Артър Хейли
Детективи (20)

Втора глава

Помещението за екзекуция оживя. Петима от мъжете, които чакаха вътре, застанаха в редица. Дежурният лейтенант излезе отпред. Зад него стояха двама пазачи, лекар с малка кожена чанта и представител на щатската прокуратура. Заобиколен от дебели, тежки кабели, които съвсем скоро щеше да свърже, електротехникът на затвора стоеше зад електрическия стол.

— Тишина, моля! Никакви разговори! — извика един от пазачите. Всички замлъкнаха.

Секунди по-късно страничната врата в помещението за екзекуция се отвори и вътре влезе висок мъж със сурови черти и ниско подстригана посивяваща коса. Ейнсли позна началника на затвора Стюарт Фокс.

Точно зад него вървеше Елрой Дойл, забил очи в земята, сякаш не искаше да погледне онова, което го чакаше отпред.

Ейнсли забеляза, че Патрик Дженсън е хванал ръката на. Синтия. „Сигурно я утешава за убийството на родителите й“, помисли си той.

Погледна отново към Дойл, който ситнеше с малки, тромави крачки, ограничен от прангите. От двете му страни имаше по един пазач, трети ги следваше отзад. Вървящите отстрани служители държаха китките на осъдения с „желязна лапа“ — единични белезници с хоризонтална метална пръчка, която позволяваше на стражите да осъществяват пълен контрол над всяка от ръцете му и правеха невъзможна всяка съпротива.

Дойл бе в бяла риза и черни панталони. За погребението щяха да му сложат и сако. Обръснатата му глава лъщеше там, където няколко секунди преди това го бяха намазали с електропроводим гел. Малката процесия беше минала по, както го наричаха, коридора на „смъртното бдение“ и през две бронирани врати.

Най-после Дойл вдигна очи. Щом видя стола, лицето му замръзна от ужас. Осъденият импулсивно спря и се огледа сякаш за да се отскубне, но това беше само миг. Стражите незабавно извиха железните лапи, което накара Дойл да простене от болка. После и тримата затворнически служители го заобиколиха, избутаха го към стола и въпреки съпротивата му, го вдигнаха и го сложиха да седне.

Дойл напрегнато се взря в червения телефон на стената от дясната страна на електрическия стол. Всеки осъден на смърт знаеше, че щатският губернатор може да отмени екзекуцията в последната минута. Дойл не откъсваше очи от телефона, сякаш го умоляваше да иззвъни.

Изведнъж той се обърна към стъклото, което го отделяше от залата за свидетелите, и истерично започна да крещи. Но тъй като стъклото беше звуконепроницаемо, Ейнсли и другите не можеха да чуят нищо. Те просто гледаха как лицето на Дойл яростно се криви. Навярно цитира Откровението, помисли си детективът.

По-рано звуците от помещението за екзекуция се предавали в помещението на свидетелите с помощта на микрофони. Сега единственото, което можеха да чуят, бе как началникът на затвора прочита заповедта за екзекуцията и пита осъдения дали има някакви последни думи.

Тогава за миг Дойл замълча и огледа лицата на свидетелите, което накара неколцина неспокойно да се размърдат. Когато очите му се спряха на Ейнсли, изражението на престъпника стана умолително и устните му замълвиха думи, които сержантът разбра: „Помогни ми! Помогни ми!“.

Ейнсли почувства, че по челото му избиват капчици пот. „Какво правя тук? — запита се той. — Не искам да участвам в това. Каквото и да е сторил, грешно е да се убива така.“ Нищо не можеше да се направи. По някакъв странен начин Ейнсли и другите до него също бяха затворници, докато не се изпълнеше екзекуцията на Дойл. Тогава един от стражите се премести и застана така, че осъденият не можеше вече да ги вижда. Ейнсли изпита облекчение, като непрестанно си напомняше, че Дойл току-що му е изповядал четиринайсет ужасни убийства.

За миг, осъзна той, беше попаднал в същия капан като мекушавите демонстранти пред затвора: да се вълнува за един убиец, като забравя за жестоко умъртвените от него хора. И все пак, ако ставаше дума за жестокост, помисли си Ейнсли, тези последни няколко минути навярно бяха най-жестокото нещо на света. Независимо от бързината, с която работеха затворническите служители, всички заключителни процедури отнемаха време. Първо, стражите от двете му страни издърпаха Дойл назад на стола и го завързаха през гърдите с широк ремък. После хванаха краката му и ги поставиха в Т-образна дървена подпора, а после ги завързаха с ремъци за глезените. Намазаха го с още електропроводим гел — този път по предварително обръснатия десен крак. Междувременно бяха пристегнати и останалите ремъци, включително и под брадичката му, така че главата на Дойл да стои неподвижно облегната на двете изправени дървени стълбчета на облегалката. Кафявата кожена смъртна шапка, която приличаше на древен викингски шлем и в която имаше медна проводникова пластина, беше поставена над стола като Дамоклев меч, заплашващ всеки момент да се спусне…

Ейнсли се зачуди дали екзекуцията на електрическия стол е наистина толкова жестока и варварска, както твърдяха мнозина. Това, което виждаше сега, го потвърждаваше, а имаше и други случаи. Беше преди доста години…

На 4 май 1990 г. в щатския затвор на Флорида осъденият на смърт заради убийство на двама полицаи Джоузеф Таферо получил електрически заряд с мощност две хиляди волта. Изведнъж изригнали пламъци и дим и главата му, както и влажната гъба под смъртната шапка се запалили. Екзекуторът моментално изключил електричеството. После в продължение на четири минути процедурата се повтаряла и изпод черната маска върху лицето на Таферо всеки път избухвали нови пламъци и дим. Осъденият продължавал да диша и бавно да клати глава. След три последователни удара най-после бил обявен за мъртъв. Свидетелите били ужасени, един от тях дори припаднал. По-късно в официалното заявление се признавало, че „в шлема е имало повреда“. В друго заявление се твърдяло, че Таферо е „загубил съзнание в мига, в който го е ударил електрическият ток“, макар че малцина от свидетелите бяха повярвали в това.

Някои хора, спомни си Ейнсли, твърдяха, че екзекутирането трябва да е варварско, като се има предвид характерът на довелото до него престъпление. Газовата камера, все още използвана в Съединените щати, убиваше осъдения чрез задушаване с цианид и свидетелите твърдяха, че смъртта е ужасна и в много случаи бавна. Изглежда всички се съгласяваха, че по-хуманна е смъртоносната инжекция — но не при бивши наркомани, чиито вени са колабирали и намирането на вена, в която да вкарат смъртоносната доза, можеше да отнеме цял час. Използваният в Китай куршум в главата навярно беше най-бързото от всички средства, но мъченията и унижението преди това несъмнено бяха най-ужасното зверство.

Дали Флорида щеше да приеме друга форма на екзекуция, навярно смъртоносна инжекция? — помисли си Ейнсли. Не му се струваше вероятно, като се имаха предвид обществените настроения към престъпността и масовото гневно убеждение, че престъпниците са причина за лошата слава на слънчевия щат в чужбина, която отблъскваше толкова важните за благоденствието на Флорида туристи.

Колкото до собственото му отношение към смъртното наказание, той му се бе противопоставял като свещеник, противопоставяше се и сега, макар и поради други причини.

Някога Ейнсли вярваше, че човешкият живот е дар Божи. Сега просто смяташе, че смъртната присъда морално унижава онези, които я издават, включително обществото, в чието име се извършват екзекуциите. Освен това, независимо от метода, смъртта бе избавление, а доживотната присъда без право на условно освобождаване представляваше много по-тежко наказание…

Гласът на началника на затвора прекъсна мислите на Ейнсли. Той четеше на глас подписаната от щатския губернатор заповед за екзекуция. Думите му се предаваха по високоговорител в залата на свидетелите.

— Като се има предвид… че Елрой Селби Дойл е признат за виновен в извършването на предумишлено убийство и заради… гореспоменатото престъпление е осъден да изтърпи смъртните страдания, като бъде екзекутиран чрез вкарване на електрически ток в тялото му… докато не умре…

… Вие, гореспоменатият началник на нашия щатски затвор с максимално тежък режим, или някой заместник, назначен от вас, трябва да присъствате на тази екзекуция… заедно с дванайсет уважавани граждани, които ще бъдат помолени да свидетелстват на същата. Трябва да осигурите и присъствието на компетентен лекар… Ако не успеете не по ваша вина…

Документът беше дълъг, претоварен с надути юридически фрази.

Когато четенето свърши, един от стражите приближи микрофон до устата на Дойл и началникът попита:

— Искате ли да кажете нещо?

Дойл се опита да се помръдне, но бе прекалено здраво завързан. Когато заговори, гласът му беше задавен.

— Аз никога… — После запелтечи и напразно се заопитва да обърне глава. Накрая успя тихо да изръмжи: — Мамка ви!

Пазачът свали микрофона. Процедурата незабавно се възобнови и на Ейнсли отново му се прииска да не гледа. Картината обаче бе хипнотична — никой от свидетелите в залата не извърна глава.

Между зъбите на Дойл сложиха подложка за езика, така че вече не можеше да говори. До стола затворническият електротехник потопи ръце в кофа с концентриран солен разтвор, откъдето извади медната контактна пластина и един сюнгер. Мъжът постави и двете в смъртната шапка над обръснатата глава на Дойл. Контактната пластина беше отличен проводник на електрически ток, а напоената със солен разтвор гъба, също добър проводник, трябваше да предпази кожата на осъдения от изгаряне и да предотврати отвратителната миризма на изгоряла плът, която в миналото трябваше да търпят свидетелите. В повечето случаи гъбата помагаше, но имаше и изключения.

Спуснаха смъртната шапка върху главата на Дойл и я закрепиха на място. Черната кожена лента отпред служеше като маска, така че лицето на осъдения вече не можеше да се вижда. Ейнсли долови всеобщата въздишка на облекчение, която изпуснаха свидетелите около него. Дали сега, запита се той, след като жертвата в известен смисъл беше станала анонимна, щеше да им е по-лесно да гледат?

За Синтия обаче, осъденият не бе анонимен. Ейнсли видя, че двамата с Патрик Дженсън са стиснали ръцете си толкова силно, че кокалчетата на бившата му любовница бяха побелели. Синтия сигурно ужасно мрази Дойл, помисли си детективът, и в известен смисъл можеше да разбере защо е тук, макар да се съмняваше, че гледката ще облекчи мъката й. Дали трябваше да й каже, зачуди се Ейнсли, че Дойл се е признал за виновен за четиринайсет убийства, но е отрекъл, че е убил Густав и Елиънър Ърнст, нещо, което самият сержант смяташе за вероятно. Навярно дължеше на Синтия тази информация дори само защото беше бивша полицайка и негова колежка. Ейнсли се колебаеше.

В помещението за екзекуция оставаше само да свържат два тежки електрически кабела, единият със смъртната шапка, а другият — със заземителя около десния крак на Дойл. И двата бързо бяха прикачени с помощта на тежки гайки.

Пазачите и електротехникът веднага отстъпиха назад и се отдалечиха от стола, като внимаваха да не препречат погледа на началника на затвора.

Някои от присъстващите журналисти си водеха бележки. Една от свидетелките беше пребледняла и притискаше длан към устата си, сякаш щеше да повърне. Някакъв мъж клатеше глава, очевидно ужасен от онова, което виждаше. Ейнсли се зачуди какво ли мотивира хората да присъстват на екзекуции. Предполагаше, че причината се крие в универсалната магнетичност на смъртта във всичките й форми.

Детективът отново погледна към началника на затвора, който беше навил заповедта за екзекуция и сега я държеше високо в дясната си ръка като диригентска пръчица. Той погледна към помещението на екзекутора. През правоъгълния отвор се виждаха две очи. С едно-единствено движение началникът свали навитата на руло заповед и кимна с глава.

Очите изчезнаха. Миг по-късно отекна рязък тъп звук — резултат от завъртането на червеното копче и задействането на тежкия електрически прекъсвач. Приглушеният шум се чу дори в залата за свидетелите, въпреки че аудиосистемата отново бе изключена. В същото време всички лампи замъждукаха.

Тялото на Дойл се разтърси, макар че първоначалното въздействие на двете хиляди волта беше до голяма степен потиснато, защото, както писа на другия ден един от журналистите, „Дойл бе завързан по-здраво и от пилот изтребител“. Същото въздействие обаче се повтаряше по време на двуминутния автоматичен цикъл, при който мощността падаше до петстотин волта и после отново се покачваше до две хиляди — общо осем пъти. При някои екзекуции началникът на затвора даваше знак на екзекутора да изключи автоматичния контрол, ако сметнеше, че още първият цикъл е бил достатъчен. Този път той изчака завършването на пълния цикъл и Ейнсли внезапно усети гранивия мирис на изгоряла плът, просмукал се в залата чрез климатичната инсталация. Хората около него отвратени сбърчиха лица.

Щом получи разрешение, лекарят се приближи до стола, разгърна ризата на Дойл и долепи до гърдите му стетоскопа си, за да провери дали има сърдечен ритъм. След около минута той кимна на началника. Дойл беше мъртъв.

Останалото бе рутинна процедура. Бързо свалиха електрическите проводници, ремъците и всичко останало. Освободеното тяло на Дойл се стовари напред в ръцете на пазачите. Те го напъхаха в черен гумен чувал и светкавично затвориха ципа, така че никой от свидетелите не успя да види дали трупът е обгорен. После го поставиха върху носилка и останките на Елрой Дойл изчезнаха през същата врата, през която само преди няколко минути беше влязъл жив.

Повечето от свидетелите вече се бяха изправили на крака и се готвеха да си тръгнат. Без да губи време Ейнсли тихо рече на Синтия:

— Госпожо съветник, струва ми се, трябва да ви кажа, че малко преди екзекуцията разговарях с Дойл за родителите ви. Той твърди…

Тя мигновено се обърна към него и с безизразно лице го прекъсна:

— Моля ви, не желая да слушам нищо. Дойдох тук, за да видя страданията му. Надявам се да са били ужасни.

— Били са — отвърна Ейнсли.

— В такъв случай аз съм удовлетворена, сержант.

— Разбирам ви, госпожо съветник.

Но какво разбираше? Ейнсли последва другите и замислен излезе от залата.

Свидетелите се събраха пред вратата и зачакаха да ги ескортират навън. Дженсън се приближи към детектива.

— Реших, че мога да се представя. Аз съм…

— Зная кой сте — студено го прекъсна Ейнсли. — Чудех се защо сте тук.

Писателят се усмихна.

— В новия ми роман има сцена на екзекуция и исках да получа информация от първа ръка. Съветник Ърнст уреди да ме пуснат.

В този момент се появи Хамбрик.

— Не е нужно да чакате тук — каза на Ейнсли лейтенантът. — Елате да си получите оръжието и после ще ви придружа до колата.

С бегло кимване към Дженсън Ейнсли го последва.