Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Detective, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2009–2010)
Издание:
Артър Хейли. Детективи
Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
ИК „Бард“, 1997
Редактор: Ани Николова
Коректор: Ани Стаменова
История
- — Добавяне
Втора част
Миналото
Първа глава
Орландо Кобо, петдесетинагодишен пазач в хотел „Роял Колониъл“ в Коконът гроув, беше уморен. Вече се готвеше да си тръгне за вкъщи, когато няколко минути преди седем часа сутринта се качи на осмия етаж за рутинна обиколка. Осемчасовото му нощно дежурство бе преминало сравнително спокойно, само с три незначителни инцидента.
В хотела рядко имаха проблеми, свързани с младежи, секс или наркотици. Клиентелата се състоеше предимно от сериозни и заможни хора на средна възраст, които харесваха спокойното, старомодно фоайе, многобройните му тропически растения и архитектурния му стил, известен някога като „сватбена торта от тухли“.
Донякъде хотелът съответстваше на района, в който се намираше — дразнеща смесица от минало и настояще. В Коконът гроув можеха да се видят грохнали дървени бараки, сгушени до някога скъпи, стилни къщи; малки дюкянчета стояха до модерни галерии и бутици; евтини закусвални граничеха с екзотични ресторанти — бедността навсякъде вървеше рамо до рамо с богатството. Коконът гроув бе най-старото селище във Флорида — историческо място, основано двайсет години преди Маями — и като че ли нямаше само една характерна черта, а много, в хаотична борба помежду си.
Това изобщо не безпокоеше Кобо, който излезе от асансьора и се понесе по коридора на осмия етаж. Той не бе нито философ, нито жител на Коконът гроув, а идваше всеки ден на работа с колата си от северната част на Маями. В момента, изглежда, всичко беше нормално и той с нетърпение очакваше успокояващото пътуване до дома.
Тогава пазачът забеляза, че вратата на стая 805, близо до противопожарния изход в края на коридора, е леко открехната. Отвътре се чуваше силният звук на радио или телевизор. Той почука и когато не получи отговор, отвори вратата, погледна и ужасната смрад го разтърси. Притиснал устата си с длан, Кобо влезе в стаята и коленете му се подкосиха. Точно пред него в локва от кръв лежаха труповете на мъж и жена и около тях се валяха части от телата им.
Кобо припряно затвори вратата, положи усилия да се успокои, взе закачения на колана му телефон и набра номера на полицията.
Отговори му женски глас:
— Полицейско управление. С какво мога да ви помогна? — Прозвуча сигнал, който показваше, че разговорът се записва.
Приемащата сигналите чиновничка в телефонната централа на полицията в Маями изслуша съобщението на Орландо Кобо за очевидно двойно убийство в хотел „Роял Колониъл“.
— Казвате, че сте пазач, така ли?
— Да, госпожо.
— Къде сте сега?
— Точно пред стаята. Номерът й е 805. — Чиновничката говореше и в същото време записваше информацията в компютър, за да бъде прочетена само няколко мига по-късно от диспечера в съответния отдел.
— Останете там — каза чиновничката. — Охранявайте стаята. Не пускайте никой, докато не пристигнат нашите служители.
На два и половина километра оттам младият полицай Томас Чебалос, с патрулна кола 164, обикаляше магистралата „Саут Дикси“, когато получи спешния сигнал на диспечера. Той веднага зави рязко надясно, гумите изсвириха, включиха се сигналната лампа и сирената и автомобилът се понесе към „Роял Колониъл“.
Няколко минути по-късно полицай Чебалос беше при пазача пред стая 805.
— Току-що разговарях с рецепцията — каза му Кобо, като погледна бележката в ръката си. — Стаята е наета на името на господин и госпожа Хоумър Фрост от Индиана. Госпожата се казва Бланш. — Той подаде на полицая бележката и картата за електронната ключалка на стаята.
Чебалос отключи и предпазливо влезе вътре. Първоначално се дръпна погнусен, но после се насили да отиде на местопрестъплението, защото по-късно трябваше да го опише.
Онова, което видя, бяха труповете на възрастни мъж и жена със запушени уста, завързани седнали един срещу друг, сякаш за да присъстват на смъртта на другия. По лицата на жертвите имаше следи от бой, а очите и лицето на мъжа бяха изгорени. Телата им бяха опасани в рани от нож. По радиото гърмеше хардрок.
Томас Чебалос бе видял достатъчно. Той се върна в коридора и се обади на диспечера по джобния си радиотелефон — номерът му автоматично щеше да се изпише на екрана в управлението. Гласът му трепереше.
— Трябва ми екип от „Убийства“ на първи канал.
Първи канал беше запазен за използване само от отдел „Убийства“. Детектив-сержант Малкълм Ейнсли, номер 1310, пътуваше към службата в полицейска кола без обозначителни знаци и вече бе разговарял с диспечера. Днес бяха дежурни Ейнсли и екипът му.
Диспечерът му предаде съобщението и сержантът превключи на първи канал.
— 1310 до 164. Докладвайте.
— Два трупа в хотел „Роял Колониъл“ — отвърна Чебалос. — Стая 805. Вероятно 31. — Той преглътна и прочисти гърлото си. — По-точно определено 31. Сериозно е, наистина е сериозно.
31 означаваше „убийство“ и Ейнсли му отговори:
— Добре, идвам. Охранявайте местопрестъплението. Не пускайте никой да влиза в стаята. Вие също.
Ейнсли зави по една двупосочна улица и силно настъпи газта. В същото време той се свърза с детектив Бърнърд Куин, член на екипа му, и му нареди да дойде в „Роял Колониъл“.
Останалите от екипа разследваха други случаи и засега не бяха на разположение. Последните няколко месеца изобилстваха от убийства и случаите се трупаха. Мрачната жътва продължаваше.
Ейнсли и Куин пристигнаха в хотела непосредствено един след друг и заедно се насочиха към вратите на асансьорите. С посивяваща коса и сбръчкано обветрено лице, Куин беше безупречно облечен в тъмносиньо спортно сако, сиви панталони и раирана вратовръзка. Англичанин по рождение, той бе ветеран в отдела и до пенсионирането му на шейсетгодишна възраст не оставаше много време.
Колегите му го обичаха и уважаваха отчасти защото никога не беше представлявал заплаха за нечии амбиции. Като детектив той си вършеше работата добре и не се стремеше към повишение. Просто не искаше да поема отговорност за други и не се яви на изпита за сержант, който спокойно можеше да издържи. Но Куин отлично ръководеше всяко едно разследване.
— Случаят е твой, Бърни — каза Ейнсли. — Аз обаче ще остана да ти помагам. Започвай.
Докато пресичаха просторното фоайе на хотела, сержантът видя до регистрационното гише две репортерки. Хората от медиите обикаляха из улиците, подслушваха полицейските радиовръзки и бързо стигаха на местопрестъплението. Познала детективите, една от двете жени избърза към асансьора, но вратата се затвори.
Докато се качваха, Куин въздъхна.
— Трябва да има по-добри начини да започнеш деня си.
— Съвсем скоро ще разбереш — отвърна Ейнсли. — Кой знае? Когато се пенсионираш, всичко това може да ти липсва.
Когато излязоха от кабината на осмия етаж, към тях се приближи пазачът Кобо.
— Имате ли някаква работа, господа… — Щом видя полицейските значки, които Ейнсли и Куин бяха закопчали на саката си, мъжът млъкна.
— За съжаление — отвърна Куин — наистина имаме работа тук.
— Извинявайте, момчета! Радвам се, че дойдохте. Спирам всеки, който няма…
— Продължавайте — каза му Ейнсли. — Останете тук. Ще се наложи да не пускате никого в коридора.
— Да, сър. — При цялото това вълнение Кобо изобщо не бе имал намерение да си тръгва.
Откъм вратата на стая 805 се приближи полицай Чебалос и почтително поздрави детективите от „Убийства“. Подобно на мнозина млади полицаи, той се надяваше някой ден да смени униформата с цивилните дрехи на детектив и нямаше да му навреди, ако направеше добро впечатление. Чебалос им даде бележката на пазача с имената на обитателите на стая 805 и им докладва, че освен Кобо и самият той, на местопрестъплението не е бил никой друг.
— Добре — каза Ейнсли. — Останете тук. Ще пратя двама души да ви помагат. Пресата вече е в хотела и съвсем скоро ще започнат да ни досаждат. Не искам на етажа нито един човек и нямам намерение да съобщавам каквато и да е информация. Просто ще им кажа, че по-късно ще дойде служител от пресцентъра на полицията. Междувременно до стая 805 не трябва да се приближава никой без разрешение от мен или от детектив Куин. Разбрахте ли всичко?
— Да, сержант.
— Добре, да видим какво е положението.
Когато Чебалос отвори вратата, Бърнърд Куин сбърчи нос от отвращение.
— И мислиш, че това ще ми липсва?
Ейнсли поклати глава. Миризмата на смърт предизвикваше гадене — особена смрад, характерна за всяко убийство, особено когато имаше открити рани и изтекли телесни течности.
Двамата детективи записаха в тефтерите си часа на влизането си. Щяха да продължат да си взимат бележки за всяко действие, предприето до края на разследването. Това беше досадно, но задължително, в случай, че по-късно в съда паметта им изневери.
Отначало застанаха неподвижно и оглеждаха ужасната сцена пред тях — двете локви почти засъхнала кръв и обезобразените, вече разлагащи се тела. Още в началото на кариерата си детективите от „Убийства“ научаваха, че процесът на разлагане след физическата смърт е изключително бърз — щом сърцето спреше и кръвта престанеше да циркулира, цели армии от микроби светкавично превръщаха плътта и телесните течности в гниеща леш. Ейнсли си спомняше как един стар патоанатом бе заявил: „Боклук! Точно това е човешкото тяло и щом научим каквото ни трябва, колкото по-скоро се избавим от него, толкова по-добре. Най-добрият начин е труповете да се изгарят. Ако после някой иска да разпръсне праха над някое езеро, добре, това няма да навреди никому. Но гробища, ковчези… всичко това е варварство, загуба на плодородна земя“.
Освен труповете стая 805 беше в пълен безпорядък — столовете бяха преобърнати, леглото — разхвърляно, а дрехите на жертвите се валяха навсякъде. Поставеното на перваза на прозореца радио продължаваше да свири.
— Така ли изглеждаше всичко, когато влязохте? — обърна се Куин към младия полицай.
— Да, а също и когато е влизал човекът от охраната. Струва ми се, че радиото е на програма „Хот 105“.
— Благодаря. — Куин си записа информацията. — Синът ми я слуша. Аз не мога да издържам на децибелите.
Ейнсли бе започнал поредица от разговори по джобния си полицейски телефон. Телефонът на стая 805 нямаше да се използва, докато не снемеха отпечатъците.
С първото си обаждане сержантът повика на местопрестъплението екипа за идентификация — специалистите от цивилното поделение на полицейското управление в Маями. Екипът за идентификация щеше да заснеме местопрестъплението и всички улики, включително незначителните предмети, които неопитното око можеше да не забележи, да потърси отпечатъци, да вземе кръвни проби — въобще, да направи всичко необходимо за детективите. А докато те пристигнеха, местопрестъплението щеше да остане „замръзнало във времето“ — точно както е било открито. Дори само един несръчен посетител, просто с ходенето си из стаята, можеше да унищожи особено важни улики, с което да попречи на разрешаването на случая и да остави престъпника на свобода. Понякога дори старши служители от полицията, дошли на местопрестъплението от чисто любопитство, унищожаваха улики и това беше една от причините, поради които водещият разследването от отдел „Убийства“ имаше пълна власт над всяко местопрестъпление, независимо от служебния си ранг.
Следващите разговори на Ейнсли бяха част от рутинната процедура: доклад пред шефа на отдела лейтенант Нюболд, който вече пътуваше към хотела; искане за присъствие на щатски прокурор; молба до полицейското управление да пратят служител от пресцентъра, който да се справи с хората от медиите…
Веднага щом екипът за идентификация приключеше работата си около труповете на жертвите, Ейнсли щеше да повика патоанатом, който трябваше да направи предварителен оглед на телата колкото бе възможно по-скоро след смъртта. Патоанатомите обаче се дразнеха, когато ги викаха прекалено рано и се налагаше да изчакват хората от екипа за идентификация.
След огледа и отнасянето на труповете в моргата на окръг Дейд, в присъствието на Бърнърд Куин щеше да им бъде извършена аутопсия.
Докато Ейнсли разговаряше, Куин си сложи гумена ръкавица и изключи от щепсела шумното радио. След това започна подробен оглед на труповете на жертвите, на раните им, на останалите дрехи и предметите около тях, като през цялото време си водеше бележки. После обърна глава и възкликна:
— Хей, виж това!
Ейнсли отиде при него. Нелепа и странна гледка — зад убитите, скрити от погледа, имаше четири мъртви котки.
Детективите огледаха неподвижните животни.
Накрая Ейнсли рече:
— Това е знак… Някакви идеи?
Куин поклати глава.
— Засега не. Ще помисля по въпроса.
През предстоящите седмици и месеци всички мозъци в отдела щяха да търсят вероятни причини за присъствието на мъртвите котки. Макар да бяха съставени многобройни необикновени теории, накрая се оказа, че нито една от тях не е достоверна. Едва много по-късно щяха да разберат, че само на няколко сантиметра от котките е имало друга много важна улика.
Сега Куин се наведе и разгледа по-отблизо жестоко обезобразените човешки части. След миг той се задави. Ейнсли погледна към него.
— Добре ли си?
— Веднага се връщам — успя да отвърна Куин и се насочи към външната врата.
В коридора пазачът Кобо посочи към отворената врата в дъното на коридора.
— Натам, шефе!
Секунди след това Куин повърна в тоалетната чиния закуската, която беше изял само преди час. След като изплакна устата, ръцете и лицето си, той се върна на местопрестъплението.
— Отдавна не съм виждал подобно нещо — мрачно рече той.
Ейнсли кимна. Всички служители от отдела имаха такива моменти. Но щеше да е непростимо, ако някой повърнеше на самото местопрестъпление и унищожеше важни улики.
Гласовете в коридора оповестиха пристигането на екипа за идентификация. Вътре влезе шефът му Хулио Верона, последван от Силвия Уолдън, специалист по идентификация първа степен. Ниският, набит и оплешивяващ Верона застана неподвижно и проницателните му тъмни очи методично огледаха обстановката. Госпожа Уолдън, по-млада от него, руса и висока, чиято специалност бяха отпечатъците от пръсти, носеше черна кутия, напомняща ваканционен куфар.
Докато двамата оглеждаха стаята, никой не разговаряше. Накрая Верона поклати глава и рече:
— Имам двама внуци. Тази сутрин закусвахме и гледахме по телевизията репортаж за двама тийнейджъри, които убили приятеля на майка си. Тъкмо бях казал на децата: „Светът, който ви оставяме, е станал адски гадно място“, когато ме повикаха по телефона. — Той посочи към обезобразените трупове. — И с всеки ден става все по-зле.
— Светът винаги си е бил жесток, Хулио — замислено отвърна Ейнсли. — Разликата сега е, че има много повече хора за убиване и много повече убийци. И с всеки ден новините се разпространяват все по-бързо.
Верона сви рамене.
— Така или иначе е потискащо.
Той започна да заснема мъртвата двойка, като правеше по три снимки от няколко вида — цялостен изглед, от средно разстояние и отблизо. След труповете щеше да фотографира други участъци от стая 805, коридора навън, стълбите, асансьорите и външността на сградата, включително входовете и изходите, които можеше да е използвал убиецът. Такива кадри често разкриваха незабелязани улики.
Освен това Верона щеше да направи подробна скица на местопрестъплението, която по-късно щеше да прехвърли в специален компютър.
Силвия Уолдън също търсеше невидими отпечатъци, първо върху вътрешната и външната повърхност на вратата, където бе най-вероятно да открият следи от убиеца. На влизане престъпниците често бяха нервни или невнимателни — ако изобщо взимаха мерки да заличат отпечатъците си, те обикновено го правеха по-късно.
Уолдън посипваше дървените повърхности с черен графитен прах, смесен с железни частици, и използваше магнитна четчица — прахът полепваше към влагата, мазнините, аминокиселините, солите и другите химически вещества, от които се състояха отпечатъците.
При по-гладките повърхности — стъкло или метал — се използваше немагнитен прах с различен цвят в съответствие с цвета на самата повърхност. В процеса на работата Уолдън сменяше праховете, знаейки, че отпечатъците варират в зависимост от строежа на кожата, температурата или мръсотията по ръцете.
Полицай Томас Чебалос се бе върнал в стаята и наблюдаваше работата на жената. Тя обърна глава и усмихнато му каза:
— Да откриеш добри отпечатъци е по-трудно, отколкото си мислят хората.
Чебалос се оживи. Беше забелязал Уолдън още в мига, в който бе пристигнала.
— По телевизията винаги изглежда лесно.
— Нима същото не се отнася за абсолютно всичко? В действителния живот — поясни тя — разликата е в повърхностите. Най-подходящи са гладките, като стъклото например, но само ако са чисти и сухи. Ако има прах, отпечатъците ще се размажат — и ще станат безполезни. Бравите на вратите са безнадеждни — те не са плоски и са прекалено малки за добри отпечатъци, пък и самото завъртане на бравата размазва всичко. — Уолдън погледна младия полицай, явно го беше харесала. — Знаеш ли, че отпечатъците зависят от това какво е ял човек?
— Шегуваш ли се?
— Няма шега. — Тя отново се усмихна и продължи да работи. — Киселите храни предизвикват допълнително овлажняване на кожата и по-ясни отпечатъци. Така че ако планираш някакво престъпление, не яж цитрусови плодове преди това — портокали, грейпфрути, домати, лимони. А, и никакъв оцет! Той действа най-зле.
— Или най-добре от наша гледна точка — поправи я Хулио Верона.
— Когато стана детектив — отвърна Чебалос, — ще запомня всичко това. — После попита Уолдън: — Даваш ли частни уроци?
— Обикновено не — усмихна се тя, — но мога да направя изключение.
— Добре, ще ти се обадя. — Полицай Чебалос с доволен вид излезе от стаята.
Малкълм Ейнсли отбеляза:
— Животът продължава дори на местопрестъплението.
Уолдън сбърчи лице и хвърли поглед към обезобразените трупове.
— Ако не беше така, отдавна да си се побъркал.
Жената вече бе открила няколко отпечатъка, макар че едва по-късно щеше да стане ясно дали са на убиеца, мъртвата двойка или на служители на хотела. Засега следващата стъпка беше да „вдигне“ всеки един отпечатък върху прозрачна лента, която се поставяше върху „проявителна карта“. От този момент картата с дата, подпис и отбелязано местонахождение на отпечатъка се превръщаше в доказателство.
— Чу ли за нашия зооексперимент? — попита сержанта Верона.
Ейнсли поклати глава.
— Разкажи ми.
— С разрешението на ръководството на зоопарка взехме отпечатъци от пръстите на ръцете и краката на шимпанзета и горили и после ги проучихме. — Той кимна към Уолдън. — Разкажи му останалото.
— Всичко беше точно като при човешките отпечатъци — продължи тя. — Същите белези — хребети, извивки, дъги, идентични точки — никаква принципна разлика.
— Дарвин се оказва прав — прибави Верона. — Всички имаме маймуни в родословното си дърво, а, Малкълм? — Беше му известно свещеническото минало на Ейнсли.
Някога сержантът бе оспорвал дарвиновия „Произход на видовете“, въпреки безбройните научни доказателства. Но това беше много отдавна.
— Да, струва ми се, че е така.
Ейнсли знаеше, че онова, което всички те правеха — Уолдън, Верона, Чебалос, Куин, самият той — целеше да ги разсее, макар и за кратко, от ужаса, с който се сблъскваха. Външните хора можеха да приемат поведението им като студенокръвно. Всъщност бе тъкмо обратното. Човешката психика, дори и тренираната психика на хората от „Убийства“, можеше да се справи с отвращението само в определени граници.
Беше пристигнал още един специалист и сега взимаше проби от локвите кръв около всяка от жертвите в малки експериментални шишенца. По-късно те щяха да бъдат подложени на сравнение с кръвта, взета при аутопсията. Ако кръвните групи се различаваха, тя можеше да е на нападателя. На пръв поглед обаче изглеждаше малко вероятно.
Специалистите взеха проби от ноктите на семейство Фрост, в случай че някой от тях е одраскал убиеца и под ноктите му са попаднали микроскопични парченца от кожа и коса, нишки от дрехи или други материи. Поставиха ги в специални кутии, за да бъдат изследвани по-късно в лабораторията. После ръцете на жертвите бяха прибрани в найлонови чували, за да могат преди аутопсията да им вземат отпечатъци. Труповете също бяха проверени за следи от чужди пръсти.
Дрехите на убитите бяха внимателно огледани, но щяха да останат на място, докато труповете им не стигнеха в моргата. После, преди аутопсията, щяха да ги приберат и да поставят всяка от тях в отделна найлонова торба.
Стая 805 бе станала претъпкана, шумна и още по-зловонна.
Ейнсли погледна часовника си. Беше 09:45 ч. и той внезапно си помисли за Джейсън, който трябваше да е в училищната аула с останалите третокласници в очакване да започне състезанието по правопис. Карън щеше да присъства заедно с други родители и сигурно се чувстваше неспокойна и горда. Ейнсли се бе надявал също да отиде за малко.
Мислите му се върнаха към местопрестъплението и той се зачуди дали разследването ще приключи бързо. Надяваше се отговорът да е положителен. Но с напредването на времето се появи най-голямата трудност: въпреки многото хора в хотела никой дори не бе зърнал вероятен подозрителен субект. Убиецът или убийците не бяха привлекли ничие внимание. Ейнсли нареди на полицаите да разпитат всички гости на осмия етаж, както и два етажа под и над него. Никой не беше видял нищо.
През седемнайсетте часа, които сержантът прекара на местопрестъплението онзи първи ден, двамата с Куин обмисляха мотивите. Имаше вероятност да е грабеж — сред вещите на жертвите не бяха открити никакви пари. От друга страна, оставените там бижута (по-късно оценени на двайсет хиляди долара) лесно можеха да бъдат отмъкнати. Освен това грабежът можеше да се извърши и без да бъдат убити двама души. Необяснима беше жестокостта, както и мъртвите котки. Така че основният мотив остана толкова неуловим, колкото и основният заподозрян.
Първоначалната информация за жертвите, получена по телефона от полицията в родния им град Саут Бенд, Индиана, ги описваше като заможни, но безобидни хора без очевидни пороци, семейни проблеми или опасни връзки. Въпреки това през следващите няколко дни Бърни Куин щеше да отлети за Саут Бенд, за да проведе разследване на място.
Някои факти и мнения изложи патоанатомът доктор Сандра Санчес.
Според нея мъченията били извършвани „методично и бавно“, като жертвите са били в съзнание. Макар че на местопрестъплението не откриха оръжие, аутопсиите показаха дълбоки рани от нож и по двете тела, от който бяха останали специфични белези по плътта и костите. И още една ужасна подробност — в очите на господин Фрост била наливана, а след това и възпламенена запалителна течност, в резултат на което очите му бяха овъглени и кожата около тях почерняла. След отпушването на устата на жената се оказа, че част от езика й е отхапана, навярно като реакция на страданията й.
Към края на четирийсетте си години, доктор Санчес бе известна с прямотата и хапливия си език. Обличаше се консервативно в тъмносини или кафяви костюми и връзваше посивяващата си коса на опашка. На Куин бе известно, че сред научните й интереси присъства и афро-кубинската религия сантерия, процъфтяваща в окръг Дейд, Флорида. Последователите й се изчисляваха на около седемдесет хиляди души.
Веднъж Куин чу потвърждение от самата Сандра Санчес:
— Добре, не казвам, че вярвам в оришите, боговете на сантерия. Но ако ти вярваш в онези други приказки — в непорочното зачатие, как Мойсей раздвоил водите на Червено море, как Иисус умножил, броя на хлябовете и рибите и как китът изплюл обратно Йона — в сантерия има поне също толкова убедителна логика. А освен това тя утешава разстроените умове с вудуистки магии.
Куин, който знаеше, че животинските жертвоприношения са сред присъщите на сантерия обреди, се зачуди дали четирите мъртви котки нямат някаква връзка с това.
— Определено не — отвърна му Санчес. — Огледах котките. Били са убити с голи ръце, почти сигурно брутално. Сантерийското жертвоприношение се извършва с нож и с набожност, а убитите животни не се изоставят като в този случай. Често се изяждат по време на религиозен празник, а котката никога не в менюто.
Ейнсли и Куин решиха, че първоначалните резултати далеч не са обещаващи. Както сержантът докладва на Лио Нюболд: „Това е класическа криминална загадка“.
А хората от „Убийства“ най-много мразеха криминалните загадки. С този термин обозначаваха пълната липса на информация за престъпника, а понякога и за жертвата. Двете противоположности на криминалната загадка бяха „спокойният ездач“ — случай, в който бързо откриваха вероятния убиец наред с убедителни доказателства, и „димящото оръжие“ — най-лесният случай, в който полицията залавяше извършителите на местопрестъплението.
Накрая, много след трагичната история на Хоумър и Бланш Фрост, именно „димящото оръжие“ щеше да даде ясен отговор и да разкрие убиеца на семейната двойка.