Артър Хейли
Детективи (15)

Десета глава

В съответствие със законите на Флорида, когато навърши осемнайсет години, криминалното досие на малолетния Елрой Дойл беше затворено. От този момент то стана недостъпно за детективите, освен със съдебно нареждане, каквото рядко се издаваше. Подобни закони съществуваха и в повечето други щати.

Според мнението на Малкълм Ейнсли, споделяно от мнозина в системата на органите на реда, тази процедура представляваше абсурдно остарял законодателен анахронизъм, обиден за спазващите закона граждани. По време на срещата си с лейтенант Нюболд на сутринта след откриването на името на Елрой Дойл в стария формуляр 301, Ейнсли, който едва сдържаше гнева си, разтвори документите върху бюрото на шефа си.

— Това е лудост! Има неща, които би трябвало да сме разбрали още преди година.

Един час по-рано сержантът бе изровил от архива папката с неразрешения случай „Есперанца“. Не разполагаха с пълна информация, тъй като престъплението попадаше извън юрисдикцията на Маями, на територията на Метро-Дейд. Но разследването беше преминало границата и отдел „Убийства“ в Маями бе отворил свое собствено дело „Есперанца“, съдържащо някои данни от Метро-Дейд. Сред тях Ейнсли откри съобщение за разпита на Дойл, за който му бе споменала Сандра Санчес. Но без подсещането на Санчес нямаше да имат основание да изравят старото дело.

— Разбира се — отбеляза Нюболд, — Дойл нито е бил арестуван, нито му е отправяно обвинение.

— Защото майка му е постъпила достатъчно хитро, като не е позволила да му вземат отпечатъци. На местопрестъплението е намерен нож с отпечатъци от пръсти и с кръвта на двете жертви. Нож „Боуи“. От отдел „Убийства“ в Метро-Дейд са искали да сравнят отпечатъците с тези на Дойл и са били съвсем сигурни, че ще са идентични. Но тъй като не е имало достатъчно улики за арест, освен че Елрой е бил малолетен, това не е станало.

Нюболд се съгласи.

— Прекалено много съвпадения, наистина.

— Съвпадения ли? Убийството „Есперанца“ в онзи къмпинг е същото като тези, които разследваме сега; начинът, по който са били открити труповете — със запушени уста, завързани един срещу друг — следите от побой, раните от нож, откраднатите пари. Ако разполагахме с досието на малолетния Дойл, вече отдавна да сме сравнили информацията и да сме го заловили. — Ейнсли се наведе напред с яростен поглед. — Знаете ли колко живота можехме да спасим?

Нюболд се изправи и също го погледна.

— Хей, сержант, да не би аз да измислям законите! Я се успокой!

Ейнсли се отпусна на стола зад него и въздъхна.

— Съжалявам. Но, Лио, цялата ни система за малолетните е напълно безумна, не само във Флорида, но и навсякъде другаде. Вече просто не съществува малолетна престъпност — каквато и да е възрастта, това си е обикновено, чисто престъпление, и ти го знаеш също толкова добре, колкото и аз. Всеки ден се занимаваме с убийства, извършени от деца — четиринайсет, петнайсет, шестнайсетгодишни, за Бога! Или още по-малки. Повече от половината от арестите за незаконно притежание на оръжие са на тийнейджъри. В Детройт момчета на единайсет и четиринайсет години убиха една жена. Двама дванайсетгодишни в Чикаго хвърлиха петгодишно дете от висока сграда. В Англия две десетгодишни момчета убиха двегодишно. Същото се отнася за грабежите, нападенията, изнасилванията, кражбите на коли и всичко останало. И въпреки всичко ние, полицаите, силите на реда, сме в оковите на тази смешна архаична система, която отдавна би трябвало да е отменена.

— Предлагаш досиетата на малолетните изобщо да не се затварят, така ли?

— Да, по дяволите! Всяко престъпление трябва да отива в архива, за да е на разположение на детективите. Ако на родителите и на Американския съюз за граждански свободи не им харесва, майната им! Щом нарушаваш закона, това ще влиза в досието ти. Такава е цената — или поне би трябвало да е — независимо от възрастта.

— В управлението се приказваше за петиция до щатското правителство по тези въпроси — каза Нюболд. — Прати ми докладна с подробностите за Дойл, плюс твоето мнение, и аз ще я пусна нагоре. Ако после има изслушване на свидетели, ще те препоръчам и ще можеш да кажеш каквото искаш.

— Ще напиша докладна — отвърна Ейнсли. Но се съмнявам, че ще ме изслушат.

— Недей да пишеш нищо — рязко каза Нюболд и погледна сержанта право в очите. — Влиянието ми не е толкова силно, колкото на някои наши общи познати. Но имам приятели в ръководството на управлението и щата, които ще ме послушат.

Значи, помисли си Ейнсли, Нюболд знаеше, че Синтия Ърнст спъва повишението му и навярно се досещаше за останалото. Това не го изненадваше. Полицейското управление не беше толкова голямо и слуховете бързо се разпространяваха, като прескачаха стените между отделите и чиновете.

— И какво ще правим сега? — попита лейтенантът. — Ще искаш нареждане за отваряне на досието на Дойл, нали?

— В момента работя по въпроса. Свързах се с Кързън Ноулс и той ще напише заповедта. Аз ще я отнеса при съдията Пауъл. Все още информацията не трябва да се разпространява и той няма да задава много въпроси.

— Приятелчето ти Фелън Пауъл? — усмихна се Нюболд. — Доколкото си спомням, негова светлост често ти е правил услуги. Но ако те попитам какво знаеш за него, ти няма да ми кажеш, разбира се.

— Аз съм негов незаконен син — сериозно отвърна Ейнсли.

Нюболд се разсмя.

— Това означава, че е свалил майка ти, когато е бил на… колко? Дванайсет? Значи е нещо друго, но няма значение. В тази игра всички трупаме и пасивите, и активите си.

По този въпрос, разбира се, лейтенантът беше прав.

 

 

Много години преди това, когато детектив Ейнсли току-що беше преминал в отдел „Убийства“, една вечер двамата с партньора си Йън Дийн караха из града и видяха пред себе си светлосин кадилак. Когато се приближиха до него, от шофьорското място се появи полугол мъж, който припряно намъкваше панталоните си. От другата страна излезе разсъблечено чернокожо момиче. Детективите познаха и двамата. Момичето бе проститутка на име Уанда, а мъжът — районният съдия Фелън Пауъл, пред когото многократно бяха свидетелствали. Пауъл беше висок, атлетичен мъж и обикновено се държеше надменно. Този път не беше така.

Двамата с Уанда заслониха очи от светлините на фаровете в отчаян опит да разпознаят фигурите, появили се от автомобила зад тях.

Когато Ейнсли и Дийн се приближиха и за момент застанаха пред фаровете, Уанда нададе примирен вик.

— О, майната му! — За разлика от нея съдията изглеждаше зашеметен. После реалността бавно изкристализира в ума му.

— О, Господи! Детективи. — Гласът му звучеше отчаяно. — Умолявам ви, забравете този случай! Проявих се като идиот… поддадох се на внезапно изкушение. Иначе не съм такъв, но ако докладвате, аз ще бъда опозорен, с мен е свършено! — Той замълча и тримата мъже размениха неловки погледи. — Господа, моля ви, просто направете изключение, само този път, моля ви!… Никога няма да го забравя… Ще направя за вас каквото мога, наистина.

Всъщност, ако Ейнсли и Дийн го арестуваха или докладваха за случая, срещу Пауъл щяха да повдигнат обвинение в „подтикване към проституция“ и „скитничество“. И двете бяха простъпки, наказанието за които, като се имаше предвид, че са за първи път, щеше да е най-много глоба. Обвинението дори можеше да бъде отхвърлено. Но със съдебната му кариера щеше да е свършено.

Като старши Ейнсли се колебаеше. Знаеше принципа на закона: правосъдието трябваше да е сляпо и никога да не прави разлика между хората. От друга страна… Без да обмисля съзнателно решението си, той каза на Дийн:

— Стори ми се, че чух повикване по радиовръзката. Трябва да се върнем в колата.

И детективите си тръгнаха.

През годините оттогава нито Ейнсли, нито съдията Пауъл бяха споменали нещо за инцидента. Ейнсли не каза на никого, а детектив Йън Дийн беше убит скоро след случая в престрелка по време на операция срещу наркопласьори в Оувъртаун.

Но съдията изпълни обещанието си. Винаги щом Ейнсли се изправеше пред него във връзка с арест или даване на свидетелски показания, той се отнасяше към сержанта с изключителна любезност и внимание. Имаше и случаи, в които Ейнсли бе ходил при Пауъл с искане за бързи съдебни действия и винаги ги получаваше — както се надяваше да стане и сега.

Преди да напусне отдела, Ейнсли позвъни в кабинета на съдията. През годините Фелън Пауъл се беше издигнал и сега бе член на Трети областен апелативен съд. Детективът обясни положението на секретарката и след кратко изчакване тя каза:

— Съдията се готви да започне изслушване на свидетели. Но ако дойдете в съдебната зала, той ще обяви почивка и ще се срещне с вас в кабинета си.

 

 

По пътя Ейнсли се отби в прокуратурата, където Кързън Ноулс му даде необходимия формуляр. След подписването му от съдията Пауъл, той щеше да позволи отварянето на досието на малолетния Елрой Дойл. Цялата процедура беше сложна и отнемаше време — още една причина, поради която не се практикуваше често.

 

 

Приставът в Трети областен съд очевидно бе получил съответните нареждания и когато Ейнсли пристигна, го придружи до първия ред в съдебната зала. Съдията Пауъл го погледна, кимна и почти незабавно заяви:

— Хайде да направим петнайсетминутна почивка. Изникна неотложен проблем, който изисква вниманието ми.

Всички в залата се изправиха, съдията излезе през вратата зад него и същият пристав придружи Ейнсли до кабинета на Пауъл.

Вече седнал зад бюрото си, съдията вдигна поглед и се усмихна.

— Влезте, радвам се да ви видя, сержант. — Той посочи към стола. — Чакайте да се сетя… отдел „Убийства“ още е в бизнеса.

— Както изглежда, за цяла вечност, ваша светлост. — Ейнсли седна срещу Фелън Пауъл и му разказа за целта на посещението си. Съдията беше запазил внушителната си фигура, макар че през годините бе понапълнял и косата му беше почти съвсем бяла. Наред с белезите на възрастта се забелязваха и следи от умора — очевидно те вървяха заедно с работата. В последно време апелативните съдилища бяха ужасно претоварени и дори решенията на висши съдии като Пауъл можеха да бъдат отменени от по-горни апелативни инстанции. Както казваха някои, от дикенсовата мисъл „Законът е задник“ насам не се е променило много.

Когато Ейнсли свърши, Пауъл кимна.

— Добре, сержант, с удоволствие ще ви помогна. Просто, за да спазим процедурата, трябва да ви попитам защо искате отварянето на това досие?

— Досието е затворено преди дванайсет години, ваша светлост. В момента господин Дойл е заподозрян в извършването на тежко престъпление и смятаме, че някои по-стари подробности ще помогнат на разследването ни.

— Така да е. Ще го отворим. Разбирам, че носите документите.

Ейнсли му ги подаде.

Всеки друг съдия, Ейнсли го знаеше, щеше да отхвърли аргументите му като незадоволителни. И щяха да последват още въпроси, по-подробни, навярно още по-заядливи. Съдиите обичаха прерогативите си и преди да одобрят каквото и да е, мнозина държаха на предварителния словесен двубой. Но сега Ейнсли искаше колкото се може по-малко хора да разберат, че Елрой Дойл е основен заподозрян в серийните убийства. Фактът, че не се налагаше да обяснява повече подробности, означаваше, че съществува много по-слаба вероятност отварянето на досието на Дойл да се разчуе или самият той да научи, че го подозират.

— Всичко изглежда наред — рече съдията Пауъл. — Сега според ритуала трябва да положиш клетва, но тъй като се познаваме от много време, просто ще приемем, че си го направил. Условията на клетвата са ти известни и вече си я положил. Нали така?

— Надлежно се заклех, ваша светлост.

Пауъл бързо се подписа и всичко бе уредено.

— Иска ми се да можех да остана и да си поговорим — каза съдията, — но в залата ме чакат, а на адвокатите им се плаща на час. Знаете как е.

— Да, господин съдия. И ви благодаря.

Двамата се ръкуваха. На вратата Пауъл се обърна.

— Когато имате нужда от помощта ми, не се колебайте да дойдете при мен. Знаете, че говоря сериозно.

Архивът с криминални досиета се намираше в сградата на полицейското управление в Метро-Дейд на запад от международното летище на Маями. След като Ейнсли попълни и подписа друг формуляр, в негово присъствие извадиха и отвориха досието на Елрой Дойл. Сержантът можеше да го проучи в отделна стая. Имаше право да копира каквото му трябваше, но не и да изнася каквато и да е част от самото досие.

То беше по-обемисто, отколкото предполагаше. Докато преглеждаше документите, Ейнсли разбра, че схватките на Дойл със закона са били далеч по-сериозни, отколкото бе смятал.

Детективът преброи трийсет и две задържания от полицията (при малолетните терминът „арест“ не се използваше), довели до двайсет присъди, несъмнено покриващи само малка част от престъпленията на Дойл в юношеските му години.

Досието започваше още от десетгодишната му възраст — обвинение в кражба на часовник „Таймекс“ от магазин. Подстрекаван от майка си, на единайсет, той просел на уличен ъгъл и бил отведен вкъщи от полицията. На дванайсет нападнал една от учителките си и я малтретирал. След разпита в полицията Елрой бил предаден на майка му Бюла Дойл — типична при малолетните престъпници система, която в случая продължила с години. Няколко месеца по-късно Елрой влязъл в улична банда, специализирана в кражби на портфейли, и отново бил задържан, а после „предаден на майка му“. Поредната кражба на портфейл, когато бил на тринайсет, се придружавала от нападение на възрастна жена — със същия резултат.

Всъщност досието на Дойл показваше, помисли си Ейнсли, че в повечето случаи малолетната престъпност просто не се възприема сериозно нито от полицията, нито от съда. От собствен опит знаеше, че полицаят може да „задържи“ малолетен в девет сутринта и още преди дежурството му да изтече в три следобед същият престъпник трябва да се върне на улицата. Междувременно родителите му щяха да бъдат извикани в полицейското управление и малолетният щеше да бъде освободен под тяхна опека, с което инцидентът приключваше.

Дори когато малолетният бъдеше изправен пред съда, наказанията бяха незначителни — обикновено неколкодневен престой в специално място за задържане на младежи, което дори бе приятно и където децата имаха сравнително удобни стаи, играеха на видеоигри или гледаха телевизия.

Мнозина смятаха, че цялата система или по-точно нейната липса създават престъпници за цял живот и че ако са били осъдени като по-млади, те лесно биха избегнали проблема. Същото мнение споделяха дори съветниците на малолетните и го потвърждаваха в докладите си.

На малолетните се назначаваха съветници след второто задържане. Това бяха ниско платени, претоварени с работа хора, почти без специална квалификация, от които не се изискваше университетска степен. От обременените с непосилен товар служители се очакваше да съветват малолетните и родителите им — съвети, които обикновено се пренебрегваха.

Очевидно през цялата си кариера на малолетен престъпник Елрой Дойл бе имал един и същи съветник — Хърбърт Елдърс. Досието съдържаше няколко отделни страници, озаглавени „Само за информация“ и изписани от Елдърс, който, изглежда, беше направил всичко по силите си. Един от докладите, написан когато Дойл бил „на тринайсет, но едър за възрастта си и много силен“, предупреждаваше за „вероятност от дългосрочно насилие“. Същият доклад отбелязваше „безразличието“ на майката на Дойл към този проблем.

Ейнсли особено се заинтересува от случай, в който Дойл, тогава тринайсетгодишен, бил заловен да измъчва и убива котка. Бил отрязал краката й един по един, после и опашката, като използвал нож, който според доклада винаги носел. Заловили го, докато гледал как котката се гърчи в смъртна агония. Това довело до обвинение в „жестокост към животно“ и глоба от сто долара. Не се споменаваше кой ги е платил.

В друг доклад на Елдърс се разказваше за участието на дванайсетгодишния Елрой в операция „Напътствие“ — финансирана от градските власти програма за онеправданите деца. Отец Кевин О’Брайън ръководил програмата в черквата „Гизу“ в Маями. Тя се изразявала в предоставяне на храна, спортуване и изучаване на Библията всяка събота в заградената територия на черквата. Елдърс с надежда споменаваше за „разбудения интерес на Елрой към религията и Библията“.

Друг доклад обаче, носещ дата от година и половина по-късно, мрачно съобщаваше, че нито религията, нито религиозно-библейската страст на Дойл — която според отец О’Брайън била „погрешна и непоследователна“ — сложили край на простъпките му.

Ейнсли си записа телефонния номер и адреса на отец О’Брайън.

През годините до пълнолетието на Дойл досието беше попълвано с престъпления. За никое от тях не успели да му вземат отпечатъци. Това можеше да се направи само след арест за тежко престъпление или с позволение на родителите, каквото според досието, Бюла Дойл решително отказвала да даде.

Именно липсата на отпечатъци от пръсти бе направила отдел „Убийства“ безсилен в последния описан в досието случай, в който Дойл бил основен заподозрян в убийството на Кларънс и Флорентайна Есперанца. Но без отпечатъци или други уличаващи доказателства, не му било предявено никакво обвинение.

Беше лесно да си представи раздразнението на тогавашните детективи от „Убийства“, помисли си Ейнсли, когато затвори досието и се насочи към копирния апарат.

 

 

Ейнсли използва телефона от управлението в Метро-Дейд, за да набере номера, който си бе записал. Отговори му самият отец О’Брайън. Да, каза той на сержанта, добре си спомнял Елрой и бил съгласен да разговаря за него. Всъщност, ако детективът искал да отиде в черквата „Гизу“ веднага, свещеникът щял да го приеме.

 

 

Светлоок, оплешивяващ ирландец на средна възраст, отец Кевин О’Брайън посочи дървения стол пред бюрото си.

Ейнсли седна, поблагодари на свещеника, че го е приел, и после накратко му обясни интереса си към Дойл, като прибави:

— Не съм тук, за да събирам улики, отче. Просто се чудя дали можете да ми кажете нещо за него.

О’Брайън замислено кимна.

— Спомням си Елрой, сякаш съм го видял вчера. Струва ми се, че отначало се записа в нашата програма заради храната, но след няколко седмици Библията като че ли направо го хипнотизира — много повече, отколкото другите деца.

— Интелигентен ли беше?

— Изключително. Но по свой собствен начин. И четеше ужасно много, което ме изненада, защото знаех за елементарното му образование. Сега, като си помисля, спомням си, че се увличаше от престъпността и насилието — първо във вестниците, после в Библията. — О’Брайън се усмихна. — Увличаше го Старият завет с всичките му „свещени войни“, с гнева Божи, преследванията, отмъщенията и убийствата. Запознат ли сте с всичко това, сержант?

Ейнсли кимна.

— Да. — Всъщност, помисли си той, можеше да изреди наизуст цитатите, които биха привлекли Дойл.

— Виждах в малкия Дойл огромни възможности — продължи О’Брайън — и след известно време започна да ми се струва, че наистина общуваме, но накрая се оказа, че не е така. Разговаряхме за Библията, но той изопачаваше значението на думите, включително и моите, както си искаше. Мамеше го ролята на Божи отмъстител, макар да подозирам, че искаше да мъсти заради онова, което възприемаше като престъпление на живота срещу самия него. Опитвах се да му обясня, да му посоча всеопрощаващата Божия любов. Той изобщо не ме слушаше и ставаше все по-непоследователен. Иска ми се да се бях справил по-добре.

— Мисля, че сте направили всичко по силите си, отче — каза Ейнсли. — Смятате ли, че Дойл страда от някакви психически отклонения? Прекалено ли ще е, ако кажем, че е луд?

— Навярно — замисли се свещеникът. — Всички имаме някакви отклонения. Проявяват се по различен начин и само специалистите могат да определят къде свършва отклонението и къде започва лудостта. Сега като си мисля, единственото, в което съм сигурен, е, че Елрой беше патологичен лъжец. Лъжеше, без да се налага. Лъжеше ме даже когато знаеше, че истината ми е известна. Сякаш просто не можеше да понася истината, независимо каква е тя. Едва ли мога да ви кажа нещо повече — завърши О’Брайън. — Той просто беше момче, тръгнало по лош път, и от факта, че сте тук, разбирам, че не се е променил.

— Не съм сигурен — отвърна Ейнсли. — Отче, имам още един въпрос. Имали ли сте някога основание да смятате, че Дойл носи пистолет? Или каквото и да е друго оръжие?

— Да — веднага отговори О’Брайън. — Много добре си спомням. Повечето от момчетата в програмата ми постоянно разговаряха за пистолети, макар че им забранявах да носят тук. Но Дойл презираше пистолетите и го заявяваше на всеослушание. Не зная защо, но ми казаха, че носи нож — голям нож, струва ми се, с който се перчеше пред приятелите си.

— Виждали ли сте някога ножа?

— Не, разбира се. Ако го бях видял, щях да му го взема.

На сбогуване Ейнсли каза:

— Благодаря ви за помощта. Елрой Дойл е загадка, но вие ми помогнахте да сглобя някои от парчетата от мозайката.

 

 

Ейнсли се върна в офиса на отдел „Убийства“ в ранния следобед, след като бе изминал петдесетина километра до различни източници на информация. Сержантът незабавно свика съвещание на избрани членове на ръководената от него спецчаст, което трябваше да започне в 16:00 часа. Списъкът, който даде на секретарката, включваше сержантите Пабло Грийн и Ханк Брюмастър; детективите Бърнърд Куин, Ръби Боуи, Естебан Кралик, Хосе Гарсия, Дайън Джейкъби, Чарли Търстън, Сет Уайтмън, Гъс Джейнек и Луис Линарес. Всички те участваха в операцията по наблюдението.

Дан Дзагаки, друг детектив, който се занимаваше с наблюдението, не фигурираше в списъка. Когато същия следобед младият детектив се появи в отдела, Ейнсли го отведе в един от празните офиси на частен разговор. Дзагаки очевидно не се чувстваше спокойно, докато се настаняваше на стола. Беше сравнително отскоро в отдела. Произхождаше от семейство на висши военни: баща му бе генерал от армията на САЩ, а по-големият му брат — подполковник от морската пехота. След двегодишна отлична работа като униформен патрул той беше произведен в детектив и назначен в „Убийства“. Дзагаки беше енергичен, може би дори прекалено, помисли си сега Ейнсли.

— По време на наблюдението — започна сержантът — ти ми докладва, че Елрой Дойл навярно не е нашият убиец. Препоръча да го елиминираме като заподозрян и да преустановим наблюдението. Вярно ли е?

— Ами, да, сержант. Но партньорът ми Луис Линарес беше на същото мнение.

— Не съвсем. Когато разговаряхме, Линарес каза, че бил съгласен с теб, но не изцяло, и че не е за прекратяване на наблюдението. Точните му думи бяха: „Не бих отишъл толкова далеч“.

Дзагаки изглеждаше оклюмал.

— Сгрешил съм, нали? Предполагам, че се готвиш да ми кажеш точно това.

— Да, сгреши — с по-рязък тон отвърна Ейнсли. — При това опасно. Тук приемаме сериозно препоръките на детективите, но за щастие аз не се съгласих с твоята. Сега искам да прочетеш това. — Той подаде на Дзагаки купчина документи. Сред тях беше формулярът 301 от Сандра Санчес, един от докладите на отдел „Убийства“ отпреди седемнайсет години за убийството на семейство Есперанца, в който Дойл се посочваше като основен заподозрян, и три преснимани страници от досието му като малолетен.

Накрая Дзагаки вдигна глава. На лицето му се бе изписало тревожно изражение.

— О, Господи, колко дълбоко можеш да сгрешиш… Как ще постъпиш, сержант, ще ме изхвърлиш ли от „Убийства“?

Ейнсли поклати глава.

— Това си остава само между нас. Но ако искаш да останеш в отдела, трябва да си вземеш поука от случилото се. Ще трябва да се научиш да правиш такъв род преценки. Не можеш да вадиш заключения само от повърхностни впечатления. Бъди скептик — винаги. Помни, че нещата рядко изглеждат такива, каквито са.

— Със сигурност ще го запомня, сержант. И благодаря, че не задълбочаваш нещата.

Ейнсли кимна.

— Трябва да знаеш още нещо. Този следобед съм свикал съвещание, за да възстановим наблюдението на Елрой Дойл. Навярно ще чуеш за това, но съм те извадил от списъка.

Дзагаки умолително го погледна.

— Сержант, знам, че съм си го заслужил. Но има ли начин да те убедя да ми дадеш още една възможност? Този път няма да се проваля, обещавам.

Ейнсли се поколеба. Преценката му подсказваше да не променя решението си. Все още изпитваше съмнения в Дзагаки. После си спомни собствените си първи стъпки в полицията, когато беше допускал грешки. Освен това предполагаше, че играе роля и прошката — правило от миналото, което никога не го бе напускало.

— Добре — отстъпи той. — Ела там в четири часа.