Артър Хейли
Детективи (11)

Шеста глава

Предварителната оценка, че убийството на градския съветник Ърнст и жена му е идентично с варварските убийства на други три възрастни двойки — семейство Фрост в Коконът гроув, Хенънфелд във Форт Лаудърдейл и Урбина в Маями — за съжаление се оказа вярна. Междувременно към списъка публично беше добавено аналогичното убийство на Хал и Мейбъл Ларсън в Клиъруотър — обект на откритото от Ръби Боуи издирване, обявено пет месеца преди това.

Разследването се съсредоточи върху построената в средиземноморски стил къща на семейство Ърнст в скъпия квартал „Бей пойнт“ — поставен под строга охрана — на западния бряг на Бискайския залив.

Именно там прислужницата бе открила обезобразените трупове на Густав и Елиънър Ърнст. Тя пристигнала в къщата преди всички и както обикновено приготвила сутрешния чай, който отнесла върху поднос в спалнята на семейство Ърнст. При вида на завързаните един срещу друг съпрузи и локвите кръв прислужницата изпищяла, изпуснала подноса и припаднала.

Писъците чул възрастният иконом на градския съветник Тео Паласио, който заедно с жена си Мария се грижел за дома и готвел. Тео и Мария спали до необичайно късен час, след като с одобрението на работодателите си отсъствали до ранните часове на сутринта.

Когато стигнал в спалнята и видял какво се е случило, Паласио бързо реагирал и се втурнал към най-близкия телефон.

Когато пристигна сержант Брюмастър, пред къщата пазеха униформени полицаи, а вътре санитарите от Бърза помощ помагаха на прислужницата да се възстанови от шока.

Детективите Дайън Джейкъбо и Сет Уайтмън от екипа на Брюмастър го бяха изпреварили. Брюмастър беше обявил Джейкъбо за свой главен заместник и това му даваше допълнителна власт, от която най-вероятно щеше да се нуждае, като се имаше предвид изключителното значение на случая.

Як и набит, Джейкъбо работеше в „Убийства“ от дванайсет години и вече бе наредил на униформените полицаи да блокират цялата къща и градината с жълта лента.

Скоро след това пристигнаха Хулио Верона и доктор Сандра Санчес. Верона беше дошъл със специалния микробус на екипа за идентификация, придружен от трима колеги. Бе съобщено, че на път е и шефът на полицейското управление.

Предупредени от спешните повиквания по полицейската радиовръзка, представителите на медиите се бяха струпали пред главната порта на „Бей пойнт“, където бяха спрени от охраната, действаща също по заповед на детектив Джейкъбо. Репортерите вече обсъждаха как убиецът или убийците са проникнали през охранителната система на „Бей пойнт“ и как са влезли в дома на Ърнст.

При пристигането си Брюмастър беше задържан за кратко от трима телевизионни репортери, които протегнаха микрофоните си към отворения прозорец на колата му, докато камерите го заснемаха отблизо. Журналистите крещяха въпросите си един през друг:

— Детектив, има ли вече заподозрени?…

— Вярно ли е, че семейство Ърнст са убити по същия начин, като…

— Съобщено ли е вече на дъщеря им, майор Ърнст?…

— Тя веднага ли ще се върне в Маями?

Но Брюмастър само поклати глава и продължи нататък, като спря пред дома на съветника, за да нареди на един от униформените полицаи:

— Обади се в пресцентъра на полицията и им кажи, че ни трябва човек, който да се занимава с медиите.

В някои полицейски участъци убийството на висш държавен чиновник или на известна личност се категоризираше като „приоритетно“ или, не толкова официално, като „мръсен“ случай. В съответствие с това разследването му получаваше първостепенно внимание. В Маями се предполагаше, че такава категория не съществува и че всички убийства и убийци са „равни пред закона“. Но убийството на градския съветник Ърнст и жена му вече доказваше обратното.

Част от доказателството за това беше незабавното пристигане на началника на полицейското управление Фаръл У. Кетлъдж със служебен автомобил, шофиран от помощника му. Началникът бе униформен и ясно се виждаха четирите звездички, обозначаващи ранга му — отговарящ на генералски чин в армията на Съединените щати. Както тихо сподели с един от униформените полицаи детектив Уайтмън „… можеш да преброиш колко пъти на година шефът се появява на местопрестъплението само на пръстите на едната си ръка“.

Пристигнал няколко минути преди това, лейтенант Нюболд посрещна началника на предната врата към къщата. Брюмастър беше до него.

— Покажете ми местопрестъплението, лейтенант — кратко заповяда началникът.

— Да, сър. Оттук.

Водени от Нюболд, тримата се изкачиха по широкото стълбище и тръгнаха през площадката към спалнята, чиято врата бе отворена. Вътре спряха и началникът се огледа.

Специалистите по идентификация вече работеха. Доктор Санчес стоеше отстрани и чакаше фотографът да свърши. Детектив Джейкъбо и Силвия Уолдън обсъждаха местата, където най-вероятно можеше да има отпечатъци от пръсти.

— Кой е открил труповете? — попита началникът. — Какво ни е известно досега?

Нюболд даде знак на Брюмастър, който разказа за пристигането на прислужницата, за приготвянето на сутрешния чай и за писъците й — за всичко това беше научил от иконома Тео Паласио. Паласио му обясни, че двамата с жена си са отсъствали от късно следобед предишния ден до рано сутринта — така правели всяка седмица, когато посещавали сакатата сестра на Мария Паласио в западната част на Палм Бийч. Прислужницата също си тръгнала в 17 ч. предишния ден.

— Още не знаем часа на смъртта — прибави Нюболд, — но най-вероятно се е случило, докато господин и госпожа Ърнст са били сами в къщата.

— Разбира се, сър — обърна се към началника Брюмастър, — ние ще проверим алибито на Паласио.

Кетлъдж кимна.

— Значи е възможно да търсим човек, който е познавал живота в къщата.

Заключението беше толкова очевидно, че Нюболд и Брюмастър не отговориха. И двамата знаеха, началникът Кетлъдж никога не бе работил като детектив и беше постигнал високия си чин с отличните си качества в полицейската администрация. Както и всички останали в системата на полицията обаче, понякога той проявяваше афинитет към криминалните разследвания.

Кетлъдж влезе навътре в стаята, за да я разгледа по-добре. Той мина отстрани, а после и зад отпуснатите трупове, върху които работеха хората от идентификацията. След това, тъкмо когато се готвеше да продължи по-нататък, изкънтя гласът на Дайън Джейкъбо:

— Стоп! Не ходете там!

Началникът се обърна. В очите му се четеше гняв. С леден глас той попита:

— Кой…

— Сър! Детектив Джейкъбо, господин началник — без да чака, рязко отговори Джейкъбо. — Аз съм главен заместник в разследването.

Двамата мъже се спогледаха. И двамата бяха чернокожи.

— Съжалявам, че извиках, сър, но се налагаше — първи проговори Джейкъбо.

Началникът продължаваше да гледа свирепо, очевидно обмисляйки следващия си ход.

От формална гледна точка категоричната заповед на Джейкъбо бе целесъобразна и правилна. Като главен заместник той имаше власт над всички останали на местопрестъплението, независимо от чина им. Но тази власт рядко се използваше в пълните си граници, особено когато ставаше дума за служител седем ранга над детектива.

Докато другите ги наблюдаваха, Джейкъбо преглътна. Знаеше, че прав или не, навярно е отишъл прекалено далеч и че по същото време на другия ден можеше отново да облече униформата като обикновен патрул в центъра на Маями.

В този момент Хулио Верона дискретно се покашля и се обърна към началника:

— Извинете, сър, струва ми се, че детективът просто се опитваше да запази онова, което имаме тук. — Той посочи към мястото зад двата трупа.

— Какво е това? — попита лейтенант Нюболд.

— Убит заек — отвърна Верона, като погледна надолу. — Може да се окаже нещо важно.

Брюмастър се сепна.

— Дяволски си прав, наистина е важно! Това е още един символ. Трябва ни Малкълм Ейнсли.

— И според вас детектив Джейкъбо е знаел, че животното е там? — скептично попита началникът.

— Не зная, сър — меко отвърна шефът на екипа за идентификация. — Но докато не проверим всичко, трябва да приемем, че уликите са навсякъде.

Кетлъдж се поколеба, очевидно в опит да възстанови хладнокръвието си. Имаше репутация на педант по отношение на дисциплината и на справедлив ръководител.

— Много добре. — Вече по-спокойно, той се обърна към всички, присъстващи на местопрестъплението. — Дойдох тук, за да ви кажа колко важен е този случай. В момента ни наблюдават много очи. Работете с всички сили. Трябва ни бързо разрешение.

На излизане Кетлъдж спря пред Нюболд.

— Лейтенант, погрижете се в досието на детектив Джейкъбо да се впише похвала. — Началникът леко се усмихна. — Да речем, „за добросъвестно запазване на улики в трудни условия“.

След миг вече беше излязъл.

Около един час по-късно, още докато събирането на улики продължаваше, Хулио Верона съобщи на сержант Брюмастър:

— Сред вещите на господин Ърнст има портфейл с шофьорска книжка и кредитни карти. Пари липсват.

Брюмастър се консултира с Тео Паласио, който заедно с жена си беше инструктиран да остане в кухнята. Икономът и жена му едва сдържаха сълзите си.

— Господин Ърнст винаги имаше пари в портфейла си — каза Тео с мъка. — Предимно едри банкноти, по петдесет и сто долара. Обичаше да има пари в брой.

— Знаете ли дали си е записвал номерата на едрите банкноти?

Паласио поклати глава.

— Съмнявам се.

След като остави иконома да се поуспокои, Брюмастър продължи.

— Искам да ви питам още нещо. — Той прелисти тефтера си. — Казахте ми, че когато сутринта сте влезли в спалнята на господин и госпожа Ърнст, сте разбрали, че не можете да им помогнете с нищо и незабавно сте отишли на телефона.

— Така беше, сър. Обадих се в полицията.

— А пипахте ли нещо в спалнята? Каквото и да е?

Паласио поклати глава.

— Знаех, че докато не пристигне полицията, всичко трябва да си остане както си е. — Икономът се поколеба.

— Какво има? — попита Брюмастър.

— Ами, чак сега си спомням. Радиото свиреше много високо. Аз го изключих. Съжалявам, ако…

— Няма значение. Хайде да отидем да видим.

В спалнята на семейство Ърнст двамата мъже се приближиха до малкото радио.

— Да сте сменяли станцията, когато го изключихте? — попита Брюмастър.

— Не, сър.

— Някой пипал ли е радиото след това?

— Мисля, че не.

Детективът нахлузи на ръката си гумена ръкавица и включи апарата. Стаята се изпълни със звуците на песента „О, прекрасно утро“ от операта „Оклахома“ на Роджърз и Хамърстайн^[1]. Брюмастър погледна към станцията: FM 93.1.

— Това е УТМИ — рече Паласио. — Любимата програма на госпожа Ърнст. Често я слушаше.

Скоро след това Брюмастър доведе Мария Паласио в спалнята на убитата двойка.

— Съветвам ви да не гледате към труповете — каза й той. — Ще застана между тях и вас. Но искам да видите друго нещо.

Това „друго нещо“ бяха бижутата — пръстен със сапфир и диамант в комплект с обеци, още един златен пръстен, перлена огърлица със закопчалка от розов турмалин, златна гривна с диаманти — всички тези очевидно ценни накити бяха оставени върху тоалетката, така че да се виждат още от пръв поглед.

По-късно, в отговор на друг въпрос на детектива, доктор Санчес потвърди:

— Да, като цяло нараняванията и обезобразяванията по лицата и телата на господин и госпожа Ърнст са подобни на онези в случаите с Фрост и Урбина — а навярно, ако съдя по докладите, които получих, и в случаите от Форт Лаудърдейл и Клиъруотър.

— Ами раните от нож, докторе?

— Преди аутопсията не мога да дам сигурен отговор. Но на пръв поглед бих казала, че раните от нож по двата трупа са оставени от същия тип нож „Боуи“.

Колкото до убития заек, доктор Санчес помоли Хедър Юбънс, собственик на магазин за животни, с когото беше работила по-рано, да дойде в дома на Ърнст. Господин Юбънс, специалист по дребни животни, го идентифицира с популярното му име — „клепоух заек“. Много такива, поясни той, се продавали в района като домашни любимци. Тъй като по тялото му нямаше рани, според господин Юбънс той очевидно е бил удушен.

След като снимаха заека, доктор Санчес го прибра в найлонов чувал и го прати в лабораторията на патоанатома, за да го запазят във формалдехид.

Сержант Брюмастър попита Тео Паласио дали заекът не е бил домашен любимец в дома на Ърнст.

— Не. Господин и госпожа Ърнст не обичаха животни — отвърна икономът и добави: — Исках да си вземат куче пазач заради цялата тази престъпност. Даже им предложих лично да се грижа за него. Но господин Ърнст отказа: тъй като бил градски съветник, полицията винаги щяла да охранява безопасността му. Обаче не стана така, нали?

Брюмастър предпочете да не отговори.

По-късно полицията провери в други зоомагазини в Маями и с помощта на снимки от местопрестъплението се опита да открие купувача на заека. Продаваха се обаче толкова много зайци, понякога котила по седем-осем наведнъж, и тъй като малко магазини поддържаха подробна документация, проверката се оказа безрезултатна.

Ханк Брюмастър разказа на Малкълм Ейнсли за убитото животно и попита:

— Смяташ ли, че в Откровението има нещо подобно — като в другите случаи?

— В Откровението няма нищо за зайци, нито пък в която и да е друга част на Библията, сигурен съм — отвърна сержантът. — Въпреки това обаче, може да е символ. Като биологичен вид зайците са много стари.

— Някакъв религиозен смисъл?

— Не съм сигурен. — Ейнсли си спомняше един лекционен цикъл — „Произход на живота и геологическо време“ — който беше посещавал скоро след като религиозната му вяра започна да отслабва. — Зайците са бозайници от разред Lagomorpha, към който спадат също дивите зайци и някои други. Появили са се в Северна Азия към края на палеоцена. — Той се усмихна. — Това са петдесет и пет милиона години преди версията за Сътворението в книга Битие.

— Мислиш ли, че нашият човек — религиозен маниак, както го нарече ти, знае всичко това? — попита Брюмастър.

— Съмнявам се. Но кой знае какво се върти в главата му?

Същата вечер в дома си Ейнсли седна пред персоналния компютър на Карън, в който имаше английската версия на Библията. На следващия ден той каза на Брюмастър:

— Проверих в компютъра дали в Библията се споменават думите „лагоморфни“ и „диви зайци“. Вторите се появяват на два пъти — в Левит и във Второзаконие, но в Откровението няма нищо.

— Мислиш ли, че нашият заек може да е бил използван като библейски символ?

— Не. — Ейнсли се поколеба, после добави: — Ще ти кажа до какво заключение стигнах, след като размишлявах цяла нощ. Смятам, че онзи заек изобщо не е символ от Откровението. Просто не пасва. Според мен е за заблуда.

Под любопитния поглед на Брюмастър той продължи:

— Всички други символи отговаряха на нещо конкретно. Като четирите мъртви котки — „четири животни“, червеният полумесец — „месечината стана като кръв“ и тръбата — „силен глас като от тръба“.

— Спомням си — кимна Брюмастър.

— Е, заекът естествено може да е „животно“. Откровението е пълно с такива. — Ейнсли поклати глава. — Но някак си не мисля, че е така.

— И какво предлагаш?

— Навярно е чисто инстинктивно, Ханк. Но ми се струва, че трябва да помислим дали случаят „Ърнст“ наистина е ново серийно убийство, или ги е убил някой друг, който се е опитал да представи нещата по този начин.

— Това е изненадваща идея, Малкълм. Ще я имам предвид. Но трябва да ти кажа, че след като видях местопрестъплението, мисля, че не си прав.

Оставиха въпроса отворен.

 

 

Малко по-късно Сандра Санчес им съобщи заключенията си от аутопсията на двата трупа. Да, били убити с нож „Боуи“, както беше предположила след предварителния оглед на жертвите. Характерните белези по телата обаче се различавали от предишните убийства, следователно бил използван друг нож — което не доказваше нищо, тъй като този тип ножове се продаваха свободно и серийният убиец спокойно би могъл да притежава няколко.

Дните минаваха и въпреки съмненията на Малкълм Ейнсли, изглеждаше все по-сигурно, че убийството на семейство Ърнст е извършено от същата ръка, както в осемте предишни случая. Най-важните обстоятелства бяха идентични, същото се отнасяше за второстепенните подробности: убитият заек, въпреки всичко вероятен символ от Откровението, отсъствието на каквито и да е пари, оставените на видно място недокоснати бижута и високото радио. Освен това, както и при предишните убийства, нямаше отпечатъци от пръсти.

Детективите обаче бяха затруднени от бързината, с която убийството на семейство Ърнст бе последвало случая „Урбина“ — само с тридневен интервал. Предишните убийства бяха от два до три месеца едно след друго. Медиите и обществеността се интересуваха от този факт и задаваха уместни въпроси. Дали убиецът не беше ускорил смъртоносната си мисия, каквато и да бе тя? Дали не се бе почувствал неуязвим? Имаше ли някакъв особен смисъл в това, че следващата жертва е градски съветник на Маями? Бяха ли застрашени други съветници или висши държавни служители? И какво прави полицията — ако изобщо прави нещо, за да изпревари следващите ходове на престъпника?

Макар че на последния въпрос не можеха да отговорят публично, спецчастта, начело със сержант Ейнсли, беше започнала наблюдението на шестимата заподозрени.

Но още преди спецчастта да започне да изпълнява всичките си задачи, се състоя среща, която Ейнсли знаеше, че е неизбежна.