.

— Прието. Аз съм в парка „Алис Уейнрайт“, съвсем наблизо.

По време на разговора диспечерката даде знак на дежурния сержант, който седеше на бюрото си в средата на помещението. Тя посочи към адреса на екрана.

— Адресът ми е познат. Дали не са тези, за които си мисля?

Хари Клементе се приближи.

— Ако имаш предвид семейство Давънъл, права си!

— Случаят е 330.

— Мамка му! — Сержантът прочете останалата информация. — Загазили са. Благодаря, ще бъда наблизо.

Първата диспечерка продължаваше да разговаря със съпругата на жертвата.

— Към вас пътува патрулна кола. Моля ви, искам да проверя фамилното ви име. Правилно ли го казвам: Д-А-В-Ъ-Н-Ъ-Л?

— Да, да — нетърпеливо отвърна жената. — Това е моминското ми име. Сега се казвам Мадокс-Давънъл.

Служителката се изкушаваше да попита: „Вие ли сте прочутото семейство Давънъл?“, но вместо това каза:

— Госпожо, моля ви, останете на телефона, докато не пристигне полицията.

— Не мога. Имам да върша други неща. — Чу се прещракване и връзката прекъсна.

В 07:39 ч. диспечерката получи радиоповикване от патрул 174.

— Имаме случай на убийство с огнестрелно оръжие. Искам връзка с „Убийства“ на първи канал.

— Прието.

Малкълм Ейнсли седеше на бюрото си в отдела, включил джобния си радиотелефон, когато чу съобщението на патрул 174. Без да откъсва очи от документите, той махна на Хорхе.

— Поеми го ти.

— Добре, сержант. — Родригес включи радиотелефона си и каза на диспечерката:

— 1311 превключва на първи канал за връзка с патрул 174. — После набра номера на запазения изключително за отдел „Убийства“ канал. — 144, тук е 1311. Докладвай.

— 1311, имаме смърт на булевард „Брикел“ 2801. Вероятно 31.

Когато чу адреса, последван от кода 31, който означаваше „убийство“, Ейнсли рязко вдигна поглед. Остави папките и документите, отблъсна стола си назад и се изправи. После кимна на Хорхе, който съобщи:

— 174, тръгваме към вас. Блокирайте местопрестъплението. Ако трябва, повикайте още помощ. — Детективът прибра телефона в джоба си и попита: — Това не е ли адресът на онова богато семейство?

— Точно така. Семейство Давънъл. Знам адреса им, всички го знаят. — Всички в Маями знаеха това име. Универсалните магазини на Давънъл бяха търговска верига, обхващаща цяла Флорида. Притежаваха също телевизионен канал, който Фелиша Мадокс-Давънъл лично ръководеше. Нещо повече, семейството — по произход от Средна Европа, емигрирало в САЩ след Първата световна война — имаше както политическа, така и финансова мощ. Името Давънъл постоянно се споменаваше по новините и понякога говореха за него като за „Кралските величества на Маями“. Един не толкова любезен коментатор беше прибавил: „И се държат така“.

Иззвъня телефон. Родригес вдигна слушалката, после я подаде на Ейнсли.

— Обажда се сержант Клементе от комуникационния център.

— Поехме случая, Хари — каза Ейнсли. — Патрулните ни повикаха. Тръгваме веднага.

— Мъртвият е Байрън Мадокс-Давънъл, зетят. Обадила се е жена му. Известно ли ти е това име?

— Припомни ми го.

— Когато се е оженил за Фелиша, се е казвал просто Мадокс. Семейството настояло да промени фамилията си. Не можели да понесат мисълта, че някой ден името Давънъл ще изчезне.

— Благодаря. И най-незначителната информация ни е от полза.

Когато затвори телефона, Ейнсли се обърна към Родригес:

— Много влиятелни хора ще следят този случай, Хорхе, така че не можем да си позволим никакви провали. Тръгвай напред, вземи кола и ме чакай долу. Лз ще съобщя на лейтенанта.

Току-що пристигнал в кабинета си, при влизането на Ейнсли Нюболд вдигна очи.

— Какво има?

— Възможно 31 на Байрън Мадокс-Давънъл в семейната им къща. Тъкмо тръгвам.

Нюболд сепнато го погледна.

— Господи! Да не е онзи, който се ожени за Фелиша?

— Той е, сър. Или поне е бил.

— Тя е дъщерята на стария Давънъл, нали?

— Познахте. Тя се е обадила. Помислих си, че ще искате да знаете. — Лейтенантът протегна ръка към телефона.

 

 

— Прилича на феодален замък — отбеляза Хорхе, когато необозначеният им автомобил приближи до внушителния дом на Давънъл.

Къщата беше с кулички и многокатен покрив и заедно с прилежащите й земи обхващаше повече от три и половина акра. Заобиколено от висока, почти крепостна стена, цялото място излъчваше средновековна атмосфера.

— Чудя се защо не са си направили ров с подвижен мост — рече Ейнсли.

Точно зад имението бе Бискайският залив, а още по-нататък — Атлантическият океан.

Отвън се виждаше само част от масивната къща, в която се влизаше през две красиви порти от ковано желязо, украсени с хералдически символи. Вратите бяха затворени. От вътрешната им страна се виждаше дълъг, виещ се път.

О, по дяволите, вече са тук! — възкликна Ейнсли, който забеляза микробуса на подвижна телевизионна станция. На микробуса имаше знак на станцията на Давънъл — УБЕК-ТВ. За да пристигнат първи, помисли си той, навярно някой ги беше предупредил.

Три синьо-бели полицейски автомобила бяха паркирани близо до портите и лампите на покривите им проблясваха. Или патрул 174 бе поискал помощ, или просто на повикването се бяха отзовали повече коли. „Няма нищо по-лошо от любопитно ченге“, каза си сержантът. Пред портата възникваше спор между двама униформени полицаи и хората от телевизията, сред които и Урсула Филикс, привлекателна чернокожа репортерка, която Ейнсли познаваше. Жълтата полицейска лента вече беше опъната пред входа, но един от полицаите, разпознал Ейнсли и Родригес, отвори вратата колкото да ги пропусне вътре.

Хорхе намали скоростта, но репортерката се втурна към тях и им препречи пътя. Сержантът свали прозореца си.

— Хей, Малкълм — помоли го тя, — влей малко здрав разум в главите на тези момчета! Шефката, госпожа Давънъл, ни иска вътре — специално ни се обади по телефона. УБЕК е станция на Давънъл и каквото и да става, искаме да успеем за сутрешните новини. — Докато говореше, Урсула Филикс се притисна до вратата на автомобила. Едрите й гърди, изпъкнали още повече заради тясната й копринена блуза, бяха толкова близо, че Ейнсли можеше да ги докосне. Буйната й черна коса беше сплетена на стегната плитка и в колата се разнесе опияняващият й парфюм.

Значи все пак са им се обадили, помисли си детективът — и то не просто кой да е. Бе им съобщила Фелиша Мадокс-Давънъл, жена, която само преди минути беше станала вдовица.

— Виж, Урсула — отвърна той, — точно в момента това е местопрестъпление и ти знаеш правилата. Скоро ще пристигне човек от пресцентъра и ще ви съобщи информацията, която можем да ви дадем.

— Госпожа Давънъл не познава правила, когато се отнася за нейна собственост, а в случая и от двете страни на портата е нейна — посочи към телевизионния микробус и към къщата операторът, който стоеше зад репортерката.

— А и е невероятно строга — прибави Урсула. — Ако не влезем, може да ни изхвърли от работа с все парцалите.

— Ще го имам предвид. — Ейнсли даде знак на Хорхе да продължи напред през тежките порти. — Ти ще водиш разследването — каза на младия детектив той, — обаче аз ще работя плътно с теб.

— Да, сержант.

Под гумите им захрущя чакъл, когато поеха по пътя покрай високи палми и овощни дървета. До къщата беше паркирано бяло бентли. Спряха пред внушителния главен вход. Едната от тежките врати беше открехната. Докато Ейнсли и Хорхе слизаха, вратата се отвори докрай. Появи се висок, достолепен и безупречно облечен мъж на средна възраст — явно икономът. Той погледна полицейските карти на двамата детективи и после ги поздрави с английски акцент:

— Добро утро, господа. Влезте, моля. — В просторното, великолепно мебелирано фоайе, той се обърна: — Госпожа Мадокс-Давънъл разговаря по телефона. Помоли да я почакате тук.

— Не — възрази Ейнсли. — Получихме съобщение за убийство. Незабавно ще отидем на местопрестъплението.

Надясно продължаваше широк, покрит с килим коридор, от дъното на който извика униформен полицай:

— Трупът е насам.

Ейнсли понечи да тръгне, но икономът упорстваше.

— Госпожа Мадокс-Давънъл специално помоли…

Ейнсли спря.

— Как се казвате?

— Аз съм Холдсуърт.

Хорхе, който вече бе започнал да си води бележки, прибави:

— Малкото ви име?

— Хъмфри. Но, моля ви, разберете, че тази къща е…

— Не, Холдсуърт — прекъсна го Ейнсли. — Ти разбери. Тази къща сега е местопрестъпление и тук се разпорежда полицията. Много от нашите хора ще влизат и ще излизат. Не им се пречкай на пътя, но не си тръгвай — ще трябва да те разпитаме. Освен това не пипай нищо в къщата. Ясно ли е?

— Предполагам — неохотно отвърна Холдсуърт.

— И кажи на госпожа Мадокс-Данъли, че бихме искали да я видим незабавно.

Последван от Хорхе, Ейнсли тръгна по коридора. Очакващият ги в дъното униформен полицай, на чиято табелка пишеше „НАВАРО“, съобщи:

— Тук вътре е, сержант. — После ги въведе през отворената врата в стая, която приличаше едновременно на спортна зала и кабинет. С бележници в ръка двамата детективи застанаха на прага и я огледаха.

Помещението беше просторно и през отворените френски врати проникваха ранните утринни лъчи. Навън имаше красив вътрешен двор, от който се разкриваше прелестна гледка към залива и далечния океан. В стаята, близо до детективите, като спартански часовои бяха подредени шест спортни уреда с черна хромирана повърхност. Сред тях доминираше сложен уред за вдигане на тежести, после симулатор за гребане, пътека за бягане, съоръжение за катерене и два апарата с неясна функция. „Струват най-малко трийсет хиляди долара“, предположи Ейнсли.

В същата стая, с лице към уредите, беше кабинетът: елегантен и луксозен, с кресла, няколко маси и шкафове, дъбови лавици, пълни с подвързани в кожа книги, и красиво модерно бюро със стол с подвижна облегалка, изтеглен на известно разстояние от бюрото.

На пода между бюрото и стола видяха мъртъв бял мъж. Трупът лежеше на дясната си страна, горната лява част от главата липсваше и около нея и раменете бяха пръснати кръв, парченца от кост и мозък. Кървавата каша, която вече започваше да се съсирва, бе потекла по пода отпред и от двете страни на тялото. Убитият беше по жълто-кафяви спортни панталони и бяла риза, сега напоена с кръв.

Макар да не се виждаше оръжие, всички признаци сочеха, че убийството е извършено с пистолет.

— След пристигането ви — попита младия униформен полицай Родригес — нещо да е било пипано или премествано?

Наваро поклати глава.

— Нищо. Процедурата ми е известна. — После се сети нещо. — Когато дойдох, в стаята беше жената на убития. Тя може да е пипала нещо. Ще трябва да питате нея.

— Ще го направим — отвърна Родригес. — Но питам заради протокола. Не се вижда никакво оръжие. Ти да си го виждал?

— Търся го, откакто пристигнах, но не видях нищо.

— Как изглеждаше госпожа Мадокс-Давънъл, когато я завари тук? — попита Ейнсли.

Наваро се поколеба, после посочи към трупа.

— Като се има предвид начинът, по който се е случило, и че това е съпругът й, изглеждаше доста нормално, може да се каже даже спокойна. Стори ми се странно. И още нещо…

— Давай — подтикна го Ейнсли.

— Тя ми каза, че насам пристигал телевизионен екип от УБЕК. Това е…

— Да, станцията на Давънъл. Та какво за нея?

— Тя искаше, направо ми заповяда, да се погрижа да ги пуснат вътре. Казах й, че ще трябва да изчака хората от „Убийства“. Това не й хареса.

Младият полицай отново се поколеба.

— Ако имаш да казваш още нещо, давай — рече Хорхе.

— Ами само впечатление, но ми се струва, че дамата е свикнала да владее положението и не понася да й противоречат.

— И се е държала така, докато съпругът й е лежал там? — посочи към трупа Ейнсли.

— Точно така — сви рамене Наваро. — Предполагам, че останалото ще разберете вие, момчета.

— Ще се опитаме — отвърна Хорхе, като продължаваше да си води записки. — Но наблюденията на патрула винаги са от полза.

Хорхе изпълни рутинната процедура по джобния си радиотелефон и повика екип за идентификация, патоанатом и щатски прокурор. Скоро стаята и останалата част от къщата щяха да бъдат пълни с хора.

— Ще отида да поогледам — каза Ейнсли. Като стъпваше внимателно, той се приближи до отворените френски врати. Втренчи се отблизо. Имаше пресни следи от повдигане с лост по външната страна на двете врати около дръжката и ключалката. Навън по двора детективът видя няколко кафяви отпечатъка от обувки, сякаш някой беше стъпвал в рядка кал. По-нататък, покрай висока метър и двайсет стена, той забеляза цветна леха с още следи в пръстта, сякаш същият човек бе прескочил стената и после се беше приближил към къщата. Следите като че ли бяха от едни и същи спортни обувки.

През последните няколко минути слънцето се бе скрило и изглежда скоро щеше да завали. Ейнсли побърза да се върне вътре и нареди на Наваро да блокира задната част на къщата, като постави на пост друг униформен полицай.

— Веднага щом пристигне екипът за идентификация — каза той на Хорхе, — им кажи да заснемат онези следи от обувки, преди дъждът да ги отмие. После да вземат гипсови отпечатъци от следите в пръстта. Като че ли някой е прескочил оградата. В такъв случай трябва да е било преди жертвата да влезе в тази стая.

Хорхе се замисли.

— Дори да е така, Мадокс-Давънъл може да е видял нападателя — спомни си, че раната му е контактна, значи са били близо един до друг. Ако се съди по онези спортни уреди, човекът трябва да е бил във форма и би следвало да се очаква да е оказал съпротива, но няма никакви следи от борба.

— Вероятно са го изненадали. Убиецът може да се е скрил.

— Къде?

Огледаха просторната стая. Хорхе посочи към двете зелени кадифени завеси отстрани на френските врати. Завесата от дясната страна бе закачена на кука, но куката отляво висеше надолу и завесата падаше свободно. Ейнсли се приближи. По килима зад завесата имаше следи от кал.

— Ще ги покажа на хората от идентификацията — рече Хорхе. — Сега ни трябват някои данни. За часа на смъртта, откриването на трупа…

В стаята се появи икономът Холдсуърт и се обърна към Ейнсли:

— Госпожа Мадокс-Давънъл ще се срещне с вас, господине. Моля, последвайте ме.

Ейнсли се поколеба. При разследване детективът викаше онези, които искаше да разпита, а не обратното. И все пак не беше ли странно, помисли си той, че съпругата предпочита да не влиза в стаята, където лежи трупът на съпруга й? Ейнсли имаше право по своя преценка да повика всекиго, включително членовете на семейство Давънъл и техния персонал, на разпит в полицейското управление, но каква полза щеше да има?

— Добре, водете ме — каза на Холдсуърт и после се обърна към Хорхе: — Когато се върна, ще мога да ти дам някои от тези данни.

 

 

Гостната, в която отведоха Малкълм Ейнсли, беше също толкова помпозна, както и останалата част от къщата. Фелиша Мадокс-Давънъл седеше на голямо кресло, чиято облегалка беше покрита с красив копринен брокат. Бе красива четирийсетгодишна жена с класическо аристократично лице, по което имаше следи от пластична операция. Гъста и лъскава, светлокафявата й коса с руси кичури падаше свободно по раменете. Носеше къса кремава пола, която разкриваше добре оформените й крака, и подходяща копринена блуза с широк, гарниран със злато колан. Беше съвършено изпипана във всяко отношение — лице, коса, нокти и дрехи. „И го знае“, помисли си Ейнсли.

Без да каже нищо, тя му посочи към стария френски стол без облегалки за ръцете — определено неудобен, весело забеляза детективът. Ако това бе опит да го накара да се чувства раболепно, нямаше да успее.

Както обикновено правеше в случай на убийство, Ейнсли започна с думите:

— Бих искал да ви кажа, че съжалявам за смъртта на съпруга ви…

— Излишно е — съвсем спокойно го прекъсна Давънъл. — Сама ще се справя с личните си проблеми. Да се ограничим до служебните въпроси. Вие сте сержант, предполагам.

— Детектив сержант Ейнсли. — Едва не прибави „госпожо“, но не го направи. Не само тя можеше да си играе на превъзходство.

— Е, на първо място искам да разбера защо екипът от собствената ми телевизионна станция — изцяло собственост на Давънъл — не е бил допуснат да влезе в тази къща, която също е собственост на Давънъл.

— Госпожо Мадокс-Давънъл — спокойно, но твърдо каза Ейнсли, — като проява на учтивост ще отвърна на въпроса ви, макар да смятам, че вече знаете отговора. Но след това въпросите ще задавам аз. — Докато говореше, той усещаше студените сиви очи на жената, впити, без да мигат, в него. Детективът отвърна на погледа й със същата увереност.

— Сега за телевизионния екип — продължи сержантът. — Недопускането на медиите — на който и да е представител на медиите — по време на разследване на убийство е стандартна и законосъобразна полицейска процедура. Сега, след като свършихме с това, бих искал да чуя всичко, което знаете за смъртта на съпруга си, моля.

— Почакайте малко! — насочи към него изящния си показалец тя. — Кой е прекият ви началник?

— Детектив лейтенант Лио Нюболд.

— Само лейтенант? Заради вашето поведение, сержант, и преди да продължа с каквото и да е, аз ще разговарям с началника на полицията.

Ейнсли разбра, че неочаквано и без очевидна причина се е стигнало до сблъсък. Все пак това не беше безпрецедентно. Внезапният стрес, особено в случаите на насилствена смърт, понякога оказваше такова въздействие върху хората. После си спомни за забележката на полицай Наваро: „… дамата е свикнала да владее положението“.

— Госпожо — твърдо отвърна Малкълм, — незабавно ще ви придружа до телефона, където можете да се свържете с началник Кетлъдж. — Но непременно му съобщете, че когато разговорът ви свърши, ще ви отведа под охрана, а това означава окована в белезници, в офиса на отдел „Убийства“ заради отказа ви да сътрудничите на разследването на насилствената смърт на съпруга ви.

Двамата продължително се изгледаха. Давънъл дишаше тежко, устните й бяха здраво стиснати и в очите й се четеше омраза. Накрая тя извърна очи, после пак го погледна и тихо каза:

— Задайте въпросите си.

Ейнсли не изпита удоволствие от победата си и спокойно попита:

— Кога и как разбрахте за смъртта на съпруга си?

— Малко преди 07:30 ч. тази сутрин. Отидох в спалнята на съпруга си, която е на същия етаж като моята, защото исках да го питам нещо. Когато видях, че го няма, отидох в кабинета му на този етаж — той често става рано и отива там. Открих трупа му така, както сте го видели и вие. Незабавно повиках полиция.

— Какво искахте да питате съпруга си?

— Какво? — Давънъл изглежда се стресна от неочаквания въпрос.

— Ами… — Тя като че ли търсеше подходящите думи. — Всъщност не си спомням.

— Има ли врата между вашата спалня и спалнята на съпруга ви?

— Ами… не. — Неловко мълчание. — Задавате странни въпроси.

Не чак толкова странни, помисли си Ейнсли. Първо, нямаше незабавно обяснение за отиването на Давънъл при мъжа й. Второ, отсъствието на междинна врата говореше за отношенията между двамата.

— Изглежда съпругът ви е получил огнестрелна рана. Чухте ли изстрел или някакъв друг шум, напомнящ изстрел?

— Не, не съм чула нищо.

— Тогава е възможно съпругът ви да е бил застрелян доста време преди да го откриете?

— Предполагам, че е така.

— Съпругът ви имаше ли някакви сериозни проблеми или врагове? Можете ли да се сетите за някой, който да е искал да го убие?

— Не. — Давънъл бе възвърнала спокойствието си и продължи: — Рано или късно ще го научите, така че спокойно мога да ви го кажа сега. В известен смисъл със съпруга ми не бяхме близки: той си имаше свои интереси, аз имам мои и между тях няма нищо общо.

— Отдавна ли продължава това положение?

— От около шест години, женени сме от девет.

— Карахте ли се много?

— Не. — Тя се поправи: — Е, от време на време сме имали кавги за тривиални неща, но почти никога не сме се карали по важни въпроси.

— Мислил ли е някой от двама ви за развод?

— Не. Положението устройваше и двама ни. Специално на мен бракът ми носеше някои преимущества, в известен смисъл ми осигуряваше свобода. Колкото до Байрън, простата истина е, че той имаше изгода от това.

— Бихте ли се пояснила?

— Когато се оженихме, Байрън беше много привлекателен и харесван мъж, но нямаше много пари и перспектива за добра работа. След брака ни бяха решени и двата проблема.

— По-конкретно, моля.

— Той получи два важни ръководни поста: първо в универсалните магазини на Давънъл и после в УБЕК, телевизионната ни станция.

— Все още ли заемаше тези постове? — попита Ейнсли.

— Не. — Фелиша се поколеба, после продължи: — Истината е, че Байрън нямаше необходимите качества. Беше мързелив и некадърен. Накрая трябваше изцяло да го извадим от бизнеса си.

— А след това?

— Семейството даде на Байрън издръжка. Ето защо казах, че имаше изгода от това.

— Бихте ли казали каква издръжка получаваше?

— Толкова ли е важно?

— Навярно не. Но мисля, че до края на разследването така или иначе ще се разбере.

Последваха няколко секунди мълчание, после Фелиша отвърна:

— Двеста и петдесет хиляди долара годишно. Освен това Байрън живееше тук безплатно и му се купуваха всички онези спортни уреди, които толкова обичаше.

Четвърт милион долара годишно, помисли си Ейнсли, при това без да върши нищо. След като нямаше да се налага да плаща повече, семейство Давънъл щеше да има изгода от смъртта на Байрън Мадокс-Давънъл.

— Ако си мислите онова, което ми се струва, че си мислите — рече Давънъл, — забравете го! — Ейнсли не отговори и тя продължи: — Вижте, не искам да си губя времето с думи, за нашето семейство тези пари са жълти стотинки. — Последва пауза. — Важното е, че макар отдавна да не обичах Байрън, все още ми харесваше да е около мен. Може дори да се каже, че ще ми липсва.

Последната забележка бе направена сериозно, сякаш поверително. Враждебността от началото на разговора им някак си се беше изпарила, сякаш, помисли си Ейнсли, победена в спора, тя се бе предала и се беше превърнала в добронамерен съюзник. Той обаче не вярваше във всичко, което му казваше Фелиша Мадокс-Давънъл — особено в това как е открила трупа на съпруга си. В същото време инстинктът му подсказваше, че тя не го е убила, макар навярно да знаеше или да се досещаше кой е извършителят. Във всеки случай жената криеше нещо.

— Малко съм объркан — рече Ейнсли. — Вие ми казахте, че все още сте харесвали съпруга си, въпреки че сте живеели отделно. И все пак веднага след като сте разбрали за смъртта му, дори от същата стая, в която е лежал трупът му, вие сте повикали телевизионния си екип. Изглежда…

— Добре, добре! — прекъсна го Давънъл. — Зная какво си мислите — че съм студенокръвна. Е, може би отчасти е така. Но по-важното е, че съм прагматична. — Тя замълча.

— Слушам ви — каза Ейнсли.

— Ами, веднага разбрах, че Байрън е мъртъв. Нямах представа кой го е убил. Това беше факт и аз не можех да направя нищо, за да го променя. Но онова, което можех да направя, бе да се погрижа УБЕК — телевизионната станция, която лично ръководя — да съобщи новината преди всичките ни конкуренти. Тъкмо така и постъпих. Повиках един от екипите си и след като не го пуснахте вътре, телефонирах и предадох на новинарите ни всичко, което зная. Съобщението вече се е разпространило в цяла Флорида, а навярно и в цялата страна, но ние бяхме първи и на конкурентния пазар именно това има значение.

— Вие всъщност сте знаели, че няма да пуснем екипа ви вътре, нали?

Давънъл сбърчи лице.

— О, естествено. Но… Как беше онзи мъжкарски израз? А, пришпорих нещата. Цял живот съм го правила. Това ми е втора природа.

— Обикновено в това няма нищо лошо. Но при разследването на убийство не е добра идея.

Двамата продължително се изгледаха, после Давънъл каза:

— Вие сте необикновен полицай. Във вас има нещо, не съм сигурна какво, което ви прави различен… и ме изпълва с любопитство. — Последните думи бяха придружени от усмивка и загатване за чувствителност.

— Ако нямате нищо против — спокойно отвърна той, — имам още въпроси.

Тя въздъхна.

— Щом трябва, давайте.

— Кой друг беше в къщата през последната нощ?

— Чакайте да помисля.

— Постепенно се натрупаха нови факти.

Родителите на Фелиша, Тиъдър и Юджиния Давънъл, живеели в къщата, но в момента се намирали в Италия. Всъщност Тиъдър управлявал семейния бизнес, но бил предоставил голяма част от отговорностите на Фелиша. В къщата работели и живеели камериер и прислужница, но те също били в Италия.

Най-старият жив Давънъл бил Вилхелм. Деветдесет и седем годишният патриарх на семейството имал апартамент на горния етаж и за него се грижел един прислужник заедно с жена си, медицинска сестра.

— В момента дядо е в къщата, господин и госпожа Васкес също — обясни Фелиша, — макар че се виждам много рядко с когото и да било от тях.

Според нея Вилхелм Давънъл бил съвсем склерозирал, с отделни моменти на прояснение, „макар че стават все по-малко“.

Икономът Хъмфри Холдсуърт живеел тук с жена си, която била готвачка. Двама градинари и шофьор, и тримата със семействата си, живеели в отделни апартаменти в имението.

Всички тези хора трябваше да бъдат разпитани за каквото и да е раздвижване, което можеше да са видели или чули предишната нощ.

— Да се върнем на това как сте открили трупа на съпруга си — каза Ейнсли. — Струва ми се, че когато полицай Наваро е пристигнал, вие сте били в кабинета.

— Да. — Тя се поколеба. — Ами, след като открих Байрън, изтичах навън и се обадих в полицията от телефона в коридора. После… Всъщност не мога да си го обясня… но нещо ме привлече обратно. Предполагам, че отчасти съм била в шок. Беше толкова внезапно и ужасно.

— Това е разбираемо — съчувствено отвърна Ейнсли. — Въпросът ми е следният: в двата случая, в които сте оставали сама с трупа на съпруга си, докосвахте ли се до нещо в стаята?

— Абсолютно до нищо — поклати глава Фелиша. — Предполагам, инстинктивно съм усещала, че не трябва. Но не можех, просто не можех дори само да се приближа до Байрън или до онова бюро… — Гласът й секна.

— Благодаря ви — рече Ейнсли. — Засега нямам повече въпроси.

Възвърнала самообладанието си, Фелиша Мадокс-Давънъл се изправи.

— Съжалявам за лошото начало на разговора ни — каза тя. — Навярно с времето ще се научим да се харесваме повече. — Жената неочаквано протегна ръка и леко докосна Ейнсли по дясната длан, като задържа връхчетата на пръстите си една-две секунди. После се обърна и излезе.

 

 

Докато все още беше сам в гостната, Ейнсли позвъни на две места от полицейския си радиотелефон. После се върна в кабинета на Байрън Мадокс-Давънъл, вече пълен с хора. Екипът за идентификация бе пристигнал и работеше, а патоанатомът Сандра Санчес оглеждаше трупа отблизо. Тук беше и заместник-щатският прокурор Кързън Ноулс, работил по серийните убийства на Елрой Дойл.

Ейнсли видя, че навън вали, но Родригес го успокои:

— Направихме снимки на онези следи навреме, взехме и добри гипсови отпечатъци. — В момента се заснемаше калта зад завесата със свалената кука, след което щяха да я вземат за анализ. Търсеха отпечатъци от пръсти на всички възможни места.

— Хайде да поговорим — каза Ейнсли. Той отведе Хорхе настрани и му разказа за разпита на Давънъл, после му продиктува имената на всички други, които трябваше да бъдат разпитани. — Извиках Татето Гарсия — съобщи той на младия детектив. — Ще работи заедно с теб. Аз си тръгвам.

— Вече? — любопитно го изгледа Хорхе.

— Искам да се срещна с един човек — отвърна Ейнсли. — Човек, който знае много неща за старите семейства. И който може да ми даде съвет.