Артър Хейли
Детективи (38)

Седма глава

И през третата нощ след завръщането си в Маями Синтия не спа добре — все още беше нервна от неочакваното развитие на нещата. Сега, питаше се тя, какво друго ще се обърка?

Вълнуваше я също фактът, че трябва да се срещне с Малкълм Ейнсли — най-вече защото той ръководеше спецчастта, сформирана за разследване на серийните убийства, към които се отнасяше и смъртта на родителите й. По този начин, въпреки че с непосредственото разследване на случая „Ърнст“ продължаваше да се занимава Ханк Брюмастър, цялостната отговорност падаше върху Ейнсли.

Макар че срещата с него я безпокоеше, тя знаеше, че трябва да го направи. Иначе можеше да изглежда, че го отбягва, а това поставяше под съмнение мотивите й, особено от страна на самия Ейнсли.

Ейнсли беше детективът от отдел „Убийства“, от когото се страхуваше най-много, призна пред себе си Синтия. Въпреки злобната й ярост, когато скъсаха помежду си и решимостта й да изпълни обещанието, което му бе дала: „Ще съжаляваш за това, Малкълм, обещавам ти — ще съжаляваш през остатъка от нещастния си живот“, Синтия нито за миг не беше променила мнението си, че Ейнсли е най-добрият от всички детективи, които познаваше.

Никога не бе разбирала защо. По някакъв начин обаче, Малкълм притежаваше способността да прозира извън непосредствените граници на всяко разследване и да се поставя на мястото и на жертвите, и на заподозрените. В резултат — Синтия лично го беше виждала — той често стигаше до правилните заключения по случаите, било сам, било като ръководител на група.

Другите детективи в отдела, особено по-младите, понякога гледаха на Малкълм като на оракул и търсеха съветите му, не само за престъпленията, но и за личния си живот. Детектив Бърнард Куин, вече пенсионер, бе събрал колекция от, както ги наричаше, „афоризмите на Ейнсли“ и я беше закачил на таблото за обявления. Синтия помнеше някои.

„Залавяме хората, защото никой не е толкова умен, колкото ние смятаме, че сме.

Обикновено в живота дребните грешки не са от значение. Но при убийствата е необходима само една-единствена мъничка грешка, за да оставиш дупка, през която някой да надникне и да види истината.

Образованите хора си мислят, че са изключително умни, но понякога прекалената образованост ги кара да надхитряват сами себе си, заради което ги залавят.

Понякога и най-опитните лъжци казват прекалено много.

Престъпниците рядко си спомнят закона на Мърфи: «Ако нещо може да се счупи, ще се счупи». А това е много полезно за детективите.“

Синтия предполагаше, че за всичко това спомага миналото на Ейнсли — религиозното образование и ерудицията му. От онова, което й беше разказал Ханк Брюмастър, ставаше ясно, че същите тези способности му бяха дали възможност да открие връзката между странните предмети, оставени на местопрестъпленията.

Синтия се откъсна от спомените си. Никога до този момент не бе мислила, че интелектът на Малкълм може лично да й повлияе.

Тя реши да не отлага и незабавно да се срещне с него, докато още може да определя условията. Рано сутринта след неспокойно прекарана нощ Синтия дойде в отдел „Убийства“, настани се в кабинета на лейтенант Нюболд и нареди сержант Ейнсли да се яви на доклад при нея колкото е възможно по-скоро. Той се появи малко след това.

След като ясно даде да се разбере разликата в служебното им положение — майор беше с три чина по-високо от сержант — и че от връзката помежду им не е останало абсолютно нищо, Синтия постави конкретни въпроси за убийството на родителите й…

Докато питаше и изслушваше отговорите, тя долови преценката на Малкълм и я приветства. От начина, по който я гледаше, Синтия разбра, че е забелязал зачервените й очи. Лицето му изразяваше съчувствие. Добре! Така скръбта по загубените родители бе очевидна и Малкълм не се съмняваше в нея — следователно цел номер едно беше постигната.

Друга задача бе да демонстрира ясно служебната си власт, като настоява за бързо разкриване на убийството на родителите й, че на Ейнсли просто да не му дойде наум, че може да е замесена в него по някакъв начин. В хода на разговора тя разбра, че е успяла.

Към края, когато го попита за символите, свързани, с Откровението, Синтия долови в думите му предпазливост. Освен това подозираше, че Малкълм няма намерение да я информира толкова цялостно за разследването на спецчастта, колкото искаше тя. Но реши да не го притиска прекалено, след като беше постигнала толкова много.

Накрая, когато вратата зад Ейнсли се затвори, Синтия реши, че в края на краищата навярно е надценила способностите му.

 

 

Пищното погребение на Густав и Елиънър Ърнст бе предшествано от поклонение, продължило осем часа и посетено от около деветстотин души. Синтия знаеше, че трябва да изтърпи цялата двудневна церемония, трябваше да играе ролята на опечалена дъщеря и в същото време да запази равновесието и достойнството, отговарящи на високия й полицейски чин. От забележките, които чуваше и от изказаните й съболезнования към края, тя знаеше, че се е справила отлично.

Един от разговорите по време на поклонението, надяваше се тя, щеше да има дълготраен ефект. В него участваха двама души, които познаваше отдавна — кметът на Маями, Ланс Карлсън, и Орестес Кинтеро, един от двамата останали общински съветници. Пенсиониран индустриалец, обикновено във весело настроение, сега кметът тъжно говореше за бащата на Синтия и накрая прибави:

— Густав ужасно ще ни липсва.

— Ще ни бъде трудно да му намерим заместник. Той разбираше нуждите на града толкова добре — присъедини се и Кинтеро, по-младият от двамата, наследник на огромно състояние.

— Зная — отвърна Синтия. — Иска ми се само да имаше някакъв начин да можех да подхвана нещата оттам, докъдето той ги остави…

Тя видя как двамата мъже се спогледаха. Очевидно ги бе споходила една и съща мисъл. Кметът кимна.

— Трябва да поговоря с някои хора. Моля, извинете ме — рече Синтия. Докато се отдалечаваше, тя си помисли, че хвърленото от нея семе е хванало корен.

И на поклонението, и на траурната церемония Синтия забеляза Ейнсли. Той беше вторият по чин в почетната стража и в парадната си униформа изглеждаше чудесно, нещо, което преди не бе забелязвала. Златните акселбанти и белите ръкавици подсилваха церемониалната атмосфера. От друг полицай тя разбра, че във всеки свободен момент в някаква стая отзад Ейнсли поддържа радиовръзка със спецчастта, установила двайсет и четири часово наблюдение над шестимата вероятни заподозрени в извършването на серийните убийства.

След последната им среща Синтия не знаеше как да се отнася към Ейнсли и просто не му обръщаше внимание.

 

 

В деня след погребението тя седеше на бюрото си в отдела за връзки с обществеността, когато й се обадиха по телефона. Събеседникът й я предупреди, че разговорът е поверителен. Известно време Синтия слушаше, после отвърна:

— Благодаря ви. Отговорът ми е „да“.

Двайсет и четири часа по-късно, начело с кмета Карлсън, общинският съвет на Маями съобщи, че както позволява общинският устав, Синтия Ърнст е избрана да довърши оставащите две години от мандата на баща си като общински съветник.

На следващия ден тя подаде оставката си в полицейското управление.

 

 

С времето, докато поемаше новите си отговорности, Синтия се чувстваше все по-спокойна. Два и половина месеца по-късно арестуваха и обвиниха в убийство Елрой Дойл, един от заподозрените, наблюдавани от спецчастта. Бяха го задържали на местопрестъплението след убийството на Кингсли и Нели Темпон, което окончателно доказваше виновността на „Звяра“ Дойл. Допълнителните улики също караха полицията, медиите и обществеността да смятат, че той е виновен за всички предишни серийни убийства.

Един-единствен фактор засенчваше успешния край на операцията на спецчастта. Това бе решението на щатската прокурорка Адел Монтесино да съди Дойл само за едно двойно убийство — на семейство Темпон, за което, според собствените й думи, „ще имаме желязно обвинение“. В останалите случаи, отбеляза тя, макар и сериозни, уликите не бяха толкова убедителни.

Решението й предизвика протести от страна на семействата на другите жертви, към които съветник Синтия Ърнст се присъедини, тъй като искаше Дойл да бъде осъден и за убийството на родителите й. Но в крайна сметка това нямаше значение. Дойл отричаше всичко, дори и убийството на семейство Темпон, при което го бяха заловили. Съдебните заседатели го признаха за виновен и той бе осъден на смърт. Изпълнението на присъдата беше ускорено от отказа на самия Дойл да упражни правото си на обжалване.

 

 

През седемте месеца между осъждането на Дойл и определената за екзекуцията му дата увереността на Синтия Ърнст понесе тежък удар.

Сред нарасналите й ангажименти на новия й пост на общински съветник един ден й дойде наум — като че ли съвсем случайно, че преди много време е имала намерение да свърши нещо, но не го е направила. Не можеше да повярва: беше забравила кашона с доказателствата, прибрани същата нощ, в която Патрик й бе признал, че е убил Наоми и Килбърн Холмз. Сега Синтия разбираше, че трябва, всъщност, че отдавна е трябвало, да се освободи от този кашон изцяло и завинаги.

Помнеше точно къде го е оставила. След като грижливо го запечата в собствения си апартамент, тя го беше отнесла в своята стая в къщата на родителите си.

Въпреки че през повечето време след смъртта им домът на семейство Ърнст бе необитаем, Синтия беше оставила там много неща, докато чакаше окончателното съдебно решение за автентичността на завещанията на Густав и Елиънър, преди да реши дали да го продаде, или самата тя да се премести в „Бей пойнт“. Накрая щеше да зависи само от нея, защото според завещанията и на двамата й родители тя бе основен наследник. От време на време използваше къщата, за да кани гости, и все още държеше на работа иконома Тео Паласио и жена му Мария.

За изпълнението на толкова отдавна отлаганата задача Синтия избра следващата сряда. Каза на секретарката си Офелия да отложи срещите й за деня и да не определя нови. Отначало имаше намерение да отнесе кашона за изгаряне, после научи, че много от обществените пещи са затворени от екологични съображения. Тъй като не искаше да се довери на никого, тя се върна към първоначалната си идея да хвърли кашона в морето.

Синтия познаваше един собственик на лодки под наем, бивш морски пехотинец, работил в миналото за баща й, за когото бе известно, че действа на ръба на закона, но че е сигурен човек. Тя му телефонира и разбра, че на определената дата е свободен.

— Лодката ви ще ми трябва за цял ден и ще дойда с мой приятел, но не трябва да има друг екипаж, освен вас. — След като помърмори, че ще трябва да върши всичко сам, той се съгласи.

Споменаването на приятеля бе лъжа. Синтия нямаше намерение да води когото и да било и щеше да задържи лодката само колкото да хвърли кашона в открито море. Разбира се, щеше да плати за целия ден и това щеше да затвори устата на собственика. Знаеше също един рядко посещаван магазин, от който предишния ден щеше да купи подходящ контейнер за кашона. Естествено, щеше да плати в брой.

След като обмисли всички тези въпроси, Синтия се качи в колата си и отиде в „Бей пойнт“. Помнеше къде е оставила кашона и го потърси сред другите вещи. За нейна изненада той липсваше. Тя продължи да размества и накрая изпразни целия шкаф, но запечатаният кашон бе изчезнал.

„Не изпадай в паника! Някъде в къщата е… естествено е да не го откриеш след толкова време… затова спри и помисли къде другаде можеш да потърсиш…“ Но след като прерови всички стаи и шкафове, включително и в някогашните стаи на родителите си, тя не намери нищо.

Накрая Синтия се обади по интеркома и повика на горния етаж Тео Паласио. Икономът бързо се появи.

Когато му описа липсващия кашон, Паласия незабавно отговори:

— Виждал съм го, госпожице Ърнст. Полицаите го взеха заедно с много други неща. Беше в деня след… — Той замълча и тъжно поклати глава. — Струва ми се, че беше на втория ден от идването на полицията.

— И не си ми казал!

Икономът безпомощно разпери ръце.

Случиха се толкова много неща. Пък и това бяха полицаи, та си помислих, че сигурно знаете.

 

 

Фактите изплуваха един по един.

— Полицията имаше заповед за обиск — обясни Тео Паласио. — Един от детективите ми я показа и рече, че искали да погледнат навсякъде.

Синтия кимна. Това бе обичайна процедура, но тя не я беше предвидила, въпреки грижливото обмисляне на убийството.

— Сред онова, което откриха — продължи Паласио, — бяха адски много кашони с документи, повечето на майка ви. Доколкото разбрах, детективите не можеха да прегледат всичко тук и ги взеха, за да ги проверят някъде другаде. Обърнаха цялата къща, събраха кашоните и ги запечатаха. Един от тях беше вашият. Вече си беше запечатан, струва ми се, затова и го взеха.

— Ти обясни ли, че е мой?

— Да ви кажа честно, госпожице Ърнст, изобщо не ми дойде наум. Както казах, ставаха толкова много неща, двамата с Мария бяхме ужасно разстроени. Ако съм сбъркал нещо…

— Остави! — прекъсна го Синтия. В същото време трескаво обмисляше.

От смъртта на родителите й беше минала година и два месеца. Следователно кашонът също е бил отнесен преди толкова време. Така че каквото и да се бе случило с него, едно беше сигурно: никой не го бе отварял, иначе щеше да чуе. Освен това Синтия беше абсолютно сигурна, че знае къде се намира.

 

 

Когато се върна обратно в кабинета си, вече отменила ангажимента на лодката, тя се опита да мисли обективно. Имаше случаи, когато се изискваше изключително хладнокръвие, и сега бе един от тях. За момент в къщата в „Бей пойнт“ тя едва не се беше поддала на отчаяние, предизвикано от невероятната глупост, която бе направила, или по скоро от онова, което не беше направила. Спомни си един от афоризмите на Ейнсли: „Всички ние вършим глупости — понякога съвсем очевидни — и после се чудим как сме могли да го сторим…“.

Първо, най-важното.

Откритието й повдигна два жизненоважни въпроса. Единият вече бе получил отговор: все още не бяха отворили кашона. Вторият: имаше ли вероятност да остане неразпечатан? Разбира се, тя можеше да си седи и да се надява отговорът да е положителен. Но това не беше в нейния стил.

Синтия се консултира с телефонния указател на полицейското управление и набра номера на шефа на отдел „Веществени доказателства“. Отговори й телефонистката.

— Тук е съветник Ърнст. Капитан Иъкън, моля.

— Да, госпожо.

Малко след това:

— Добър ден, госпожо съветник. Тук е Уейд Иъкън. С какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искала да се срещна с теб, Уейд. — Двамата се познаваха добре от времето, когато Синтия работеше в отдел „Убийства“.

— За вас по всяко време.

Разбраха се тя да отиде в отдела след час.

 

 

Отдел „Веществени доказателства“, който се намираше в главната сграда на полицейското управление, както винаги бе оживен, шумен и пълен със заети служители, каталогизиращи и подреждащи складовете, претъпкани с безброй различни предмети — малки и големи, от скъпоценни до такива, които не струваха и пукната пара. Обединяваше ги единственото фактът, че всички бяха свързани с престъпления и можеха да се използват като веществени доказателства. Огромните хранилища едва ли не се пукаха по шевовете и все пак някак си се намираха места за всекидневния поток от нови предмети.

Капитан Иъкън посрещна Синтия и я отведе в малкия си кабинет. Пространството в отдела бе дефицитно дори за неговия началник.

— Когато бяха убити родителите ми… — започна Синтия и драматично замлъкна. Иъкън, стар служител в управлението, тъжно поклати глава.

— Направо не можах да повярвам. Толкова съжалявам.

— Все още ми е трудно да свикна — въздъхна Синтия. — Но след като случаят вече е приключен и Дойл скоро ще бъде екзекутиран… Е, трябва да направя някои неща и едно от тях е да открия част от документите на родителите ми, които са били взети от къщата ни преди година.

— Имаше нещо. Не помня точно, но ще проверя. — Иъкън бързо се обърна към компютърния терминал на бюрото си и написа името и съответната команда. На монитора незабавно се появи колона от числа.

Капитанът кимна.

— Да, вещите на родителите ви са при нас. Доста са, сега вече си спомням.

— Зная колко много неща минават през вас. Изненадана съм, че изобщо си спомняте.

— Ами случаят беше важен и силно ни развълнува. Всичко беше в кашони и детективите казаха, че ще ги вземат, за да ги проверят, когато могат. — Иъкън погледна обратно към компютъра. — Предполагам, че изобщо не са го направили.

— Имате ли представа защо? — попита от любопитство Синтия.

— Както чух, времето ужасно ги е притискало — бяха установили двайсет и четири часово наблюдение над серийния убиец, не са им достигали хора и никой не е имал време да прерови кашоните. После хванаха престъпника.

— Да.

— Което означаваше, че случаят е разрешен и никой не си направи труда да проверява нещата.

Синтия топло се усмихна.

— Това означава ли, че мога да си ги взема? В тях имаше някои лични вещи на родителите ми.

— Така ми се струва. Всъщност с радост бих поразчистил пространството. — Иъкън погледна към цифрите на екрана, после се изправи. — Да отидем да погледнем.

 

 

— Когато някой се загубва тук — усмихнато каза капитанът, — пращаме спасителни групи да го търсят.

Намираха се в един от складовете, в който кашоните и пакетите бяха натрупани от пода до високия таван. Пътечките помежду им бяха тесни и се извиваха като лабиринт. Но всичко беше номерирано.

— Каквото и да търсим — обясни Иъкън, — можем да го открием за броени минути. — Той спря и посочи с ръка. — Ето кашоните на родителите ви.

Синтия видя две купчини с повече от десет големи кутии, всички запечатани с лепенка с надпис „ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ОТ МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ“. Към върха на втората купчина зърна кашона, запечатан със синя лепенка, подаваща се изпод полицейската. „Открих го! — помисли си тя. — А сега, как да измъкна този кашон?“

— И така, мога ли да си прибера всичко това вкъщи? Ще се подпиша където трябва.

— Съжалявам! — поклати глава Иъкън. — Страхувам се, че не е толкова просто, макар и да не е чак толкова сложно. За да вземете всичко, трябва да имате подписано разрешение от онзи, който го е донесъл тук.

— А кой е той?

— Компютърът показа, че е бил сержант Брюмастър. Но може да се подпише и Малкълм Ейнсли — той отговаряше за спецчастта. Или лейтенант Нюболд. Познавате и тримата.

Синтия внимателно се замисли. Смяташе, че собственото й влияние на съветник ще е достатъчно. Трябваше сериозно да прецени към кого от тримата полицаи да се обърне.

На излизане тя небрежно попита:

— Тези веществени доказателства за дълго ли остават тук?

— Адски дълго — оплака се Иъкън. — Това е най-големият ми проблем. Много от тях са тук от двайсетина години, някои даже от повече.

Докато Иъкън й обясняваше, Синтия взе решение. Просто нямаше да моли никого. Най-лесно можеше да се обърне към Брюмастър, но той въпреки всичко можеше да й зададе някои въпроси. Нюболд почти сигурно щеше да се посъветва с другите двама. Колкото до Ейнсли… Малкълм беше наистина проницателен и можеше да се досети за мотивите й.

От друга страна, ако не направеше нищо, кашоните можеха да останат тук недокоснати в продължение на двайсет, че и повече години. Така че засега щеше да остави всичко, включително и кашона с уличаващите доказателства, и да поеме риска.

За по-далечното бъдеще Синтия имаше предвид нещо друго.

Сегашният кмет Карлсън бе дал да се разбере, че когато след две години мандатът му изтече, няма да се кандидатира отново. Синтия взе решение да го замести. Можеха да се кандидатират един или най-много двама от другите съветници, но тя смяташе, че ще е в състояние да ги победи. Моментът за избор на жени на всякакви постове беше изключително подходящ. Когато гледаха към най-високопоставените мъже, включително и в овалния кабинет на Съединените щати, хората все по-често си задаваха въпроса: „Наистина ли това е най-доброто, което може да даде системата?“.

Като кмет Синтия щеше да има изключително влияние в полицейското управление. Освен другите си правомощия, кметът имаше глас при назначаването на новия началник на полицията и при определянето на другите повишения. Постът автоматично променяше всичко и с тази власт тя лесно щеше да си получи кашона.

„Така че засега нека нещата останат така.“

— Благодаря за всичко, Уейд — каза Синтия, докато Иъкън я изпращаше на вратата.

 

 

През месеците, оставащи до екзекуцията на Дойл, Синтия изпитваше все по-силно безпокойство. Седмиците и дните се точеха мъчително бавно. Единствено със смъртта на Дойл дванайсетте серийни убийства щяха да бъдат приключени. Наистина Дойл беше обвинен и осъден само за убийството на семейство Темпон, но изглеждаше сигурно, че никой от онези, чието мнение беше от значение, не се съмняваше във виновността му за останалите, включително и за това на Густав и Елиънър Ърнст.

„И така, кой всъщност знае, че Дойл не е виновен за едно от убийствата?“ — запита се веднъж Синтия. Отговорът беше: самата тя, Патрик Дженсън и колумбиецът. Всичко трима.

Е… ако трябваше да бъде съвсем точна, четирима, като се прибавеше самият Дойл. Но това всъщност нямаше значение, защото каквото и да кажеше, никой нямаше да му повярва. На процеса той беше отричал абсолютно всичко — дребни неща, които не променяха нищо, и дори напълно доказаното си присъствие в къщата на Темпон, където всъщност го бяха заловили и арестували.

И още нещо: екзекуцията на Дойл! Синтия не би позволила заради нейното мълчание и бездействие да бъде убит невинен човек. Дойл бе виновен за всички други убийства и заслужаваше електрическия стол. Просто след като така или иначе участта му беше предрешена, спокойно можеше да направи услуга на Синтия и Патрик, като поемеше и тяхното бреме. Жалко, че не успяха да му благодарят!

„Но само едно подхлъзване…“ — нетърпеливо си напомняше известния стих тя, копнееща екзекуцията да бъде изпълнена и да предприеме следващия си ход.

От известно време Синтия отново се срещаше с Патрик Дженсън. Инстинктът й подсказваше, че не постъпва много благоразумно, но имаше моменти, в които изпитваше нужда от компания и нямаше с кого друг да се отпусне така цялостно. Двамата бяха еднакви, тя го знаеше, защото разбираха, че оцеляването им зависи един от друг.

Тази логика на мислене я накара да реши, че Патрик иска да дойде с нея в щатския затвор на Флорида за екзекуцията, на която си беше уредила да присъства с разрешение от началника на затвора. За отиването й имаше две причини. Тя бе най-близката роднина на две от жертвите на Дойл и освен това положението й на общински съветник в Маями й даваше това право. Когато сподели идеята с Патрик, той незабавно се съгласи.

— Имаме законно основание да видим как онзи тип хвърля топа. Освен това мога да го използвам в някой роман.

Така че тя повторно се обади на началника. Да станеш свидетел на екзекуция беше изключително трудно — имаше списък с чакащи за три години напред, — но с влиянието на Синтия разрешението беше осигурено.

Имаше моменти, в които тя се тревожеше за задълбочаващата се депресия на Патрик. Откакто го познаваше, той винаги се беше проявявал като мислеща личност, което, предполагаше тя, вървеше заедно с писателската му работа, но сега той ставаше все по-мрачен. Веднъж, когато разговаряха, Патрик печално цитира Робърт Фрост:

Два пътя се разделяха в гората

и аз поех по неотъпкания —

в това се крие разликата.

— Фрост е бил прав за разликата — каза Патрик. — Само че той е имал предвид правия път. Аз поех по погрешния, а от него връщане няма.

— Да не ставаш религиозен, а? — попита го Синтия.

Патрик ненадейно се засмя.

— Няма такава вероятност! Във всеки случай това е последното убежище, след като те хванат.

— Не приказвай такива неща! — изръмжа Синтия. — Няма да те хванат, особено след… — Тя замълча. Двамата знаеха, че има предвид екзекуцията на Дойл, до която оставаха само два дни.

 

 

Парадоксално е, помисли си Синтия, че изпитва облекчение из мрачните коридори на затвора, но наистина беше така, защото очакваният момент наближаваше. 06:12 ч. — тя погледна часовника си. Оставаше по-малко от час. Двайсетте свидетели на екзекуцията, предимно добре облечени непознати, вече се бяха събрали в съседния град Старк и с автобус бяха откарани в щатския затвор. По пътя нямаше •много разговори и сега групата минаваше през тежките стоманени порти покрай подобния на крепост контролен пункт. Патрик бе до нея, когато Синтия видя встрани двама души, изчакващи да премине колоната от свидетели.

Един от тях беше офицер от затвора, а другият… Малкълм!

Из главата на Синтия бясно запрепускаха въпроси. „Какво прави тук?… Може да има само един отговор: дошъл е да се срещне с Дойл, преди да го убият!… Защо?“

Тя срещна погледа на Патрик — той също беше видял Ейнсли и вероятно бе стигнал до същото заключение. Но нямате време да разговарят: придружаващите служители подканяха групата да побърза.

Синтия беше сигурна, че и Малкълм я е видял, но очите им не се срещнаха. Тя продължи напред с другите, без да престава възбудено да мисли. Ако се предположеше, че Малкълм Ейнсли и Дойл се срещнеха преди екзекуцията, за какво ли щяха да разговарят? Беше ли възможно Ейнсли все още да изпитва съмнения за това, че Дойл е извършил убийството на семейство Ърнст? Затова ли бе дошъл тук — да разбере каквото може в последните мигове от живота на Дойл? Определено притежаваше този начин на мислене и упоритост. Или пък вълнението й се дължеше просто на истерия и целта на Ейнсли, каквато и да беше тя, нямаше нищо общо с предположенията й? Можеше да е в затвора заради нещо, което не е свързано с Дойл. Но не й се вярваше.

Свидетелите влязоха в оградената със стъклени стени зала, която гледаше към помещението за екзекуции. Местата на Синтия и Патрик бяха по средата на първия ред. Когато всички седнаха, от дясната й страна остана свободен стол.

Поредният шок. Точно когато в помещението за екзекуции се раздвижиха, един служител доведе Малкълм Ейнсли до мястото от дясната й страна. Когато детективът погледна към нея, тя почувства, че иска да й каже нещо, но извърна очи. Патрик обаче се обърна към Ейнсли и леко му се усмихна. Синтия не вярваше, че детективът му е отговорил по същия начин.

Докато траеше екзекуцията, вниманието й само отчасти бе насочено към нея. Мислите й продължаваха бясно да препускат. Но когато тялото на Дойл се сгърчи от последователните цикли електрически ток с напрежение пет хиляди волта, малко й се догади. Патрик изглеждаше омаян от гледката. После всичко свърши. Трупът на Дойл беше в найлонов чувал и свидетелите се изправяха, готови да си тръгнат. В този момент Малкълм се обърна към нея и тихо каза:

— Госпожо съветник, струва ми се, трябва да ви кажа, че малко преди екзекуцията разговарях с Дойл за родителите ви. Той твърди…

Шокът от толкова внезапно потвърдилите й се страхове й дойде прекалено много. Почти без да разбира думите си, Синтия отвърна:

— Моля ви, не желая да слушам нищо. Дойдох тук, за да видя страданията му. Надявам се да са били ужасни.

— Били са — със същия тих глас отвърна Ейнсли.

— В такъв случай аз съм удовлетворена, сержант.

— Разбирам ви, госпожо съветник — безизразно каза той.

Излязоха от залата и тогава Патрик направи неловкия си опит да се представи, на който Ейнсли отговори студено.

Размяната на реплики свърши, когато се появи офицерът от затвора и поведе детектива навън.

В автобуса, който откара свидетелите обратно в Старк, Синтия седеше до Патрик, но не разговаряха. Тя откри, че й се иска да не бе прекъсвала Малкълм, когато се опита да я заговори.

Какво ли беше заявил Дойл? Най-вероятно, че е невинен. В такъв случай дали Ейнсли му бе повярвал? И щеше ли да продължи разследването?

Дойде й наум нова и неочаквана мисъл. Дали не бе допуснала най-ужасната грешка в живота си, когато преди време беше използвала положението си, за да попречи на производството на Малкълм Ейнсли в лейтенант? Иронията беше очевидна: ако не го бе направила, Ейнсли сигурно нямаше да е детектив в отдел „Убийства“.

Процедурата след производството от сержант в лейтенант беше автоматична: преместваха произведения в друг отдел в управлението. Ако бе станало така, Ейнсли нямаше да разследва серийните убийства. Другите в отдела, които не притежаваха неговите познания, най-вероятно нямаше да доловят връзката между убийствата и Откровението и така нямаше да се случат толкова много други неща. Нещо повече, Ейнсли нямаше да продължи разследването на случая „Ърнст“, както може би бе направил сега.

Синтия неволно потръпна. Беше ли възможно Малкълм Ейнсли, останал в отдел „Убийства“ заради една, както сега преценяваше, отдавна допусната грешка, в някакво неизвестно бъдеще да се превърне в нейно възмездие?

Не бе сигурна дали е възможно… просто можеше да се случи. И заради всичко онова, което той й беше причинил… и заради всичко онова, което той представляваше… и заради толкова много други неща — логично или не — тя вече знаеше, че го мрази, мрази, мрази!