Артър Хейли
Детективи (33)

Втора глава

За срещата си с Дженсън тя избра Каймановите острови, възможно най-дискретното място, където човек можеше да остане напълно изолиран.

Пътуваха отделно и се настаниха в различни хотели. Синтия имаше резервация в „Хаят Риджънси“ на Гранд Кайман под името Хилда Шоу. За да не се издаде с кредитна карта, тя преведе пари в брой чрез „Уестърн юниън“ и плати остатъка при пристигането си. На рецепцията никой не се учуди.

В изпълнение на дадените му по телефона нареждания от Синтия, Дженсън резервира стая в съседния, по-скромен хотел „Слийп ин“. Но през по-голямата част от трите денонощия на острова той остана в стаята на Синтия, която гледаше към красиво оформените градини.

Когато се срещнаха след тримесечна раздяла, те се вкопчиха един в друг, припряно разсъблякоха дрехите си и започнаха яростно да се любят. Когато Синтия стигна до оргазъм, тя заудря със свитите си юмруци по раменете на Дженсън.

— Господи, боли ме! — изохка той.

Когато после спокойно лежаха сред изпомачканите чаршафи, Патрик каза:

— През последната нощ, през която бяхме заедно, се случиха толкова много неща, че изобщо не ми хрумна да ти благодаря за онова, което направи за мен. Затова ти благодаря сега.

— Съвсем излишно — съзнателно безцеремонно отвърна Синтия. — Просто платих за закупена стока.

Патрик се засмя.

— Какво означава това?

— Това означава, че те притежавам.

Последва мълчание.

— Предполагам, че говориш за онзи кашон? — бавно каза писателят. — Скрила си го някъде.

Тя кимна.

— Естествено.

И смяташ, че ако аз не се подчиня по някакъв повод или те обидя, можеш да го отвориш и да кажеш: „Хей, момчета — я вижте тези доказателства. Сега вече можете да хванете онова копеле Дженсън“.

— Измисли добър диалог — леко се усмихна Синтия. — Не бих могла да се изразя по-добре.

На лицето на Патрик също се появи нещо като усмивка.

— Но има една-две подробности, които са ти убягнали. Дори на теб. Като например, че лично надписа етикетите. И остави отпечатъци от пръсти…

— Погрижила съм се за всичко това — излъга тя и си напомни, че скоро трябва да поправи този пропуск. — Надписах пликовете, за да си спомниш по-късно какво съм направила. Сега там са само твоите отпечатъци. А, да, има и един запис.

Синтия му обясни, че всичко, което беше казал в апартамента й през онази нощ — признанието му, че е убил Наоми и приятеля й Килбърн Холмз, — е записано на касета.

— Донесох ти копие. Искаш ли да го чуеш?

Той махна с ръка.

— Няма значение, вярвам ти. Но все пак мога да те улича, като обясня как си ми помогнала да скрия веществените доказателства. Така че, ако ме признаят за виновен, ти също ще бъдеш осъдена, най-малкото — за съучастие.

Синтия поклати глава.

— Никой няма да ти повярва. Ще отричам всичко и ще повярват на мен. Има още нещо. — Гласът й стана по-твърд. — Уликите ще бъдат намерени на някое място, на което би могъл да ги скриеш ти. За съжаление няма да знаеш къде, докато анонимно обаждане не накара полицията да ги открие.

Кръстосаха погледи. И двамата преценяваха възможностите. За нейно удивление Дженсън се отпусна назад и се разсмя.

— Скъпа Синтия, ти наистина си някакъв извратен гений. Е, каза, че ме притежаваш. Сега признавам, че е така.

— И нямаш нищо против?

— Това може да е перверзия, но странното е, че ужасно ми харесва. — После замислено добави: — И може да излезе страхотен роман.

— Който ти никога няма да напишеш.

— А какво ще правя, след като ще съм ти нещо като домашно животно, което водиш на каишка?

Моментът беше дошъл. Синтия впи очи в него.

— Ще ми помогнеш да убия родителите си.

 

 

Синтия бързо потуши протестите на Дженсън и го накара да замълчи.

— Изслушай ме! — заповяда тя. — Изслушай ме внимателно.

Без да бърза, като започна от най-ранните си детски спомени, плюс подробностите, измъкнати от майка й, Синтия образно и убедително изложи цялата история, без да спестява на него — или на самата себе си — каквото й да било.

 

 

Извратената сексуална привързаност на Густав към Синтия… нейният невинен ужас, усилващ се с всеки ден, докато на тригодишна възраст още щом видеше баща си да се приближава, тя се скриваше под завивките и хълцайки, се дърпаше…

Елиънър, разбира се, не направи нищо, мислеше единствено за себе си, за собствения си евентуален срам и позор, ако извратеността на Густав се разчуеше…

Междувременно умът на малката Синтия се развиваше… Спомените й, които сега кристализираха, щяха да останат през годините, наред със страха и яростта й…

Спомените бяха чудовищни — за постоянно усилващия се сексуален интерес на Густав към дъщеря му, вече стимулиран от побоите… жестоки плесници и удари за безобидни „простъпки“, чиято същност нито той обясняваше, нито Синтия разбираше… И нови, нови „наказания“ — за какво?… синините, изгорените крака… безкрайните лъжи на майка й…

Когато Синтия беше на шест, баща й за първи път започна да се трие в нея… И по-късно, когато тялото й се разви — най-голямата извратеност и унижение — той започна да я изнасилва, постъпка толкова отвратителна и болезнена, че тя крещеше… Густав, който се интересуваше единствено от собственото си задоволяване, не забелязваше, навярно дори се наслаждаваше на отчаянието на дъщеря си… И Елиънър отново не направи нищо…

И така, на дванайсетгодишна възраст Синтия неизбежно забременя… Ужасът за едно дете — вече отведено, скрито от погледите на другите, разбиращо, че е станало тромаво, че тялото му се уголемява и изпитва странни усещания и движения в себе си… Освен това тя съзнаваше ужасния позор, чувстваше се виновна и все пак безпомощна да си помогне сама, нямаше с кого да си поговори, на кого да се облегне или да се довери… И после унизителното, тайно, болезнено раждане, бебето, което й взеха и което тя никога не видя…

Единствената утеха: сексуалното насилие на Густав, продължило и по време на бременността й, някак си беше престанало поради причини, които никога не разбра — докато много по-късно майка й неохотно не й разказа за заплахата на адвоката им да издаде Густав, ако не престане…

После, като някакъв зловещ послепис, Елиънър и заявлението й пред жената от службата за защита на децата — онова служебно лице, което прие правдоподобните лъжи и изобщо не настоя да изслуша Синтия…

Накрая, и въпреки всичко, ледено прагматичната пресметливост на Синтия… решението й да изчака благоприятния момент, да използва родителите си, докато не си осигури независимост и после да насочи към тях отдавна трупаната омраза, и да ги убие — както те бяха убили толкова много в нея…

Сега времето за това възмездие бе наближило и тя започваше да обмисля… И вече имаше свое оръдие…

 

 

По време на целия монолог Патрик Дженсън почти не помръдна. Но лицето му отразяваше последователни чувства — отначало недоверие, после отвращение, гняв, ужас и тревога. В един момент очите му дори се напълниха със сълзи. После протегна ръка, сякаш да стисне дланта на Синтия, но тя се отдръпна.

Накрая писателят с болка поклати глава.

— Невероятно. — Гласът му едва се чуваше. — Не мога да повярвам…

— По дяволите! Най-добре е да повярваш — рязко го прекъсна Синтия.

— Нямах предвид това… — След кратко мълчание той продължи. — Естествено, че ти вярвам. За всичко. Но ми е толкова…

— Какво? — нетърпеливо попита тя.

— Толкова ми е трудно да намеря подходящите думи. Вършил съм лоши неща, но такива гадости…

— О, Патрик, я стига! Та ти уби двама души.

— Да, зная — сбърчи лице той. — Отрепка съм, добре. Да, наистина извърших убийство — от страст, импулсивно, както и да е. Но искам да кажа, че родителите ти са имали толкова много време, за да осмислят онова, което правят… е, така, както го виждам аз, твоите родители са най-мръсната измет на земята.

— Добре — отвърна Синтия. — Значи може би разбираш защо искам да ги убия.

След кратко колебание Дженсън кимна.

— Да, разбирам.

— Значи ще ми помогнеш.

 

 

Синтия и Патрик Дженсън разговаряха два часа. Мислите, аргументите, съмненията, споровете, отказите, заплахите и убежденията им се подреждаха, отхвърляха и пренареждаха като пулове на домино.

— Да предположим, че не се съглася с безумното ти предложение — каза по едно време Патрик, — че те пратя по дяволите. Наистина ли ще отвориш онзи кашон със змии, който може да ме прати на електрическия стол? Ако го направиш, няма да постигнеш нищо.

— Да, ще го направя — отвърна Синтия. — Не бих те заплашвала, ако не го мислех сериозно. Освен това ти заслужаваш да бъдеш наказан.

— И какво ще правиш без мен тогава, Госпожо Благородна Отмъстителке? — презрително попита Дженсън. — Без мен как ще си подготвиш терена за действие?

— Ще намеря някой друг.

Той знаеше, че ще стане така.

— Казах ти, че онова, което направих с Наоми, беше престъпление от страст — много по-късно й рече Дженсън. — Признавам го и ми се иска да можех да поправя стореното. Но не мога, просто знам, че не мога, да извърша хладнокръвно, преднамерено убийство. — Той вдигна ръце. — Независимо дали ти харесва, положението е такова.

— Всичко това ми е известно — отвърна Синтия. — Знаех го през цялото време.

— Тогава защо, по дяволите… — запелтечи Дженсън.

— Искам да уредиш да го извърши някой друг — спокойно каза тя. — Аз ще платя.

Дженсън дълбоко си пое дъх. И тялото му, и мозъкът му изпитваха непреодолимо чувство на облекчение. След миг се зачуди: „Защо?“.

Вече знаеше отговора. Синтия ловко и цинично го бе насочвала към момент, в който му предлагаше по-добрата от двете възможности — да прекара остатъка от живота си в затвора, а може би и да получи смъртно наказание за убийството на Наоми и приятеля й, или да рискува и да уреди някой друг да извърши убийство, за което на него, Патрик, не му стигаше смелост. Може би дори нямаше да се наложи да присъства. Имаше вероятност да го разкрият, разбира се, и това също означаваше наказание. Но положението му бе такова още от вечерта, в която беше убил Наоми.

Синтия леко се усмихваше и го наблюдаваше.

— Взе решение, нали?

— Ти си вещица и кучка!

— Но ще го направиш. Наистина нямаш избор.

Странно, с писателската си същност Дженсън вече мислеше за всичко това като за игра. Предполагаше, че е извратено и несъмнено достойно за презрение. Но въпреки това бе игра, в която можеше да участва и да спечели.

— Зная, че в последно време се влачиш с доста долна тайфа — продължи Синтия. — Единственото, което трябва да направиш, е да намериш подходящия човек.

Всъщност Дженсън бавно потъваше в подземния криминален свят. Това беше започнало преди повече от две години, когато реши да напише роман за наркотрафика. В хода на проучването си бе открил неколцина дребни пласьори на дрога — съвсем проста работа, защото самият той от време на време използваше кокаин, — които на свой ред го свързаха с по-едри акули.

Двама-трима от тези по-значителни трафиканти, макар че се съгласиха да се срещнат с него от любопитство, действаха предпазливо. Накрая обаче решиха: „Хей, на един истински писател, умен тип, чието име е по кориците на книгите“, можеха да се доверят. Присъщата суетност на повечето професионални престъпници и желанието да бъдат забелязани също отвориха вратите пред Дженсън. В барове и нощни клубове, когато алкохолът развързваше езиците, често му задаваха един и същи въпрос: „Шъ ма вкараш ли в некоя книга?“. Шаблонният му отговор беше „може би“. Така с времето кръгът на познанствата му в криминалния свят се разшири, излезе извън границите на проучването и Дженсън от време на време започна да осъществява сделки и трафик на дрога. Писателят с изненада откри колко лесно и изгодно бе това.

Парите му бяха от полза, защото романът му за наркотрафика не се продаваше добре, нито пък другият, който последва, и изглеждаше, че с популярността на Дженсън може би е свършено. По същото време загуби някои от инвестициите си и спестяванията му тревожно намаляваха.

Това съчетание от фактори правеше странната цел на Синтия поне по-осъществима, а навярно дори интересна.

— Нали знаеш, че за тази работа ще трябва да платим на някого много пари? — каза й той. — А аз ги нямам.

— Зная — отвърна Синтия. — Затова пък аз имам достатъчно.

Като част от опитите си да сключи мир с дъщеря си след дългите години на сексуално насилие, Густав Ърнст й бе отпуснал щедра месечна издръжка, която допълваше заплатата й и й позволяваше да живее добре. Освен това Густав беше вложил на името на Синтия голяма сума пари в банка на Каймановите острови. Но тя не ги бе използвала, въпреки че натрупаната сума надхвърляше повече от пет милиона долара.

В продължение на много години Густав Ърнст беше извършвал успешни финансови операции, а негова специалност бе закупуването на големи дялове от акции в малки новаторски фирми, които се нуждаеха от начален капитал. Инстинктът му беше невероятен. Повечето компании, които избираше, се развиваха бързо, стойността на акциите им хвръкваше в небето и в този момент Густав продаваше. Говореше се, че притежава чисти шейсет милиона долара.

По-младият брат на Густав, Закари, се бе отказал от американското си гражданство, както правеха все повече богати американци, за да избегнат наказателното данъчно облагане. Сега Закари разделяше времето си между Кайманите и Бахамите — двата архипелага, които бяха приветлив и слънчев данъчен рай. Именно Закари откри сметката на Синтия на Кайманите и периодично внасяше пари в нея, винаги като необложен с данъци „подарък“. При всеки такъв случай тя получаваше потвърдително писмо, придружено от следните няколко реда:

„Скъпа моя Синтия,

Надявам се да приемеш последния подарък, който внесох в сметката ти. В последно време като че ли имам повече пари, отколкото ми трябват, и тъй като нямам жена, деца или други роднини, за мен е удоволствие да ти давам тези суми. Вярвам, че ще можеш да се възползваш от тях.

Твой любящ

чичо Зак“

Синтия знаеше, че парите всъщност са от Густав, който имаше някаква уговорка със Закари за избягване на данъци — или пък ставаше дума за отклонение? Тя нито разбираше, нито се интересуваше, само й беше известно, че избягването е законно, а отклонението — не.

Интересуваше се обаче от собственото си законно положение и макар че не отвръщаше на писмата, тя ги запази и потърси съвета на данъчен консултант.

Специалистът й съобщи: „Писмата са редовни и ги пазете, в случай, че някога се наложи да докажете, че влоговете са подаръци и са необлагаеми. Колкото до сметката на Кайманите и подаръците, които получавате в нея, всичко това е съвършено законно. Но всяка година трябва да декларирате тази сметка и натрупаната лихва. Тогава ще сте на чисто“.

Впоследствие едно от данъчните заявления на Синтия, в което беше изпълнила съвета на консултанта, бе проверено и одобрено и вече нямаше нужда да се тревожи, че нарушава закона. Въпреки това тя запази сметката си на Кайманите в тайна от всички, освен от консултанта и вътрешната данъчна служба на САЩ. Нямаше намерение да казва и на Дженсън.

В продължение на няколко минути той беше потънал в мълчание.

— Това, че имаш достатъчно пари, ще е от полза — каза писателят. — За да остане убийството неразкрито и никой да не се разприказва… цената ще е невероятна може би двеста хиляди долара.

— Мога да ги платя — отвърна Синтия.

— Как?

— В брой.

— Добре. Какъв е крайният срок?

— Не съм решила. Разполагаш с достатъчно време, за да намериш подходящ човек: да е умен, сериозен, жесток, дискретен и абсолютно надежден.

— Няма да е лесно.

— Затова и ще разполагаш с много време. — „Ще се насладя на очакването“, помисли си Синтия. Накрая отмъщението, замислено толкова отдавна, ще бъде изпълнено.

— Докато още сме на тази тема — каза Патрик, — предвиди доста пари и за мен.

— Ще ги получиш и част от тях ще бъдат, за да ме пазиш. Не трябва да споменаваш името ми на онзи, когото наемеш. Дори не намеквай за това, че съм замесена, когато и да е, и на когото и да е. Освен това: колкото по-малко подробности са ми известни, толкова по-добре — освен че трябва да зная датата поне две седмици предварително.

— За да можеш да си уредиш алиби, така ли?

Синтия кимна.

— Тогава ще съм на пет хиляди километра оттам.