Артър Хейли
Детективи (12)

Седма глава

В 08:15 ч., два дни след откриването на обезобразените трупове на Густав и Елиънър Ърнст, Малкълм Ейнсли пристигна в полицейското управление, след като вече беше получил текущия доклад на сержант Брюмастър. За негово разочарование от предишния ден нямаше нищо ново. Резултатът от проверката при съседите, по време на която хората бяха разпитани за появата на непознати в района, бе, както се изрази Брюмастър, „nada“^[1].

В отдела Ейнсли завари до бюрото си лейтенант Нюболд. Той посочи с ръка и каза:

— В кабинета ми те чака един човек, Малкълм. Най-добре е да побързаш!

Малко след това сержантът видя майор Синтия Ърнст, седнала на стола на Нюболд.

Беше облечена в стегната полицейска униформа и изглеждаше прекрасно. Каква ирония, помисли си Ейнсли, че грубо скроените мъжки дрехи можеха да стоят толкова секси върху женско тяло. Квадратните рамене на семплото сако със златните дъбови листа на високия й чин само подчертаваха съвършените пропорции на фигурата й. Тъмнокестенявата й коса, подстригана според устава на четири сантиметра над яката, контрастираше на бледорозовата й кожа и проницателните й зелени очи. Ейнсли долови аромата на познат парфюм и внезапно го заляха спомени.

Седнала зад бюрото, Синтия четеше някакъв документ. Вдигна лице с безстрастно изражение.

— Влизай — рече тя. — Затвори вратата.

Ейнсли се подчини. Той забеляза, че очите й са зачервени.

Сержантът се изправи пред бюрото и започна:

— Бих искал да кажа, че искрено съжалявам…

— Благодаря — бързо го прекъсна майор Ърнст и делово продължи: — Тук съм, за да ти задам няколко въпроса, сержант.

— Ще се опитам да ти отговоря — със същия тон отвърна Ейнсли.

Дори сега, въпреки студеното й отношение към него, видът и гласът на Синтия Ърнст го възбуждаха, както толкова пъти по времето, когато бяха любовници. Онзи еротичен, вълнуващ и предизвикателен миг сякаш беше преди векове.

Връзката им беше започнала пет години преди това, и двамата бяха детективи в отдел „Убийства“. Тогава Синтия бе красива и желана трийсет и три годишна жена — три години по-млада от Малкълм. А сега, реши той, беше станала още по-привлекателна. Както винаги Синтия излъчваше сексуалността си като маяк и за негов срам, Ейнсли усети, че се е възбудил.

Тя посочи към стола пред бюрото и без да се усмихва, каза:

— Можеш да седнеш.

Ейнсли си позволи съвсем лека усмивка.

— Благодаря, майоре.

Той седна. Разбираше, че с няколкото разменени реплики Синтия вече е изяснила отношенията помежду им — отношения между хора на служба. Естествено. Нямаше нищо лошо в това да знаеш къде ти е мястото. Искаше му се обаче, да му бе позволила да изкаже искрените си съболезнования заради ужасната смърт на родителите й. Но Синтия върна очи към документа, който четеше, и после, без да бърза, го остави.

— Разбрах, че ти ръководиш разследването на убийството.

— Да. — Той започна да й разказва за спецчастта и причината за сформирането й, но тя го прекъсна.

— Всичко това ми е известно.

Ейнсли замълча, като се чудеше какво цели Синтия. Беше сигурен в едно: тя дълбоко и искрено скърбеше. Издаваха го зачервените й очи, а той от личен опит знаеше, че връзката между Густав и Елиънър Ърнст и Синтия, тяхно единствено дете, бе изключително дълбока.

При други обстоятелства би я прегърнал или просто би докоснал ръката й, но разбираше, че сега това е невъзможно. От четири години пътищата им се бяха разделили, а Ейнсли знаеше, че Синтия незабавно ще издигне непроницаемата си защитна преграда, която използваше толкова често, като оставяше всичко лично, за да се превърне в познатата му енергична професионалистка.

Докато работеше заедно с нея, Синтия беше проявила и някои не дотам положителни черти. Категоричната й прямота я караше да отхвърля гъвкавостта, макар че понякога това качество се оказваше полезно в разследванията. Тя предпочиташе да действа директно, дори това да означаваше, че минава границата на закона — като сключваше сделки с престъпници извън служебното договаряне или подхвърляше улики, за да „докаже“ някое известно престъпление. Като неин пряк шеф в отдела, Ейнсли понякога бе възразявал срещу методите й, макар че никой не би могъл да оспорва резултатите й, които тогава се бяха отразили благоприятно и върху самия него.

После идваше напълно непрофесионалната, влюбена, изоставена, безумно чувствена Синтия — тази нейна страна той нямаше да види днес, нито пък някой друг път. Ейнсли се отърси от мислите си.

Тя се наведе напред и каза:

— Да се върнем на въпроса. Искам да чуя какво правиш всъщност и недей да криеш абсолютно нищо.

 

 

Синтия Ърнст постъпи в полицията в Маями на двайсет и седем годишна възраст, една година преди Малкълм Ейнсли. Напредваше бързо — според някои заради баща й. И сигурно тази връзка не беше в минус, нито пък фактът, че правата на малцинствата и жените пораждаха нови възможности. Но както разбираха всички, които я познаваха добре, истинската причина за успеха на Синтия бяха вродените й способности и енергичност, придружени от усилена работа.

Синтия се отличи още по време на задължителния десетседмичен курс в полицейската академия, където прояви силна памет и бързи реакции. Представи се изключително добре в стрелбата с оръжие и инструкторът я характеризира като „забележителна“. След четири седмици тя стреляше с вещината на опитен стрелец, можеше да разглоби и да сглоби пистолета си със светлинна скорост и резултатът й никога не падаше под 298 от 300 възможни точки.

След курса в академията Синтия се оказа извънредно добър полицай. Началниците й започнаха да я ценят заради инициативността, изобретателността и бързите й реакции — последното качество бе особено ценено в полицията и беше забележително за жена. Тези способности плюс умението да бъде забелязвана спомогнаха за прехвърлянето на Синтия в отдел „Убийства“ само след две години работа като униформен патрул.

В отдела личното й досие продължи да се пълни с успехи и тя придобиваше все по-добра репутация на изключителен детектив.

Синтия и Ейнсли бяха назначени в един и същ екип, оглавяван тогава от ветерана в службата детектив сержант Феликс Фостър. Скоро след постъпването й произведоха Фостър в лейтенант и го преместиха в друг отдел. Повишен в сержант, Ейнсли зае неговото място.

Но още преди това двамата със Синтия бяха работили заедно и изпитваха взаимно привличане.

Синтия водеше разследване на тройно убийство и Ейнсли от време на време й помагаше. В преследване на няколко обещаващи следи, двамата отлетяха за Атланта за два дни. Перспективите бяха добри и в края на първия изтощителен, но успешен ден те отседнаха в крайградски мотел.

После, на вечеря в малък, изненадващо добър италиански ресторант, Ейнсли погледна към Силвия и инстинктивно чувствайки какво ще последва, попита:

— Много ли си уморена?

— Адски — отвърна тя. После хвана ръката му. — Но не прекалено уморена за онова, което и двамата искаме ужасно. И това не е десертът.

В колата, докато се връщаха обратно в мотела, Синтия се притисна и облиза ухото му с език.

— Не съм сигурна, че мога да чакам — задъхана каза тя. — А ти? — После започна да го дразни с ръка и го накара да простене и да се отклони от пътя.

На вратата на стаята си той нежно я целуна.

— Струва ми се, че искаш да влезеш.

— Не чак толкова, колкото ти искаш да вляза — закачливо отвърна тя. После издърпа ключа от ръката му, бутна го настрани и отвори вратата. Изведнъж той се оказа зад нея. Синтия чу вратата да се затръшва и стаята потъна в мрак. Ейнсли я притисна с лице към стената.

Като дишаше в косата й и я целуваше по тила, Ейнсли пъхна ръка покрай кръста й.

— О, Господи — промълви Синтия. — Искам те веднага.

— Шшт — рече Ейнсли, докато я дразнеше с влажния си пръст. — Не казвай нищо. Нито думичка.

Тогава тя се обърна — бързо и без предупреждение — и застана с лице към него, но все още здраво притисната до стената.

— Ще те чукам, сержант — задъхана каза Синтия, после запуши устата му с устни.

Те припряно събличаха дрехите и в същото време все по-отчаяно се целуваха.

— Красива си — на няколко пъти промълви Ейнсли. — Господи, колко си красива.

Накрая Синтия го бутна върху леглото и се качи отгоре му.

— Искам те сега, любов моя. Не смей да ме караш да чакам нито секунда.

После си починаха, отново се любиха и така продължи през цялата нощ. Сред хаоса на мислите си Малкълм осъзна, че Синтия е възприела водещата роля в секса и за своя изненада откри, че няма нищо против.

През следващите месеци, след като го повишиха в детектив сержант, Ейнсли беше в състояние да урежда графиците за дежурствата така, че двамата със Синтия да са често заедно — и в Маями, и по време на случайните еднодневни командировки извън града. Така или иначе, връзката им продължи.

Имаше много моменти, в които Ейнсли с чувство на вина си напомняше, че е женен за Карън. Но експлозивната жажда на Синтия и собственото му безумно удоволствие, когато я задоволяваше, като че ли затъмняваше всичко останало.

Както първия път, всяка от следващите им любовни срещи започваше с дълга целувка, докато се събличаха, и с времето вълшебната им весела игра продължи.

Веднъж, докато се събличаха, Ейнсли откри, че подобно на повечето жени детективи, Синтия носи в кобур под панталоните на глезена си втори пистолет. Обичайното полицейско оръжие, каквото имаха и Ейнсли, и Синтия, бе 9-милиметров автоматичен пистолет „Глок“ с пълнител с 14 патрона с кух връх. Но тя си беше купила този малък пистолет сама — хромиран „Смит & Уесън“ с пълнител с пет патрона.

— Това е за всеки друг, който ме нападне, освен теб, скъпи — промълви Синтия. После плъзна върха на езика си в ухото му. — В момента единственото оръжие, което ме интересува, е твоето.

Полицаите можеха да носят втори пистолет, ако го регистрираха и бяха квалифицирани да го използват. Синтия отговаряше и на двете изисквания.

Всъщност това оръжие щеше да бъде използвано по начин, за който Малкълм Ейнсли си спомняше с признателност.

 

 

Синтия Ърнст водеше разследването на сложна криминална загадка, а Ейнсли беше сержант наблюдател. Смяташе се, че един банков служител в Маями е присъствал на убийство, но не иска да го признае. Синтия и Ейнсли заедно бяха отишли в банката — голям клон в центъра на града, — за да разпитат вероятния свидетел и при влизането попаднаха на банков обир.

Бе около пладне и банката беше претъпкана.

Само три минути преди това крадецът, мускулест бял мъж, въоръжен с автоматичен картечен пистолет „Узи“, заповяда на една от касиерките да сложи всички пари в платнена чанта, която бутна към нея. Почти никой не разбра какво става, докато един от охраната не забеляза мъжа и не се хвърли към него. С изваден пистолет пазачът нареди:

— Хей, ти, на гишето! Хвърли оръжието!

Вместо да се подчини, крадецът се обърна и прати откос към пазача, който се строполи на земята. Сред последвалите писъци нападателят извика:

— Това е грабеж! Никой да не мърда и други пострадали няма да има! — После се пресегна, стисна касиерката за шията и я повлече по гишето.

Точно в това време Синтия и Ейнсли влязоха в банката.

Без да се колебае Ейнсли пъхна ръка в кобура под сакото си и извади 9-милиметровия „Глок“. Зае стабилна стойка и високо извика:

— Аз съм полицай. Пусни жената. Остави оръжието си на гишето и вдигни ръце, иначе ще стрелям!

В същото време Синтия се отдалечи от Ейнсли, но без да прави резки движения, за да не привлече вниманието на престъпника. В ръцете си небрежно държеше малка дамска чантичка.

Крадецът стисна още по-силно шията на касиерката и насочи оръжието си към главата й. После изръмжа към Ейнсли:

— Ти пусни пистолета, боклук такъв, иначе кучката първа ще си го получи. Давай! Пусни го! Ще броя до десет. Едно, две…

С тънък и пресеклив глас, касиерката извика:

— Моля ви, направете каквото ви казва! Не искам… — Думите й пресекнаха, когато натискът върху гръкляна й се усили.

— Три… четири… — продължаваше крадецът.

— Пак ти казвам, остави проклетото си оръжие и се предай — извика Ейнсли.

— Глупости!… пет… шест… Ти пусни шибания си пистолет, боклук, или на десет гръмвам тази кучка!

Доста встрани, Синтия хладнокръвно преценяваше откъде ще е най-удобно да стреля. Знаеше, че Ейнсли се досеща какво прави тя и се опитва да печели време. Крадецът разбираше, че никога няма да се измъкне и затова не му пукаше…

Той продължаваше да брои.

— Седем…

Ейнсли решително продължаваше да се цели в него. Синтия знаеше, че сега той разчита изцяло на нея. В банката не се чуваше нито звук — всички бяха замръзнали по местата си и напрегнато гледаха. Предполагаше се, че някой вече е натиснал копчето, с което беззвучно се сигнализираше в полицията. Но докато пристигнеха още полицаи, щяха да изминат няколко минути, а и какво можеха да направят те…

Синтия виждаше, че точно зад престъпника нямаше никой. Сега той гледаше почти директно към нея, но като че ли не я забелязваше, тъй като вниманието му беше съсредоточено върху Ейнсли. Касиерката обаче, все още с насочено към главата й оръжие, бе опасно близо. Нямаше избор. Синтия щеше да има възможност само за един изстрел и той трябваше да е смъртоносен…

— Осем…

С едно-единствено бързо движение тя освободи закопчалката на специалната си чантичка — нов ефикасен заместител на кобура на глезена. Като остави чантичката да падне, Синтия извади малкия „Смит & Уесън“ и хромираният пистолет проблесна, докато го насочваше.

— Девет…

Тя се прицели светкавично и стреля.

Резкият звук накара хората да обърнат очи към нея. Синтия не ги забеляза. Очите й останаха впити в мъжа, който се строполи на пода, а от единствената червена дупчица почти по средата на челото му бликна кръв. Касиерката бързо се освободи от ръцете му, после се свлече в ридания на земята.

Все още насочил пистолета си към крадеца, Ейнсли се приближи и внимателно огледа вече неподвижното тяло. После отпусна оръжието си. Когато Синтия дойде при него, той усмихнат й каза:

— Справи се чудесно. Благодаря ти.

Хората изведнъж осъзнаха случилото се. Залата избухна в спонтанни аплодисменти. Синтия усмихнато се облегна на Малкълм и облекчено въздъхна:

— Мисля, че ми дължиш една седмица отпуск.

Ейнсли кимна.

— Трябва да внимаваме. Ще станеш известна.

И през следващите няколко дни медиите наистина направиха от нея героиня.

 

 

Много след това, когато си спомняше за връзката си със Синтия, Малкълм Ейнсли се чудеше дали необузданата му страст не е закъсняла реакция на дългите години, прекарани в безбрачие. Така или иначе, „годината на Синтия“, както я кръсти той, премина под знака на щедрите плътски удоволствия.

От време на време се питаше дали не трябва да изпитва угризения. Тогава си напомняше, че има безброй прецеденти. Теологичните му спомени (щеше ли някога да избяга от тях?) го връщаха към библейския цар Давид и книга II, Царства, 11:

„Веднъж привечер, като стана от леглото си, Давид се разхождаше по покрива на царския си дом и от покрива съгледа жена, която се къпеше; а жената беше много хубава.“

Това беше Вирсавия, разбира се, жената на Урия, който бе — както се казваше в Стария завет — на една от Божиите войни.

„Давид прати слуги да я вземат; и тя дойде при него, и той спа с нея… Тая жена стана непразна и прати да обадят на Давида и да кажат: непразна съм.“

За нещастие на Давид всичко това се беше случило преди появата на кондомите, които Ейнсли използваше със Синтия. Нито пък се налагаше Ейнсли да се бори със съпруга на любовницата си — както войнът Урия, когото цар Давид наредил да убият…

За негова изненада през цялото време, прекарано със Синтия, обичта на Малкълм към Карън не отслабна. Сякаш водеше два отделни живота. Единият, семеен, сигурен и постоянен, а другият — безумна авантюра, която, винаги бе знаел, някой ден трябваше да свърши. Ейнсли никога сериозно не беше смятал да изостави Карън и сина им Джейсън, тогава тригодишно прекрасно малко момченце.

От време на време Ейнсли се чудеше дали Карън не знае или поне не подозира за връзката му. Понякога само някоя дума или изказано мнение можеха да го накарат с тревога да повярва, че наистина е така.

Междувременно с напредването на годината на Синтия някои нейни черти започнаха да го безпокоят, понякога дори професионално. Настроението й периодично се менеше — без каквато и да е явна причина — от обилно изливаща се любовна топлота до внезапна ледена студенина. В тези моменти Ейнсли се чудеше какво ли е станало. След няколко такива случая разбра — просто Синтия си беше такава. С времето тази черта на характера й се проявяваше все по-често.

Но докато тази промяна на настроенията бе търпима, с професионалната страна на въпроса не беше така.

През цялата си полицейска кариера Ейнсли бе вярвал в етичното поведение, дори когато си имаше работа с проявени престъпници, напълно погазващи етиката. Понякога можеха да се допуснат дребни сделки в замяна на информация, но Ейнсли стигаше най-много дотук. Някои полицаи обаче не мислеха така и сключваха незаконни сделки с престъпниците, лъжесвидетелстваха или подхвърляха улики. Но Ейнсли забраняваше тази тактика както на самия себе си, така и на онези, които работеха с него.

Синтия очевидно нямаше такива скрупули.

Като неин пряк началник, Ейнсли подозираше, че в морално отношение някои от успехите в разследванията й са спорни. Но директно до него не беше достигнало нищо и когато я питаше за непозволени методи, тя отричаше. На повърхността обаче изплува нещо, което той не можеше да пренебрегне.

Ставаше дума за Вал Кастлън, художник и крадец, неотдавна условно освободен от затвора. Синтия водеше разследване на убийство и макар че Кастлън изобщо не беше заподозрян, тя смяташе, че може да има информация за друг бивш затворник, когото наистина подозираха. Доведен в полицията за разпит, Кастлън отрече всякаква връзка със случая и Ейнсли бе склонен да му повярва. Но Синтия беше на друго мнение.

По време на последвалия разпит на четири очи Синтия го заплаши, че ако откаже да й сътрудничи, ще му подхвърли наркотици и после ще го арестува. В такъв случай условното му освобождаване щеше да бъде отменено и той щеше да се върне в затвора. Номерът с наркотиците беше разпространена тактика в полицията.

Ейнсли разбра за заплахата на Синтия от сержант Ханк Брюмастър, който пък научил от един от информаторите си, близък приятел на Кастлън. Когато Малкълм я попита дали е вярно, тя си призна, макар че още не бе подхвърлила наркотиците.

— И няма да го направиш — каза й той. — Аз нося отговорността и няма да го позволя.

— Стига глупости, Малкълм! — отвърна Синтия. — Онзи изрод така или иначе ще се върне в затвора. Просто щях по-бързо да го пратя там.

— Не разбираш ли? — не вярваше на ушите си той. — Тук сме, за да налагаме закона, а това означава, че ние също трябва да му се подчиняваме.

— Задръстен си колкото тази стара възглавница. — Синтия запрати към него възглавницата от леглото в мотела, в който бяха наели стая през един дъждовен следобед. В същото време легна по гръб и широко разтвори крака. — Законно ли е това, което ти се иска? — попита тя. — В края на краищата и двамата сме дежурни. — После тихо се изсмя.

Лицето на Ейнсли промени изражението си. Той се приближи и хвърли сакото и вратовръзката си върху леглото. Внезапно Синтия рязко каза:

— Бързо, бързо! Пъхни в мен прелестния си голям незаконен хуй!

Както и по-рано, Ейнсли потъна в нея и се почувства безпомощен, но в същото време вулгарният й език го караше да изпитва неувереност и срам. И все пак това беше част от сексуалната й агресивност и правеше любенето им по-възбуждащо.

Въпросът за Вал Кастлън бе изоставен и макар че Ейнсли имаше намерение да го поднови по-късно, никога не го направи. Нито пък разбра как е получена липсващата информация в разследването на Синтия, което се превърна в поредния й триумф.

Онова, за което Ейнсли се погрижи, беше Кастлън да не получи обвинение в притежание на наркотици и да не анулират условното му освобождаване. С това сякаш отправяше предупреждение към Синтия.

 

 

Безпокоеше го още нещо. За разлика от повечето полицейски служители Синтия изглежда се чувстваше добре в компанията на престъпници и безпроблемно и приятелски се смесваше с тях в баровете. Двамата с Ейнсли се различаваха и в отношението си към нарушаването на закона. Сержантът възприемаше разкриването на престъпленията и конкретно на убийствата като високо морален въпрос. Синтия гледаше на нещата по друг начин. Веднъж му каза:

— Погледни действителността, Малкълм! Това просто е надиграване между мошеници, полиция и юристи. Кой ще победи зависи от това кой юрист е по-умен и колко богат е подсъдимият. Твоите така наречени морални въпроси нямат шанс в тази игра.

Това не се хареса на Ейнсли. Нито пък беше щастлив да научи, че постоянен придружител на Синтия в баровете и ресторантите е Патрик Дженсън, блестящ писател и бонвиван от Маями, но с лоша репутация, особено в полицията.

Бивш телевизионен репортер, Дженсън бе написал поредица от популярни криминални романи и на трийсет и девет годишна възраст беше натрупал, както се говореше, дванайсет милиона долара. Някои твърдяха, че успехът е размътил мозъка му и той се е превърнал в груб и арогантен женкар. Втората му съпруга Наоми, с която се бе развел, на няколко пъти беше подавала жалби за нанесен побой и после ги оттегляше, преди да бъдат предприети наказателни мерки. След развода им Дженсън бе правил опити да се върне при нея, но тя го беше отхвърлила.

Тогава откриха Наоми Дженсън убита с 38-милиметров пистолет. Куршумът беше преминал през гърлото й. До нея лежеше приятелят й Килбърн Холмс, млад музикант, убит със същия пистолет. Според свидетелите по-рано същия ден Наоми и Дженсън яростно спорели пред дома. Тя настоявала да я остави на мира и му казала, че възнамерява отново да се омъжи.

Патрик Дженсън бе заподозрян и разследванията на отдел „Убийства“ показаха, че няма алиби. До труповете откриха носна кърпичка, идентична с тези на Дженсън, макар по нея да нямаше нищо, което да доказва, че е негова. В ръката на Холмс обаче намериха парче хартия, което си пасваше с друго парче, открито в боклука на Дженсън. После детективите разбраха, че две седмици преди убийството Дженсън е купил 38-милиметров револвер „Смит & Уесън“, но той твърдеше, че го е загубил. Така или иначе оръжието на престъплението не беше открито.

Въпреки положените усилия, сержант Пабло Грийн и неговите хора не откриха други улики, а малкото, с които разполагаха, не бяха достатъчни, за да се възбуди углавно дело.

Патрик Дженсън също го знаеше.

— Днес отидох при онзи арогантен хуй Дженсън — разказваше на Грийн и Ейнсли водещият разследването детектив Чарли Търстън, — за да му задам още няколко въпроса, а той само ми се изсмя и ми каза да си го начукам. — Опитен детектив, обикновено любезен и търпелив, Търстън беше побеснял.

— Копелето знае, че ние знаем, че го е направил — продължи той — и иска да ни каже: „И какво, никога няма да го докажете“.

— Нека сега се посмее — отвърна Грийн. — После може да е наш ред.

Но Търстън поклати глава.

— Няма да стане. Той ще опише всичко в някоя своя скапана книга и ще се натъпче с пари.

До известна степен Търстън бе прав. Не се появи нищо ново, което да свърже Дженсън с убийството на Наоми и приятеля й Килбърн Холмс. Дженсън наистина издаде нов криминален роман, в който описваше детективите като некомпетентни шутове. Но книгата не се продаваше добре. Не я последваха други и като че ли блестящите дни на Патрик Дженсън бяха отминали, както толкова често се случваше — в литературната орбита се появяваха млади писатели, а по-старите отпадаха. Дженсън беше загубил по-голямата част от милионите си и се оглеждаше за нови източници на доход. Говореше се също, че двамата с детектив Синтия Ърнст отдавна поддържат любовна връзка.

Ейнсли не обърна внимание на последния слух. Смяташе, че Синтия няма да прояви такава глупост, като се имаше предвид положението на Патрик Дженсън като заподозрян в убийство. Освен това не можеше да приеме, че тя е в състояние едновременно да има двама любовници, най-вече защото връзката между Синтия и Ейнсли често ги обезсилваше докрай.

Веднъж Малкълм спомена пред нея името на Дженсън, като се опитваше да звучи небрежно. Както обикновено, не можа да я заблуди.

— Ревнуваш ли? — попита тя.

— От Патрик Дженсън! Как ли пък не. — Той се поколеба, после прибави: — Имам ли основание да ревнувам?

— Между мен и Патрик няма нищо — увери го тя. — Аз искам теб, Малкълм, при това целия. Не искам да те деля с никого. — Пътуваха в необозначена полицейска кола. Шофираше Синтия. Последните няколко думи прозвучаха като заповед.

Той се сепна и почти без да се замисля, попита:

— Да не би да искаш да се оженим?

— Малкълм, първо се освободи. Тогава ще си помисля.

Отговорът, помисли си той, бе типичен за Синтия. През последната година той я беше опознал добре. Ако се разведеше, тя най-вероятно щеше да го използва, да го изстиска докрай и после да го разкара. За нея нямаше нищо постоянно.

Ейнсли знаеше, че все някога ще дойде моментът да вземе решение. Знаеше също, че това няма да се хареса на Синтия и че гневът й ще изригне като Везувий.

За миг той отложи сблъсъка и отново се замисли за Давид и Вирсавия… любовниците, оженили се, след като се избавили от съпруга й Урия в битка, устроена от самия цар. Но според Библията вероломството му разстроило Господ.

„И делото, което извърши Давид, беше зло пред очите на Господа… Господ прати Натана (пророка) при Давида, и той отиде при него и му рече… Тъй говори Господ: Ето, Аз ще повдигна против теб зло от твоя дом, ще взема твоите жени пред очите ти и ще ги дам на ближния ти, и той ще спи с твоите жени…“ II, Царства, 11 и 12.

Подобно на толкова много други неща в Библията, това бе — според учените — изключително неправдоподобна народна легенда, разказвана край лагерните огньове на полуномадите израилтяни, а двеста години след това записана в смесица от действителност и митове, преразказвани хиляди пъти. Но докъде се простираше истината и къде започваше измислицата нямаше значение. Важното беше, че в отношенията между хората нямаше нищо ново, а само вариации на стари теми. С една от тях Ейнсли се сблъскваше сега — нямаше да се ожени за Синтия и не искаше да се „освободи“ от Карън.

Движеха се по тиха крайградска улица. Синтия сякаш предусещаше какво ще се случи, защото отби и изключи двигателя на колата.

— Е? — погледна го тя.

Малкълм хвана ръката й и нежно каза:

— Любов моя, онова, което се случи помежду ни, беше вълшебно, прекрасно. Никога не съм го очаквал и ще изпитвам благодарност за него, докато съм жив. Но трябва да ти кажа: не можем да продължаваме, трябва да сложим край.

Бе очаквал избухване. Нищо подобно. Вместо това тя се засмя.

— Предполагам, че се шегуваш.

— Не — твърдо отвърна той.

Синтия поседя мълчаливо няколко секунди, като гледаше през прозореца. После, без да се обръща, със зловещо спокойствие каза:

— Ще съжаляваш за това, Малкълм, обещавам ти — ще съжаляваш през остатъка от нещастния си живот.

Той въздъхна.

— Може да си права. Предполагам, че трябва да рискувам.

Изведнъж тя го погледна с ярост и сълзи в очите. Юмруците й бяха стиснати.

— Копеле такова!

От този момент насетне двамата почти не се виждаха. Една от причините беше, че няколко дни по-късно я произведоха в сержант. Няколко седмици преди това бе издържала изпита и се беше класирала трета от шестстотин кандидати.

След повишението й я прехвърлиха с по-висок ранг в „Сексуални насилия“. Назначиха я за началник на група от петима детективи, които разследваха изнасилвания, опити за изнасилване, сексуални мъчения, воайорство — списъкът бе дълъг. Синтия постигна изключителни успехи. Както и в „Убийства“, тя вещо разнищваше случаите чрез мрежа от връзки и информатори. Прояви се като всеотдаен ръководител, който работеше усилено и караше хората си да правят същото. Още в самото начало Синтия успя да арестува и да помогне за осъждането на сериен изнасилвач с петнайсет жертви, който в продължение на повече от две години постоянно тероризираше жените в града.

Отчасти поради тази причина, както и поради отличните й резултати на следващия изпит, две години по-късно Синтия бе произведена в лейтенант и я преместиха като заместник-началник на отдел „Връзки с обществеността“. Тя осъществяваше контакти с публиката, появяваше се на срещи в града, изнасяше лекции пред различни общности, а понякога и пред представители на други полицейски управления и изобщо допринасяше за изграждането на положителен облик на полицията в Маями.

С всичко това тя привлече вниманието на началника на управлението и когато шефът на отдела й неочаквано почина, Фаръл Кетлъдж я назначи на неговото място. В същото време заради все по-нарастващото значение на „Връзки с обществеността“ Кетлъдж реши, че отделът трябва да се ръководи от майор. Така Синтия получи високия чин, без дори да е била капитан.

Междувременно Ейнсли продължаваше да е сержант, до известна степен благодарение на факта, че е бял мъж във време, в което силно се насърчаваше непропорционалното, а според някои и несправедливото, повишение на малцинствата и жените. Той обаче беше издържал отлично изпита за лейтенант и очакваше скоро да го произведат. От практична гледна точка повишението щеше да допълни годишната му сержантска заплата от 52 000 долара с добре дошлите 10 400 долара.

Когато финансовите им трудности намалееха, двамата с Карън щяха да пътуват повече, по-често да ходят на концерти — обичаха джаз и камерна музика, — да вечерят навън и изобщо да подобрят качеството на живота си. След края на връзката му със Синтия започна да го гризе закъсняло чувство на вина и това повече от всякога караше Ейнсли да бъде верен, всеотдаен съпруг.

Тогава му се обади капитан Ралф Лиън, който работеше в администрацията — в „Личен състав“. Двамата бяха постъпили в полицията заедно и бяха в един и същ клас в полицейската академия, където се сприятелиха. Лиън бе чернокож, с отлична квалификация, поради което политиката на насърчаване на малцинствата и жените не забави изкачването му нагоре.

По телефона Лиън каза само:

— Малкълм, хайде да пием по едно кафе. — Той назова деня и часа на срещата и едно малко кафене в Литъл Хавана, далеч от полицейското управление.

Пред заведението те усмихнато се поздравиха и топло си стиснаха ръце. Облечен в яке и спортни панталони, вместо в униформа, Лиън отвори вратата и влезе в тихото кафене. Имаше стегната фигура, беше усърден и методичен, а когато ставаше сериозен, претегляше думите си.

— Този разговор не се е състоял, Малкълм.

Погледна въпросително и Ейнсли кимна.

— Добре. Разбирам.

— В „Личен състав“ подочух някои неща… — Лиън замълча. — О, по дяволите, Малкълм! Ето какво. Ако останеш в Маями, няма да постигнеш абсолютно нищо. Не ми е приятно, но заради приятелството ни трябваше да ти го кажа.

Смаян, Ейнсли не отговори нищо.

Гласът на Лиън стана по-развълнуван.

— Заради майор Ърнст. Злепоставя те навсякъде и пречи на повишението ти. Не зная защо, Малкълм, може би ти знаеш. Но дори и така да е, не ми казвай.

— На какво основание пречи на повишението ми, Ралф? Личното ми досие е чисто и официално… е, отлично.

— Основанията са тривиални и всички го знаят. Но един майор… особено този… има много влияние, а при нас, ако имаш могъщ враг, обикновено губиш. Знаеш как е.

Ейнсли наистина знаеше. Но любопитството го накара да попита:

— В какво ме обвиняват?

— В занемаряване на служебни задължения, мързел, безотговорно отношение към работата.

При други обстоятелства Ейнсли можеше да се разсмее.

— Трябва да е преровила всеки проклет случай — каза Лиън. После разказа някои подробности. Например имаше случай, в който Ейнсли не се беше явил навреме в съда.

— Спомням си. Пътувах към съдебната зала, когато ме повикаха по радиотелефона — убийство. Имаше преследване, хванахме убиеца и след това го осъдиха. По-късно същия ден се срещнах със съдията, обясних му положението и му се извиних. Той ме разбра и насрочи ново съдебно заседание.

— За съжаление съдебните документи показват само твоето отсъствие. Проверих. — Лиън извади от джоба си сгънат лист. — Няколко пъти си закъснявал за работа, пропускал си заседания.

— Господи! Това се случва на всекиго. В управлението няма човек, който да не го е правил — спешни повиквания, на които трябва да реагираш и оставяш службата да почака. Даже не си спомням.

— Ърнст обаче е запомнила и е намерила случаите в архива. — Лиън погледна към листа. — Вече казах, че са дреболии. Искаш ли още?

Ейнсли поклати глава. Бързите промени на плана, светкавичните решения, справянето с неочаквани проблеми бяха част от полицейската работа, особено в отдел „Убийства“. Знаеха го всички, включително и Синтия.

Но и той знаеше отговора — не можеше да направи нищо. Синтия имаше висок чин, влияние и държеше всички козове. Ейнсли си спомняше заплахата, която отправи към него. Е, тя наистина бе удържала на обещанието си.

— По дяволите — измърмори той и погледна през прозореца към улицата навън.

— Съжалявам, Малкълм. Наистина гаден удар.

Ейнсли кимна.

— Благодарен съм ти, че ми каза, Ралф. И никой няма да разбере, че сме разговаряли.

Лиън сведе очи към масата.

— Сега това не изглежда толкова важно. — Той вдигна поглед. — Ще останеш ли в управлението?

— Струва ми се, че да. — Най-вече, помисли си той, защото едва ли имаше алтернатива.

И наистина остана.

 

 

След срещата с Ралф, Малкълм се сети за нещо друго: за краткия, неочакван разговор с майката на Синтия госпожа Елиънър Ърнст няколко месеца преди това.

Обикновено сержантите от полицията не се срещат с градските ръководители и жените им в обществото, но това се случи на малка вечеря по случай пенсионирането на висш офицер, с когото Ейнсли беше работил. На вечерята присъстваха господин и госпожа Ърнст. Ейнсли бе виждал госпожа Ърнст. Изглеждаше скромна жена, облечена в скъпи дрехи, но малко стеснителна. Ето защо той се изненада, когато по време на приема преди вечерята тя се приближи към него с чаша вино в ръка.

— Вие сте сержант Ейнсли, нали? — тихо попита госпожа Ърнст.

— Да.

— Струва ми се, че вие с дъщеря ми вече не… как да се изразя… не излизате заедно. Така ли е? — Тя видя, че Ейнсли се колебае и прибави: — О, не се притеснявайте, няма да кажа на никого. Но понякога Синтия не е особено дискретна.

— В последно време се виждаме съвсем рядко — неуверено отвърна той.

— Думите ми могат да ви се сторят странни от устата на една майка, но съжалявам за това. Според мен вие й оказвахте благотворно въздействие. Кажете ми, приятелски ли се разделихте?

— Не.

— Жалко. — Госпожа Ърнст заговори още по-тихо. — Предполагам, че не би трябвало да го правя, но искам да ви кажа нещо, сержант Ейнсли. Ако Синтия смята, че към нея са постъпили зле, тя никога не го забравя, никога не го прощава. Просто ви предупреждавам, за да го имате предвид. Приятна вечер.

Госпожа Ърнст се отдалечи.

И ето че не след дълго пророческите думи на Елиънър Ърнст се потвърдиха. Капитан Ралф Лиън беше изпълнил ролята на вестител и Ейнсли — като че ли завинаги — бе платил цената на Синтия.

 

 

Сега, след толкова много събития и толкова много промени и за двамата, Малкълм Ейнсли и Синтия Ърнст се гледаха лице в лице в кабинета на Лио Нюболд.

— Да се върнем на въпроса — беше казала за убийството на родителите си тя. — Искам да чуя какво правиш всъщност и недей да криеш абсолютно нищо.

— Съставихме списък на заподозрените, които ще следим. Наредих да пратят копие…

— Вече го получих. — Синтия докосна папката пред себе си. — Има ли в списъка някой, когото да подозирате най-много?

— Робинсън изглежда вероятен. Някои моменти съвпадат, но още е прекалено рано да се каже. Наблюдението би трябвало да ни даде повече информация.

— Сигурен ли си, че убиецът във всички случаи е един и същ?

— Колкото и всички останали. — Личните му съмнения, помисли си Ейнсли, не бяха от значение.

Последваха още въпроси и въпреки студенината на Синтия, с отговорите си Ейнсли се опита да изрази съчувствието си. В същото време беше нащрек. Сержантът знаеше от собствен опит, че бившата му любовница ще използва всяка информация както си знае.

— Разбрах, че си свързал някои от откритите на местопрестъплението неща — каза към края Синтия — с моменти от Библията.

— Да, предимно от Откровението.

— Предимно?

— Нищо не е точно. Както знаеш, не е възможно да сме сигурни за източника или за мотива на престъпника. Може да е нещо абсолютно непоследователно. Просто тези библейски моменти ни насочиха към група хора, които в момента наблюдаваме.

— Искам да ме информираш за всички нови разкрития. С ежедневни доклади по телефона.

— Извинявай, майоре, но би трябвало да се разбереш с лейтенант Нюболд за това.

— Вече се разбрахме. Той получи инструкциите ми. Сега ги предавам и на теб. Моля те, гледай да ги спазваш.

Е, помисли си той, майор Синтия Ърнст имаше достатъчно висок чин, за да даде тези инструкции, макар че ако трябваше да са стриктни, те бяха извън компетенцията й. Но пък това не означаваше, че трябва да й съобщават всяка незначителна подробност, въпреки че ставаше дума за убийството на родителите й.

Ейнсли се изправи, приближи се до бюрото и погледна към Синтия.

— Майоре, ще направя всичко възможно, за да те държа в течение, но като шеф на спецчастта основното ми задължение е да разреша този случай. — Той изчака, докато жената вдигне очи, после продължи: — Нищо не е по-важно от това.

Тя като че ли се готвеше да каже нещо, после очевидно се отказа. Ейнсли отстъпи назад, без да я изпуска от поглед. Да, тя имаше по-висок чин и на практика можеше да му заповяда всичко в областта на служебните задължения. Но на лично равнище, реши той, никога нямаше да се остави да бъде победен… никога.

Простата истина бе, че не вярваше на Синтия и вече почти не я харесваше. Знаеше, че има неща, които тя крие, макар да нямаше представа какви са и по какъв начин бяха свързани с разследването на серийното убийство. Но от собствените си източници в управлението Ейнсли знаеше, че Синтия Ърнст продължава да я кара през просото и да се движи в съмнителна компания, най-вече с писателя Патрик Дженсън.

Полицията в Маями все още следеше Дженсън. Носеха се слухове за връзка между него и банда пласьори на дрога, същата, която подозираха в така нареченото „Убийство в инвалидна количка“, разследвано от полицията в Метро-Дейд. Жертвата, парализиран ценен полицейски информатор, била откарана през нощта и завързана със запушена уста в някакъв отдалечен район на юг от Хоумстед. Инвалидната количка била закачена с верига и тежести за самотно крайбрежно островче и мъжът бил оставен да се удави във водите на прилива.

Разбира се, всичко това беше много далеч от майор Синтия Ърнст…

Тя леко кимна.

— Това е всичко, сержант. Можеш да си вървиш.