Артър Хейли
Детективи (29)

Единадесета глава

На Боуи й трябваха точно единайсет дни, за да провери дали Елрой Дойл е казал истината по време на „изповедта“ пред Малкълм Ейнсли. До единайсетия ден все още оставаха важни въпроси: дали Дойл е убил семейство Есперанца по начина, по който твърдеше? И беше ли убил семейство Икеи?

Дори и двата отговора да бяха положителни, разбира се, щеше да стои основният въпрос: дали наистина не е убил общинския съветник Густав Ърнст и съпругата му Елиънър? И в крайна сметка дали има друг убиец, който точно имитира почерка на Дойл и все още е на свобода?

Боуи започна разследването си в полицейското управление на Метро-Дейд във внушителната му сграда на Северозападна Двайсет и пета улица. Първият й въпрос беше дали детективът, занимавал се преди седемнайсет години с двойното убийство на Есперанца, продължава да работи там.

— Било е преди да постъпя тук — отговори й лейтенантът в отдел „Убийства“. Той протегна ръка към лавицата с номерирани дела. — Да видим какво имаме. — След като прелисти няколко страници, той каза: — Да, ето го. Есперанца, Кларънс и Флорентайна, неразрешен случай, все още официално открит. Да не би вие да го разрешите вместо нас, детектив?

— Като че ли има такава възможност, сър. Но първо бих искала да поговоря с онзи, който е водил разследването.

— Това е бил Арчи Люис, пенсиониран преди шест години, живее някъде в Джорджия — прочете в папката пред себе си лейтенантът. — Сега случаят е към групата за повторно разследване. И при вас има такава, нали?

— Да.

Групите за повторно разследване се занимаваха със стари, неразкрити сериозни престъпления, особено убийства, които се подлагаха на проверка с помощта на новите технологии. Полицейските управления, в които имаше такива групи, постигаха изненадващи успехи в разкриването на, както се надяваха извършителите им, отдавна забравени престъпления.

— Членовете на групата въртят старите случаи помежду си — каза лейтенантът. — В момента с убийството на Есперанца се занимава Вик Краули.

Детектив Краули, който се появи скоро след това, беше оплешивяващ и отзивчив.

— Прегледах онова старо дело — каза на Ръби той. — Реших, че не можем да направим нищо. Случаят е мъртъв като самите Есперанца.

— Може би сме в състояние да го задвижим. — Боуи разказа как Елрой Дойл признал за убийството на Есперанца преди екзекуцията си, макар че истинността на изповедта му продължаваше да е под въпрос. — Бих искала да прегледам докладите във вашето дело и да видя дали нещо подкрепя версията на Дойл.

— И после какво? Ще ексхумирате онзи тип и ще повдигнете обвинение срещу него, така ли? О, добре, предполагам, че имате основание. Хайде да потърсим сами.

Краули я отведе в хранилището. Дебелото дело „Есперанца“ овехтяваше в един шкаф. Взеха го и се върнаха на бюрото на Краули.

— Ето онова, което ви трябва, струва ми се. — Той й подаде официалния доклад за извършване на престъпление.

На третата страница Боуи откри квитанцията от отдел „Веществени доказателства“, в която се описваха предметите, взети от местопрестъплението на двойното убийство: „клипс от монета, цвят златен, инициали ХБ“. В доклада на водещия разследването пишеше, че клипсът навярно е изпуснат от убиеца, тъй като инициалите не са на някоя от жертвите, а най-близкият им роднина — племенникът им — казал на полицията, че не го е виждал преди.

— Това трябва да е едното доказателство — обясни на Краули тя. — Дойл е казал на сержант Ейнсли, че е взел клипса при друг грабеж и че после го е изпуснал, когато е бягал от дома на Есперанца.

— Искате ли да видите самия клипс? Предполагам, че все още е в отдел „Веществени доказателства“.

— Мисля, че ще е най-добре да го видя. В противен случай някой сигурно ще ме попита защо не съм го направила.

— Нима винаги не се държат с нас така?

Краули направи за Ръби копие на квитанцията, после отведе младата полицайка в голяма самостоятелна сграда — отдел „Веществени доказателства“, в чиито препълнени подземия и строго охранявани стаи се съхраняваха останките от безброй престъпления.

С изненадваща бързина откриха два прашни кашона с улики от седемнайсетгодишния случай на двойно убийство и когато отпечатаха първия, видяха блестящия клипс в найлоново пликче. Ръби го разгледа отблизо и забеляза гравираните инициали „ХБ“.

— Не е потъмнял, трябва да е от истинско злато — отбеляза Краули. — Чудя се кой ли е бил този „ХБ“.

— Тъкмо това трябва да разбера — каза Ръби.

 

 

Криминалният архив на Метро-Дейд се намираше в друга част на главната сграда на полицейското управление. Тук се съхраняваха криминалните доклади от двайсет и седемте общини на града за последните двайсет години. Най-новите доклади бяха вкарани в компютър, а по-старите бяха филмирани. Както и в цялата сграда, офисите тук бяха чисти, добре осветени и модерни.

Златният клипс се споменаваше в бележките, които Ръби Боуи бе направила върху записа на изповедта на Елрой Дойл: „Гепих я при един грабеж, неколко месеца преди да пречукам онез тъпаци“.

Тя реши да започне търсенето в докладите за грабежи, датиращи три месеца отпреди убийството на Есперанца, извършено на 12 юли 1980 година.

— Имате ли представа с какво се захващате? — попита я служителката в архива. — Можете да си ровите цели седмици. — Тя взе една от касетите с микрофилми. — Ето тук са докладите за извършените престъпления в Дейд само за един ден през 1980 година. — Това са около хиляда и петстотин микрофилмирани страници, включително грабежи, обири, кражби, изнасилвания, побои… какво ли не! Така че за докладите от три месеца ще се наложи да проверите трийсетина хиляди страници.

— Не можем ли да отделим само грабежите?

— Сега да — с компютър. Старата информация обаче е на микрофилми. Няма начин.

Ръби въздъхна.

— Колкото и време да ми отнеме, непременно трябва да открия един случай на грабеж.

— Успех — пожела й жената. — В окръг Дейд се извършват средно по седемнайсет хиляди грабежа на година.

 

 

С напредването на часовете очите на Ръби Боуи натежаваха. Седеше в главния офис на криминалния архив и гледаше екрана на последен модел микропринтер „Канон“, който можеше да чете микрофилми и да принтира необходимото. Микрофилмираните страници бяха копия на стандартни полицейски формуляри — доклади за извършени престъпления. Стандартизацията им правеше проверката по-бърза, защото всеки формуляр започваше с графа „вид престъпление“ и Ръби преглеждаше цялата страница само в случай, че в графата пишеше „грабеж“. Малко по-долу имаше „характер на престъплението“ и когато беше класифицирано като „въоръжен грабеж“, полицайката обръщаше на документа специално внимание, защото смяташе, че Елрой Дойл най-вероятно е извършил точно такъв. Още по-надолу имаше графа „отнета собственост“ и ако не се споменаваше за златен клипс, тя продължаваше нататък.

Първият ден не даде никакви резултати и привечер Ръби се отказа, след като се уговори да продължи търсенето на следващата сутрин.

Вторият ден също завърши безплодно, макар че Ръби вече преглеждаше микрофилмите на висока скорост — беше се научила да обръща внимание единствено на грабежите. До вечерта тя бе прегледала пет микрофилмови касети.

На следващата сутрин, докато нагласяваше нова касета в микропринтера, тя обезсърчено се чудеше дали този грабеж изобщо е бил извършен, както твърдеше Елрой Дойл. И ако бе така, дали изобщо бяха докладвали за случая? Тези въпроси я измъчваха през следващите два часа, докато постепенно осъзнаваше колко много работа й остава.

Изведнъж вниманието на Ръби беше привлечено от случай на въоръжен грабеж, докладван под номер 27422-Ф, от 18 април 1980 година. В 00:15 ч. бил извършен грабеж пред нощния клуб „Каръсел“ на „Грейтигни драйв“ в „Маями лейкс“. Тя увеличи картината, за да се запознае с подробностите. Крадецът извадил нож, приближил се до жертвата си, мъж на име Харолд Бейърд, и поискал всичките му пари и бижута. Били откраднати четиристотин долара в брой, два пръстена по сто долара всеки и златен клипс на стойност двеста долара. Клипсът носил инициалите на жертвата „ХБ“. Престъпникът се описваше в доклада като „много едър бял мъж, самоличност неизвестна“.

С въздишка на облекчение Ръби натисна бутона за принтиране и протегна ръка към появилото се от отвора копие на доклад 27422-Ф. После се облегна — бе открила доказателство, че Дойл поне отчасти казваше истината.

А сега — към Тампа.

 

 

Когато се върна на бюрото си в отдел „Убийства“, Ръби телефонира в полицейското управление в Тампа, откъдето я свързаха с детективското бюро, а после и с неговото звено „Убийства“. Там й отговори детектив Шърли Джазмънд.

— Тук имаме информация — каза Ръби — за един ваш стар случай — семейна двойка на име Икеи, вероятно убити през 1980 година.

— Съжалявам, тогава още съм била ученичка в пети клас — засмя се детектив Джазмънд, но прибави: — Обаче някъде съм чувала това име. Как се пише?

Ръби продиктува името.

— Проверката може да ми отнеме малко време, затова ми дайте телефонния си номер — каза Джазмънд.

Три часа по-късно телефонът на Ръби иззвъня и в слушалката се разнесе гласът на Джазмънд:

— Намерихме делото, изглежда интересно. Възрастна семейна двойка — японци, и двамата около седемдесетте, убити с нож в лятната си вила. Труповете са били откарани в Япония и са погребани там. В доклада пише, че нямало сериозни заподозрени.

— Има ли подробности за местопрестъплението? — попита Ръби.

— Естествено! — Чу се шум от прелистване на страници. — Според доклада на детективите всичко е било истинска каша. Жертвите са били брутално пребити, завързани със запушени уста, с лице един срещу друг… откраднати са пари и… Почакайте, ето нещо странно…

— Какво?

— Чакайте да прочета… Е, до труповете е бил намерен плик. Отзад е бил запечатан със седем капки восък, разположени в кръг, а вътре е имало лист с печатен текст — страница от библията.

— Пише ли от коя част на Библията?

— Не… Да! Ето. От Откровението.

— Това е! — възкликна Ръби. — Вижте, имам да ви давам много информация, така че ще взема самолета и ще дойда при вас. Удобно ли е да пристигна утре?

— Чакайте да питам сержанта.

Чуха се приглушени гласове, после отново се обади Джазмънд.

— Удобно е. Събудихте любопитството на всички ни, включително на капитана, който слуша разговора. Каза да ви предам, че роднините на Икеи от Япония продължават да се обаждат всяка година и задават един и същи въпрос: има ли нещо ново по случая? Ето откъде съм чула името.

— Предайте на капитана, че когато отново му се обадят от Япония, вече ще може да им отговори.

— Ще му предам. А щом разберете кога пристига самолетът ви, съобщете ни и ще пратим патрулна кола да ви посрещне на летището.

 

 

Ранният полет на „Гълфстрийм еърлайнс“ от Маями за Тампа продължи шейсет и пет минути и Ръби Боуи пристигна в градското управление на полицията в 08:30 часа. Детектив Шърли Джазмънд я чакаше на входа и я придружи до детективското бюро. Двете жени — едната чернокожа, другата бяла — незабавно си допаднаха.

— Всички научиха за вас — каза Джазмънд. — Дори началникът на управлението получи информация за онзи стар случай с японците. Иска да му докладваме, когато приключим.

Около двайсет и пет годишна, Джазмънд беше симпатична и енергична, с блестящи кафяви очи, тъмна коса, високи скули и стройна фигура, на която Ръби завидя — в последно време бе сложила някой и друг килограм отгоре. „Скоро ще трябва да се откажеш от бързите закуски, скъпа“ — за кой ли път си напомни тя.

— Свикваме съвещание — каза Джазмънд. — Ще присъства сержант Клемсън, детектив Янис и аз.

 

 

— Причината, поради която онова японско семейство продължава да ни се обажда всяка година — каза на Ръби детектив Санди Янис от „Убийства“, — е, че отдават много голямо значение на предците си. Затова и поискаха телата да бъдат погребани в Япония, но очевидно няма да се успокоят, докато убиецът не бъде открит и наказан.

— Скоро ще могат да се успокоят — отвърна Ръби. — Деветдесет и осем процента съм сигурна, че извършителят е Елрой Дойл, екзекутиран преди три седмици в Рейфорд заради друго престъпление.

— Проклет да съм! Спомням си, че четох за това.

Ветеран в управлението, към края на петдесетте, Янис беше висок и мършав, с ъгловата фигура. Лицето му бе набръчкано и пресечено от дълъг белег на бузата, който приличаше на стара рана от нож. Остатъците от сивата му коса бяха разрошени. На върха на носа му бяха кацнали половинки очила.

Четиримата се бяха натъпкали в малкия кабинет на сержант Клемсън. В управлението в Маями-Дейд, откъдето се беше върнала предишния ден, дори килерите биха били по-големи, помисли си Ръби. Шърли Джазмънд вече й бе обяснила, че полицейското управление в Тампа, построено в началото на 60-те години, отдавна не отговаряло на новите изисквания.

— Политиците постоянно ни обещават нова сграда, но като че ли никога не могат да намерят пари, така че продължаваме да се борим.

— Казахте, че сте деветдесет и осем процента сигурна за онзи ваш Дойл. Ами другите два процента? — попита Янис.

— Възможно е в гробището в Тампа да е скрит нож. Ако го намерим, деветдесет и осемте процента ще станат сто.

— Хайде да не си играем игрички — каза сержант Клемсън. — Конкретизирайте се. — Той бе по-млад от Санди Янис, макар и по-старши по чин, изглежда отстъпваше водещата роля на по-възрастния детектив.

— Добре. — И Ръби за пореден път разказа за това как преди да го екзекутират, Елрой Дойл признал четиринайсет убийства, включително това на семейство Икеи в Тампа — случай, за който никой в отдел „Убийства“ в Маями не бил чувал. После им съобщи, че Дойл категорично отричал да е убил семейство Ърнст, макар че срещу него не било повдигнато официално обвинение.

— Бил е патологичен лъжец и отначало никой не му вярваше — продължи тя. — Но сега има известни съмнения и аз съм натоварена да проверя всичко, което е казал.

— Успя ли да откриеш нещо, за което да е излъгал? — попита Джазмънд.

— Засега нищо.

— Значи ако онова за Тампа се потвърди — рече Янис, — може да се сблъскате с още едно неразкрито убийство.

Ръби кимна.

— Имитация.

— Какво знаете за ножа в гробището? — попита Клемсън.

Ръби отвори бележника си и прочете думите на самия Дойл: „До мястото, дето живееха Икеи, имаше едно гробище. Требваше да се освободя от ножа и го скрих в един гроб. И знаеш ли к’во беше името на плочата? Същото кат’ мойто. Видях го, знаех, че ще го запомня, ако поисках да си взема шибания нож, ама не го направих“.

Въпрос: „И си заровил ножа в гроба? Дълбоко ли?“

Отговор: „Не, не много.“

Клемсън отвори папката, оставена върху бюрото му.

— Адресът, на който са живели семейство Икеи, е: „Северен Мантанзас, 2710“. Има ли някъде наблизо гробище?

— Естествено — отвърна Янис. — „Мантанзас“ излиза точно на „Сейнт Джон“ и точно зад църквата е гробището „Марти“. Малко и старо общинско гробище.

— В случай, че досега не сте разбрали — каза на Ръби Клемънс, — Санди е нашият оракул. Винаги е бил тук, нищо не забравя и познава всяко забутано кътче на Тампа. Затова в повечето случаи прави каквото си иска и ние се примиряваме с особените му методи.

— Колкото до паметта — рече Янис, — всъщност трудно помня рождения си ден. Вече не зная на колко съм години.

— В „Личен състав“ знаят — отвърна Клемсън. — Когато дойде време, ще се появят с пенсионния ти чек.

Ръби изпита чувството, че е слушала тази размяна на реплики много пъти преди това.

— Повечето служители в „Убийства“ — вече по-сериозно й обясни Янис — ги повишават или ги преместват другаде след шест-седем години. Напрежението е прекалено голямо. А пък аз като че ли съм залепен за мястото си. Ще остана тук чак докато ме изхвърлят. Помня стари случаи като онзи с Икеи и обичам да ги виждам приключени. Така че давайте да копаем в гробището. Няма да ми е за първи път.

 

 

Сержант Клемсън се свърза със заместник-щатския прокурор, като включи високоговорителя на телефона, така че другите да могат да слушат разговора. След като го информира за проблема, прокурорът категорично отвърна:

— Да, сержант, отлично разбирам, че не става дума за ексхумация. Но независимо на каква дълбочина от повърхността е ножът, не можете да разкопаете човешки гроб без съдебна заповед.

— Възразявате ли първо да проверим дали там изобщо има такъв гроб?

— Не, щом е в рамките на официално разследване. Но бъдете внимателни. Хората са много докачливи за гробовете — все едно да нарушите нечия собственост, че и още по-лошо.

— Санди, провери дали в онова гробище има гроб на някой си Дойл — каза след разговора Клемсън на Янис. — Ако има, можеш да поискаш от някой съдия да подпише заповед, която да ни позволи да го разкопаем. — После се обърна към Ръби: — Процедурата ще отнеме два дни, може би повече, но ще действаме колкото можем по-бързо.

 

 

Ръби придружи Янис до отдела за общинска собственост в градския съвет. Двамата се срещнаха със заместник-началника на отдела, Ралф Медина, който отговаряше и за гробището „Марти“. Дребен мъж на средна възраст, Медина любезно им обясни:

— „Марти“ не се нуждае от специално управление, отнема ми може би четири-пет процента от работното ми време. Хубавото е, че щом наемателите ни попаднат вътре, никога не се оплакват. — Той се усмихна на собствената си шега. — Но непременно ще ви помогна, ако мога.

Ръби му съобщи за целта на посещението им, каза му за заявлението на Елрой Дойл преди екзекуцията и какво търсят. После попита на колко гроба има неговото име.

— Как се пише?

— Д-О-Й-Л.

Медина извади някаква папка, прокара показалец по страниците, после поклати глава.

— Няма такова име. Никой с такова име не е бил погребван в „Марти“.

— Ами подобни имена? — попита Янис.

— Има няколко Д-О-Й-Л-С.

— Колко са?

Медина отново провери в папката.

— Трима.

— Какво мислиш? — обърна се към Ръби Янис.

— Не съм сигурна. Думите на Дойл са били „същото като моето“, а само като си помисля, че можем да разровим три гроба без действително основание… — Тя поклати глава.

— Да, разбирам те. Господин Медина, кога са били погребани онези хора?

Проверката отне няколко минути. Накрая служителят отвърна:

— Единият през 1903-та, другият през 1971-ва и последният през 1986-та.

— Оставете третия: това са само шест години преди убийството на Икеи. А за другите два — поддържате ли контакт със семействата?

Последва нова проверка в регистри, папки и пожълтели страници.

— Не. След погребението през 1903 г. не е имало никакви контакти, било е преди много време. След 1971 г. са били разменени няколко писма, после нищо.

— Значи не можете да се свържете с роднините на онези покойници, даже да искате? — попита Янис.

— Не, навярно не.

— А ако получим съдебна заповед да проверим първите два гроба само на няколко сантиметра дълбочина, ще ни окажете ли съдействие?

— Със съдебна заповед, разбира се.

 

 

— Значи във всички случаи си решил да продължиш? — попита Ръби, когато двамата с Янис излязоха от общината.

— Трябва — напрегнато отвърна той и добави: — Тази работа с различните имена е много съмнителна и може би просто си губим времето. Но е още по-лошо да пропуснем възможността да открием истината за убийството на онези старци.

Тя любопитно го изгледа.

— Наистина те интересува отговорът, нали? Въпреки че са минали толкова години.

— За мен — отвърна Янис — онези стари случаи никога не приключват, независимо колко години трябва да чакаш. Опитваш се да разрешиш случай отпреди десет-петнайсет години, но не можеш. После изплува нещо ново — като сега — и пак се опитваш, също толкова усърдно, колкото и преди.

— Не всички го правят — отбеляза Ръби. — Хубаво е, че това те вълнува.

Сякаш без да я чува, Янис почука с пръст по челото си и продължи:

— Тук вътре имам списък, който не може да се изтрие. На първо място е едно малко момиченце на име Хуанита Монталво. Преди петнайсет години, когато беше на десет, тук, в Тампа, момичето изчезна. Мнозина от нас работиха здраво по случая. Не стигнахме доникъде, но някак си, някой ден преди да умра, искам да разбера какво се е случило с Хуанита и къде е тя, даже да е заровена някъде и да трябва да копаем, за да я открием.

— Познаваше ли я?

— Не преди да изчезне. Но после научих толкова много за нея — била е чудесно дете, всички казваха така, — че имам чувството, че наистина съм я познавал. — Янис хвърли поглед към Ръби. — Мислиш си, че съм изкуфял, нали? Че може би съм в „Убийства“ от прекалено много време?

— В никакъв случай — отвърна тя. — Обаче ми се струва, че си прекалено жесток към себе си.

— Може и да е така. Но въпреки всичко ще стигна докрай заедно с теб, за да разбера какво е станало със семейство Икеи.

 

 

Предварителните процедури отнеха цели два дни.

Заместник-щатският прокурор подготви клетвено заявление и съдебна заповед, която позволяваше на полицията да отвори двата гроба. Детектив Янис и Ръби Боуи я отнесоха за подпис.

Отначало съдията, който очевидно добре познаваше Янис, се колебаеше.

— Защо да не издам заповед само за единия, Санди? После, ако не откриете нищо там, ще помисля и за нова заповед.

Старият детектив убедително му отвърна:

— Обещавам, господин съдия, че ако намерим онова, което търсим, в първия гроб, даже няма да се приближаваме до другия. Но ако се наложи да проверяваме във втория и предварително имаме разрешението ви, ще спестим на града много пари — да не говорим за ценното ви време.

— Както винаги човек не може да те наддума — отбеляза съдията. После се обърна към Ръби: — Вие какво мислите, детектив?

— Понякога, ваша светлост, малко повече настойчивост не е излишна.

— Предавам се — отвърна съдията и подписа заповедта.

 

 

Събралата се в 07:00 ч. на следващата сутрин в гробището „Марти“ работна група се състоеше от четирима детективи — Янис, Джазмънд, Боуи и някой си Анди Воско, временно придаден към тях от отдел „Грабежи“, — както и трима униформени полицаи от отдела за идентификация. Заместник-началникът на отдела за общинска собственост в градския съвет Ралф Медина също беше пристигнал — „Просто да си наглеждам земята“, както отбеляза самият той — а фотографът на управлението правеше снимки на двата определени гроба.

Бяха докарали предостатъчно инструменти. Имаха дъски, най-различни лопати, въжета, две сита, а хората от екипа за идентификация носеха техническото си оборудване в кашони и кожени куфари. Бяха се снабдили и с дванайсет четири и половина литрови бутилки питейна вода.

— До края на деня ще ги изпием — каза Янис. — Ще стане горещо. — Въпреки че беше зима, небето бе ясно, слънцето вече се издигаше, а въздухът беше много влажен.

Според предварителните инструкции всички бяха облечени в стари дрехи, най-вече гащеризони и гумени ботуши. Носеха си и ръкавици. Ръби бе взела назаем от Шърли Джазмънд размъкнати джинси, които малко й стягаха.

Решиха първо да отворят по-стария гроб. Той принадлежеше на Юстъс Малдън Дойлс, който, според изтрития, но все още четивен надпис върху надгробния камък, беше починал през 1903 година.

— Хей, през тази година братя Райт за първи път са извършили полет със самолета си — отбеляза някой.

— Това е най-старата част от гробището — потвърди Янис. — И най-близката до къщата, в която са били убити семейство Икеи.

Първото, което направиха под наставленията на сержанта от екипа за идентификация, бе да заковат четири дъски във формата на четириъгълник с размери метър и осемдесет на метър и двайсет, и да го поставят върху гроба, за да определят границите на разкопаваната площ. После хората от екипа завързаха на дървената рамка въжета, така че се получи решетка общо с двайсет и четири квадратчета. Целта бе да се разкопава квадрат по квадрат и да се записва точно къде е намерено нещо.

Но дали изобщо щяха да намерят нещо, чудеше се Ръби Боуи. Съмненията й бяха нараствали още от пристигането й тук сутринта, въпреки оживената работа. Името върху старата надгробна плоча, напомняше си тя, не отговаряше на споменатото от Елрой Дойл. Във всеки случай той беше известен лъжец и изобщо не бе сигурно, че е идвал на това гробище. Мислите й бяха прекъснати от гласа на сержанта от екипа за идентификация.

— Сега е твой ред, Санди. Тук ние даваме само нарежданията. Вие сте каторжниците.

— На твоите услуги, шефе. — Янис взе една от лопатите и каза на другите детективи: — Хайде да си поиграем на морски шах. — После внимателно започна да копае в един от квадратите. Тримата детективи от Тампа го последваха, като си избраха квадрати. Ръби също си избра квадрат.

Земята бе твърда и работата вървеше бавно. Внимателно прехвърляха пръстта в кофи, а после я пресяваха със сито.

Процедурата беше уморителна и досадна. Скоро всички започнаха да се потят. След един час едва дванайсет квадратчета бяха разкопани на дълбочина петнайсет сантиметра и след кратка почивка за по чаша вода работата продължи в останалите дванайсет. След два часа бяха намерени три предмета — стар кожен кучешки нашийник, петцентова монета от 1921 г. и празна бутилка. Нашийникът и бутилката бяха изхвърлени. Монетата, иронично заяви Янис, щяла да отиде в общинската хазна. После всички започнаха да копаят нов пласт от петнайсет сантиметра.

Накрая, след като бяха минали четири часа и нямаше никакъв резултат, Янис каза:

— Това е. Ще си починем, ще пийнем по малко вода и започваме да разкопаваме другия гроб.

Перспективата от още четири часа тежка работа предизвика хор от уморени въздишки.

Разкопаването на втория гроб започна в 11:40 ч. при температура 15°С. Това продължи час и половина, после Шърли Джазмънд тихо каза:

— Мисля, че открих нещо.

Другите спряха да копаят и вдигнаха глави. Детектив Джазмънд посочи надолу с лопатата си към квадрата, в който работеше.

— Съвсем малко е. Обаче е твърдо. Може би камък.

Ръби застина. Камък или нещо друго, явно не беше нож.

— Можем ли да проверим? — попита сержантът от екипа за идентификация.

Джазмънд сви рамене и му подаде лопатата си.

— Аз свърших работата, вие обирате лаврите.

— Такъв е животът, детенце! — Сержантът извади лопатата от гроба. После коленичи и леко размърда предмета в земята с пръсти.

Не беше камък. Въпреки че по него още имаше полепнала пръст, виждаше се, че е емайлирана златна брошка — явно скъпа.

Сержантът пусна находката в найлонова торбичка.

— Ще я огледаме по-отблизо в лабораторията.

— Хайде, банда — каза Янис. — Продължаваме да копаем.

Изтече още час и десет минути и Ръби все повече униваше. Бе решила, че тази част от разследването й явно ще завърши с неуспех, когато детективът от „Грабежи“ Анди Воско съобщи:

— И аз намерих нещо. Този път е по-голямо.

Отново спряха, за да погледат, докато сержантът от екипа за идентификация свърши работата си. С помощта на малка лопатка той внимателно разрови обемистия предмет и когато разчисти пръстта, полицаите видяха нож. Сержантът извади щипци и задържа ножа с тях, докато жената от екипа за идентификация доизчисти останалата пръст.

— Това е нож „Боуи“ — задъхано каза Ръби, като разглеждаше здравата дървена дръжка и дългото, едноостро лезвие. — Точно с такъв Дойл е извършил убийствата си. — Настроението й се подобри и тя изпита чувство на признателност към Санди Янис заради настойчивостта му, въпреки съмненията на самата Ръби.

Поставиха ножа в найлонова торбичка.

— И него ще разгледаме в лабораторията — каза сержантът. — Браво, Санди!

— Като че ли не е много вероятно — попита Ръби — да откриете отпечатъци или кръв след толкова години.

— Наистина е малко вероятно — отвърна сержантът. — Но… — Той погледна към Янис.

— Вчера — каза възрастният детектив — отидох да погледна дрехите на семейство Икеи — нощниците, които са носели, преди да ги убият. Все още ги съхраняваме в отдел „Веществени доказателства“. Оказа се, че са били пробождани през дрехите, което означава, че по ножа все още може да има нишки от тях. Ако нишките и дрехите съвпадат… — Той разпери ръце, без да довърши изречението си.

— Току-що ме научи на нещо, което не знаех — с възхищение рече Ръби.

— Той учи всички ни — отвърна Джазмънд. — През цялото време.

— Е, открихме онова, което търсеше — каза Анди Воско. — Приключваме ли, или ще продължим?

— Продължаваме — отговори Янис и те копаха още час, но без да намерят нищо.

 

 

Късно вечерта Ръби Боуи хвана самолета обратно за Маями. Шърли Джазмънд я откара до летището, а Санди Янис я придружи. Когато се разделяха на изхода, на сбогуване Ръби импулсивно разпери ръце и прегърна и двамата.