Артър Хейли
Детективи (32)

Първа глава

Синтия Ърнст можеше да си спомни точния момент, в който реши, че някой ден ще убие родителите си. Беше дванайсетгодишна и две седмици преди това бе родила детето на баща си.

В семейния дом в скъпия, строго охраняван квартал „Бей пойнт“ на Бискайския залив беше дошла просто облечена жена на средна възраст. Тя показа легитимацията си от службата за защита на децата и попита иконома за госпожа Ърнст.

Когато чу гласа на непознатата, Синтия тихо се промъкна в коридора пред гостната на първия етаж, където майка й бе приела жената, затваряйки вратата зад себе си. Също толкова тихо момичето я открехна, колкото да може да вижда и чува през процепа.

— Госпожо Ърнст, тук съм служебно, за да разговаряме за бебето на дъщеря ви — каза посетителката. Тя се огледа, очевидно впечатлена от обстановката. — Трябва да кажа, че при подобни случаи обикновено става дума за бедност и пренебрегване на родителските задължения. Явно положението тук не е такова.

— Не е имало никакво пренебрегване, уверявам ви. Тъкмо обратното — спокойно и жизнерадостно отвърна Елиънър Ърнст. — Двамата със съпруга ми полагаме всички грижи за дъщеря си още от самото й раждане и много я обичаме. Колкото до онова, което се случи, ние сме натъжени, както би било всяко семейство, макар да си казваме, че в нещо ужасно сме сбъркали като родители.

— Навярно ще е от полза, ако поговорим за миналото. Например как дъщеря ви… — Гостенката се консултира с бележника си. — Вашата дъщеря Синтия… при какви обстоятелства е забременяла? И знаете ли нещо за бащата? Познавате ли го — особено каква е възрастта му?

Синтия се приближи още повече до вратата не искаше да пропусне нито дума.

— Истината е, че не знаем абсолютно нищо за бащата и че Синтия отказа да признае. — Елиънър почти шепнеше. Тя допря до очите си малка кърпичка, после продължи: — За съжаление, колкото и да е малка, дъщеря ни ходи с много момчета. Не ми е приятно да го кажа, но се страхувам, че има съвсем безразборни сексуални връзки. От известно време двамата със съпруга ми се тревожим за нея.

— В такъв случай, госпожо Ърнст — рязко отвърна служителката, — не беше ли логично да потърсите професионална помощ? Вие със съпруга си сте информирани хора и трябва да знаете за съществуването на такива институции.

— Да, така е. Но фактът е, че не сме го направили. — Елиънър натърти: — За другите винаги е лесно да правят преценки.

— Имате ли намерение да потърсите съвет сега? Заедно с дъщеря си?

— Ние с Густав можем да обмислим въпроса. До този момент приготовленията, които трябваше да направим, отнемаха цялото ни време. След ужасното събитие детето беше дадено за осиновяване — предварително уредихме това. — Елиънър замълча за миг. — Наистина ли трябва да отговарям на тези въпроси? Със съпруга ми се надявахме всичко да остане в пълна тайна.

Служителката си водеше бележки в тефтера си.

— Доброто на детето е по-важно от тайната, госпожо Ърнст. Но ако се съмнявате в правото на нашата служба на разследване, винаги можете да попитате адвоката си.

— Излишно е — отстъпи Елиънър. — Ще ви кажа, че ние със съпруга ми, а също и Синтия, научихме много от случилото се. В известен смисъл това сближи и трима ни. Разговаряхме дълго и Синтия даде тържествено обещание отсега нататък да поправи поведението си.

— Навярно би трябвало да поговоря с дъщеря ви.

— Бих предпочела да не го правите. Всъщност, ви моля. Подобно нещо почти сигурно ще разруши всичко онова, което успяхме да постигнем.

— Сигурна ли сте?

— Напълно.

Днес, вече възрастен човек, Синтия понякога се чудеше защо в този момент не беше влязла в стаята и не бе казала истината. После разбра: макар че това щеше да засрами родителите й, в крайна сметка най-вероятно нямаше да й повярват. Бе чела за подобни случаи на насилие. Обвинените възрастни наемаха алчни лекари, които умело разобличаваха твърденията на децата, докато те — дори да разбираха — нямаха такава възможност.

Във всеки случай Синтия — навярно инстинктивно, не влезе в гостната. Десет минути по-късно майка й и служителката излязоха от стаята. Елиънър придружи гостенката си до предната врата. Когато се обърна, Синтия се приближи и погледна майка си.

— Синтия! — пребледня Елиънър. — Господи! Откога си тук?

Без да отвърне нищо, Синтия яростно и обвинително я изгледа. В много отношения тя продължаваше да прилича на дванайсетгодишно момиче, с къса кестенява коса и лунички, но очите й, наситенозелени и изпълнени с решителност, принадлежаха на много по-възрастна жена.

Елиънър нервно стисна ръце, очите й играеха. Беше елегантно облечена, с фризирана коса и на високи токчета.

— Синтия — продължи тя, — настоявам да ми кажеш откога си тук. Подслуша ли ни?

Отново мълчание.

— Престани да ме гледаш така! — Елиънър направи няколко крачки към нея, но Синтия отстъпи назад.

След няколко секунди майка й покри лицето си с длани и тихо заплака.

— Чула си, нали? О, миличка, нямах избор, ти сигурно ме разбираш. Знаеш, че те обичам. Моля те, прегърни мама. Знаеш, че никога не бих те наранила… Моля те, прегърни ме.

Синтия я гледаше с безизразно лице, после бавно се обърна.

Лъжливите, лицемерни думи, които беше чула от майка си, завинаги оставиха изгарящия си отпечатък в ума й. Тя вече мразеше баща си за физическото насилие, което упражняваше още от най-ранните мигове на детството й, които си спомняше. В известно отношение презираше майка си още повече. Дори на дванайсетгодишна възраст Синтия знаеше, че майка й би могла, че би трябвало да потърси външна помощ, и никога нямаше да й прости за това, че не го бе направила.

Но умна и проницателна още на дванайсет години, Синтия преглътна омразата заради бъдещето си. За да осъществи оформящите се в съзнанието й планове, тя се нуждаеше от родителите си — най-вече от връзките и парите им. Ето защо с времето, пред хора, тя проявяваше любезност и от време на време привързаност. Насаме Синтия рядко разговаряше с тях.

Баща й, тя знаеше, беше приел измамата, признателен за облика, който изграждаше пред обществото. Майка й се държеше така, сякаш не е станало абсолютно нищо.

И ако някой от родителите й проявяваше несъгласие с желанията й, Синтия скръстваше ръце и им отправяше студен, твърд поглед, сякаш казваше: „Зная какво направихте с мен, вие също го знаете. Няма ли да е по-добре, ако не разбере никой друг? Не рискувайте“.

Тази неизречена заплаха действаше безпогрешно. След мигове на напрегнато и неловко мълчание Густав Ърнст винаги се огъваше под погледа на дъщеря си и промърморваше: „Просто не зная какво да правя с теб“.

Както обикновено, Елиънър безпомощно свиваше рамене.

Две години по-късно между двете страни възникна несъгласие по въпроса за учението на Синтия.

Тя бе завършила начално и прогимназиално образование в обикновени училища в Маями и бележките й показваха, че е изключителна ученичка. Сега, когато навърши четиринайсет, Густав и Елиънър искаха да я запишат в реномираното частно училище „Рансъм-Евърглейдс“ в „Коръл Гейбълс“. Но четиринайсетгодишната Синтия имаше други намерения. В последния момент, когато приемът в „Рансъм-Евърглейдс“ на практика бе приключил, тя заяви, че ще постъпи в „Пайн крест“, интернат във Форт Лаудърдейл, на четирийсетина километра северно от Маями. Беше подала сама документите си и след като я бяха приели, бе потвърдила желанието си.

Густав категорично възрази.

— Нарочно се противопоставяш на желанията ни! — Бяха седнали да вечерят. — Ако бяхме избрали „Пайн крест“, щеше да искаш да се запишеш в „Рансъм-Евърглейдс“.

Елиънър безпомощно гледаше и знаеше, че в крайна сметка Синтия ще постигне своето.

Така и стана. Синтия не се докосваше до храната. Вместо това твърдо гледаше баща си и в очите й проблясваха искриците на абсолютната й власт. Накрая Густав остави вилицата и сърдито отстъпи.

— О, за Бога, прави каквото искаш.

Синтия кимна, стана от масата и се прибра в стаята си.

Същото се повтори четири години по-късно, когато Синтия трябваше да постъпи в колеж. Вече беше на осемнайсет и притежаваше опита и красотата на съвсем зряла жена. Тя знаеше, че майка й отчаяно иска да я запишат в „Смит колидж“ в Нордхамптън, Масачузетс, престижната алма матер на Елиънър, и в продължение на четири години момичето я бе оставило да вярва, че ще стане така.

Синтия изглеждаше силна кандидатка — в „Пайн крест“ бе постигнала много високи резултати и я бяха приели в Националното почетно общество. Освен това Елиънър беше направила на колежа значително дарение, което на практика оказваше своето въздействие.

Писмото за приемането й се получи в дома на семейство Ърнст и Елиънър го отвори. Тя незабавно телефонира на Синтия в училище, за да й съобщи новината.

— Да, очаквах, че ще ме приемат — студено отвърна Синтия.

— Миличка, не мога да ти кажа колко съм развълнувана. Искам да го отпразнуваме. Какво ще кажеш да вечеряме заедно в събота? Свободна ли си?

— Естествено, чудесна идея.

Синтия вече се наслаждаваше на начина, по който се уреждаха нещата, и следващата събота вечер тримата седнаха на същата дълга дъбова маса: родителите й — в двата края, а момичето — по средата. Масата беше подредена с най-скъпия им порцеланов сервиз и с покривка от английски лен. Горяха свещи. Синтия се беше облякла в официална рокля. Родителите й, ясно се виждаше, сияеха от щастие.

Баща й напълни чашите с вино, вдигна своята и каза:

— За новото поколение възпитаници на „Смит“!

— Господи! — възкликна Елиънър. — О, Синтия, гордея се с теб! След като завършиш „Смит“, целият свят ще е твой.

Като си играеше с чашата си, Синтия отвърна:

— Това може и да е вярно, майко, но само ако постъпя в „Смит“. — После развеселена, тя проследи как радостта на майка й се изпарява. Тази сцена се бе повтаряла толкова много пъти, че можеше да предвиди и най-малката подробност.

— Какво искаш да кажеш? — попита баща й.

— Подадох молба в университета на Флорида в Талахасий — весело отговори Синтия. — Миналата седмица ме приеха и аз им казах, че ще постъпя. — Тя вдигна чашата си. — Така че какво ще кажете да вдигнем наздравица? За Талахасий!

Елиънър беше прекалено ужасена, за да каже нещо.

По челото на съпруга й внезапно избиха капки пот.

— Няма да отидеш в онзи нещастен университет. Забранявам ти!

Елиънър се изправи от другия край на масата.

— Имаш ли представа каква привилегия е да те приемат в „Смит“? Таксата там е повече от двайсет хиляди долара на година. Това не ти ли говори колко изключително…

— В Талахасий е три хиляди — прекъсна я Синтия. — Помислете за парите, които ще спестите — невъзмутимо гледаше родителите си тя.

Елиънър скри лице в дланите си.

Густав удари с юмрук по масата.

— Този път няма да стане, млада госпожице!

Сега и Синтия се изправи и на свой ред яростно изгледа родителите си. Неизречените думи бяха оглушителни.

Густав се опита да отвърне на погледа й, но както се беше случвало и преди, той извърна очи и въздъхна. Накрая победено сви рамене и излезе от трапезарията. Секунди по-късно Елиънър го последва.

Синтия довърши вечерята си.

Три години след това, предсрочно приключила четиригодишния си курс на обучение, тя завърши университета на Флорида с отличие и я приеха за член на Фи Бета Капа^[1].

 

 

В гимназията и колежа Синтия беше ходила с много момчета и за своя изненада откри, че въпреки спомените от детството, сексът й харесва. Както го виждаше тя обаче, сексът се изразяваше единствено във власт. Никога, никога повече нямаше да е покорен партньор. Във всяка своя сексуална връзка Синтия се стремеше да доминира, независимо за какъв секс ставаше дума и с кого. Още повече я изненадваше фактът, че това доставя удоволствие на мъжете. Повечето от тях се възбуждаха още по-силно. След цяла нощ секс един от партньорите й, як футболист, й каза: „Господи, Син, ти си адски секси, но си жестока“.

И все пак, въпреки многобройните си връзки, Синтия никога не се бе влюбвала, никога не си го беше позволявала. Просто не бе подготвена да се откаже от независимостта си.

Много по-късно същото отчасти се отнасяше и за връзката й с Малкълм Ейнсли. Подобно на повечето мъже преди него, той харесваше „сексуалната й гимнастика“, както веднъж се беше изразил, и й отвръщаше по същия начин. Но никога не бе притежавала Малкълм докрай, нито пък изцяло беше доминирала над него, както над другите — той излъчваше някаква сила, която Синтия просто не можеше да преодолее. По време на връзката им тя се бе опитвала да разруши брака му. Нямаше никакво намерение да се омъжва за него, нито пък за когото и да било друг. За Синтия бракът беше равносилен на капитулация, нещо, което се бе заклела никога да не допуска.

Пълна противоположност на Малкълм беше писателят Патрик Дженсън, над когото Синтия бе установила господството си още в мига, в който се запознаха. Отначало отношенията им бяха чисто сексуални, но постепенно се усложниха. Връзките й с двамата мъже започнаха по едно и също време, но Синтия не ги смесваше, а, както самата тя мислеше за тях, ги направляваше по успоредни линии.

Когато започна връзката му със Синтия, Патрик изживяваше тежки времена, най-вече заради раздялата със съпругата си. Жена му Наоми се беше развела с него и след яростна схватка получи чудесна издръжка. Според приятелите им, по време на седемгодишния им брак, Патрик постоянно избухвал в бурна ярост и принуждавал Наоми на три пъти да подаде жалба за физическо насилие. Всеки път Патрик й обещаваше да се поправи и тя оттегляше жалбите си. Но той не се промени. Дори след развода публично проявяваше ревността си към Наоми, когато тя излизаше с друг мъж, и веднъж се беше наложило да го задържат.

За Патрик Синтия Ърнст бе надеждно убежище. Той я призна за по-силна от себе си и с готовност се превърна в неин покорен спътник, все повече разчитайки на напътствията й. От своя страна Синтия смяташе, че е открила човек, когото едновременно може да контролира и да използва за осъществяване на отдавнашните си лични кроежи.

Това се потвърди късно една вечер, когато Патрик пристигна в апартамента й.

От леглото си тя чу настоятелно чукане на външната врата. Синтия погледна през шпионката и видя Патрик, който оглеждаше коридора и нервно прокарваше пръсти през косата си.

Когато отвори вратата, той се втурна вътре и каза:

— Господи, Синтия, извърших нещо ужасно! Трябва да избягам. Мога ли да взема колата ти? — Той забързано се приближи до прозореца и огледа улицата и в двете посоки. — Трябва да се измъкна оттук… трябва да отида някъде! Син, нуждая се от помощта ти. Патрик умолително я погледна, като продължаваше да рови с пръсти из косата си.

— Боже мой, Патрик, направо си подгизнал от пот — твърдо му отвърна Синтия. — Трябва да се успокоиш. Седни, ще ти налея чаша скоч.

Тя му донесе чашата и седна при него на дивана, после започна да разтрива врата му. Той понечи да заговори, отказа се и изведнъж запелтечи:

— Господи, Син, аз убих Наоми! Застрелях я. — Гласът му секна.

Синтия се отдръпна. Тя беше полицайка — при това детектив от отдел „Убийства“ и пределно ясно знаеше задълженията си. Трябваше да арестува Патрик, да му съобщи правата и да го отведе. Като мислеше бързо и преценяваше възможностите, Синтия не направи нито едно от тези неща. Вместо това отиде в спалнята си, извади от чекмеджето на нощното си шкафче касетофон, постави в него нова касета и когато се върна в дневната, натисна „ЗАПИС“. Скрил лицето си в шепи, Патрик плачеше. Тя постави касетофона върху масата до него, скрит от погледа му зад декоративно растение.

— Патрик — рече Синтия, — ако искаш да ти помогна, трябва да ми разкажеш точно какво се е случило.

Той вдигна поглед, кимна, после започна с пресеклив глас:

— Не съм го замислял предварително, нямах намерение… но никога не съм можел да понасям мисълта, че Наоми е с някой друг… Когато ги видях двамата заедно, нея и онзи гадняр, бях заслепен, разярен… Имах пистолет. Извадих го и без да се замислям, стрелях… Внезапно всичко беше свършило… Тогава разбрах какво съм направил. О, Господи, бях убил и двамата!

Синтия бе ужасена.

— Убил си двама души? Кой беше мъжът?

— Килбърн Холмз — безпомощно отвърна той. — Ходеше с Наоми през цялото време. Хората ми казваха.

— Тъп, шибан идиот такъв! — Синтия за първи път изпита леден страх. Това бе двойно убийство, в което Патрик сигурно щеше да бъде заподозрян, а онова, което правеше тя — ако се приемеше, че ще продължи, — можеше да й струва собствената й кариера и свобода.

— Видя ли те някой? — попита Синтия. — Имаше ли свидетели?

Патрик поклати глава.

— Никой, сигурен съм. Беше тъмно. Даже изстрелите не привлякоха внимание.

— Оставил ли си нещо, каквото и да е, на местопрестъплението?

— Не, сигурен съм.

— Когато тръгваше, чу ли някакъв шум? Имаше ли суматоха, гласове?

— Не.

— Къде е пистолетът?

— Тук. — Той извади от джоба си 38-милиметров „Смит & Уесън“.

— Остави го върху масата — каза му тя.

Синтия замълча, като преценяваше рисковете, които можеше да поеме, и ги претегляше от гледна точка на превъзходството, което щяха да й дадат над Патрик. Ясно разбираше дълга си, но виждаше в Патрик полезно оръдие за плановете си.

Тя взе решение, отиде в малката си кухня и се върна с найлонов плик и готварска маша. Без да докосва пистолета, по който трябваше да има отпечатъци от пръстите на Патрик, Синтия го пусна в плика и го завърза. После посочи към тениската, която носеше писателят.

— Съблечи я, цялата е в кръв. Маратонките също.

Отново без да докосва нищо, тя прибра тениската и маратонките.

— Сега ми дай ключовете си от вкъщи и съблечи останалите си дрехи.

Патрик явно се колебаеше и Синтия изръмжа:

— Направи точно каквото ти казах! Сега ми кажи къде си ги убил?

— На улицата пред къщата на Наоми — поклати глава и въздъхна той.

С гръб към Патрик тя изключи касетофона. Синтия знаеше, че е прекалено замаян, за да забележи.

Патрик свали всичко останало от себе си и остана гол. Той нервно стоеше с увиснали рамене и поглед, забит в пода. Синтия отново отиде в кухничката и донесе голям кафяв чувал, в който писателят прибра дрехите си.

— Отивам у вас — рече тя. — Ще изхвърля някъде чувала и ще ти донеса чисти дрехи. Докато ме няма, вземи си горещ душ и се изтъркай хубаво — използвай четка за нокти — особено ръката, с която си държал пистолета. Откъде го взе?

— Купих го преди два месеца. — После мрачно добави: — И го регистрирах на мое име.

— Ако пистолетът не се открие и няма други доказателства, нищо не те заплашва. Така че си го загубил една седмица, след като си го купил. Запомни това и не променяй версията си.

— Няма — измърмори Патрик.

Когато Синтия тръгна, той влезе в банята й.

 

 

Докато шофираше по заобиколни пътища към дома на Патрик, Синтия изхвърли дрехите му в няколко различни кошчета за боклук и един контейнер. От къщата му взе чисти дрехи.

В 05:30 ч. се върна в апартамента си и когато отвори вратата, видя, че Патрик седи на кушетката, наведен над стъклената масичка, с навита на тръбичка доларова банкнота в носа.

— Как смееш да го правиш тук! — изкрещя тя.

Той рязко вдигна глава и върху масата се видяха четири пътечки от кокаин, които още не бе вдишал.

Патрик избърса носа си и изсумтя:

— За Бога, Синтия, не го прави на въпрос. Просто си помислих, че ще ми помогне да се съвзема.

— Изхвърли го в тоалетната, както и целия останал наркотик, който носиш в себе си. Веднага!

Патрик понечи да възрази, после тръгна към банята, като мърмореше:

— Като че ли съм наркоман.

Синтия мислено призна, че всъщност наистина не е такъв. Подобно на други хора, които тя познаваше, писателят използваше дрога само от време на време. Самата Синтия никога не беше опитвала наркотици или каквото и да е друго, от което можеше да загуби контрол.

Патрик се върна от банята, като мърмореше за двестате долара, които бил изхвърлил. Без да му обръща внимание, Синтия започна да закача етикети и да описва вещите, които бе поставила в найлоновите пликове, включително пистолета и окървавените дрехи, като го правеше така, че Патрик да я вижда. После сложи всичко в кашон, в който по-късно щеше да прибере и записа.

Патрик неспокойно се разхождаше назад-напред из стаята.

— Защо нравиш всичко това? — попита той.

— Просто за да подредя всичко. Синтия знаеше, че отговорът не е задоволителен, но това нямаше значение. Сега писателят беше свръхвъзбуден и разсеян. Без да обръща внимание на отговора, както и очакваше Синтия, той започна да разказва, че поддържал бележките си по също толкова организиран начин.

По-късно, след като Синтия скриеше кашона с уличаващите го доказателства, щеше да му отговори по-конкретно и по начин, който никак нямаше да му хареса.

 

 

На следващата вечер Синтия прослуша записа. Качеството му бе добро. Беше си донесла още един касетофон и празни касети, за да осъществи следващата си стъпка.

Първо, на оригиналната лента, в която Патрик описваше двойното си убийство, тя изпълни онова, което специалистите по звукозапис с чувство за историчност наричаха „Ник-еън-Уудс-Уотъргейт“ — изтриване на части от записа. С помощта на хронометър тя изтри всички следи от гласа си. После, точно като съдбоносния уотъргейтски запис на президента Никсън, в него имаше продължителни прекъсвания, но това нямаше значение — разказът на Патрик бе чист и уличаващ, както самият той щеше да разбере, когато Синтия му го пуснеше. За тази цел тя направи копие на редактирания запис и прибра оригинала в кашона при другите веществени доказателства.

После внимателно го запечата със синя лепенка, носеща инициалите й „С. Ъ.“, и се качи на колата си, за да отиде в дома на родителите си в „Бей пойнт“. Там Синтия имаше самостоятелна стая на втория етаж, в която от време на време преспиваше и пазеше някои лични вещи. Отключи вратата и постави багажа си на най-горната лавица в шкафа, скрит зад други кашони. Имаше намерение някой ден да отвори кашона и да свали етикетите, които саморъчно беше надписала, и с помощта на ръкавици да смени найлоновите пликове, по които имаше нейни отпечатъци. Това никога не стана.

Още от самото начало Синтия нямаше намерение да позволи на някой друг да разгледа съдържанието на кашона. Просто искаше Патрик да я види, че събира и описва нещата, е което завинаги получаваше власт над него. Накрая, мислеше си тя, щеше да постави уликите в здрава метална кутия и да я хвърли в Атлантическия океан на километри от брега.

 

 

Почти незабавно след откриването на труповете на Наоми Дженсън и Килбърн Холмз, Патрик Дженсън стана основен заподозрян и беше подложен на продължителни разпити. За облекчение на Синтия нямаше достатъчни основания, за да го арестуват и да повдигнат обвинение срещу него. Наистина Дженсън нямаше алиби, но липсваха доказателства. Освен това го беше предупредила по време на разпитите да говори колкото е възможно по-малко и само да отвръща на въпросите.

„Запомни, че ти не трябва да доказваш невинността си — бе подчертала тя. — Работа на ченгетата е да докажат вината ти.“

Екипът за идентификация откри на местопрестъплението две второстепенни улики, но нито една от тях не беше убедителна. До труповете намериха носна кърпичка като тези на Дженсън. Нямаше никакви доказателства обаче, че е негова. Освен това в стиснатата длан на Килбърн Холмз откриха парче хартия, което съответстваше на друго парче, намерено в боклука на писателя. Това отново не доказваше нищо. Куршумите в двата трупа бяха идентифицирани като 38-мм, а регистрите показваха, че два месеца по-рано Дженсън е купил пистолет „Смит & Уесън“ със същия калибър. Но той твърдеше, че го е загубил само седмица след това. Обискът на дома му не даде никакви резултати и без оръжието на престъплението детективите не можеха да направят нищо.

Синтия беше доволна, че със случая не се занимава екипът на Ейнсли, а на сержант Пабло Грийн. Разследването водеше детектив Чарли Търстън. Тъй като се знаеше, че поддържа връзки с Дженсън, Търстън почти колебливо я попита:

— Знаеш ли нещо за онзи тип, което може да ни е от полза?

— Не, не зная — любезно отвърна тя.

— Смяташ ли, че Дженсън е бил в състояние да убие двамата?

— Съжалявам, че трябва да го кажа, Чарли — отвърна Синтия. — Но отговорът е „да“.

Търстън кимна.

— Аз също мисля така.

И това беше всичко. На сержант Грийн, детектив Търстън или на когото и да е било в отдел „Убийства“ изобщо не им идваше наум, че макар и в миналото да се бе познавала с човек, когото в момента подозираха в убийство, детектив Синтия Ърнст може да е замесена в престъплението.

Причината, разбира се, се криеше във факта, че лицето, с което Синтия се представяше пред колегите, началниците и повечето си други познати, беше отзивчиво и приятелско. Само престъпниците, с които си имаше работа, виждаха нейната студена и безмилостна страна.

Патрик Дженсън се сблъска с нея при следващата си среща със Синтия, след като в продължение на няколко месеца предпазливо го бе избягвала.