Артър Хейли
Детективи (31)

Тринадесета глава

— Сега искам от теб — каза сержантът на Ръби — да прегледаш всички онези кашони в отдел „Веществени доказателства“ и да видиш какво можеш да откриеш.

— Нещо специално ли търсим, Малкълм?

— Да, нещо, което да ни насочи към убиеца на семейство Ърнст.

— Но нямаш предвид нищо по-конкретно, така ли?

Ейнсли поклати глава. Някакво предчувствие, което не можеше да обясни, го предупреждаваше, че ще се случи нещо съвсем неочаквано. Кой всъщност беше убил Густав и Елиънър Ърнст и защо? До какъвто и отговор да стигнеха, той нямаше да е прост, детективът беше сигурен в това. Дойде му наум един стих от Книга на Йова: „в страната на тъмата и смъртната сянка“^[1]. Имаше чувството, че е навлязъл в тази страна, и откри, че му се иска със случая да се занимава някой друг.

Ръби го наблюдаваше.

— Какво има?

— Не зная. — Той се насили да се усмихне. — Нека първо разберем какво има в онези кашони.

Двамата бяха в малка стая в задната част на управлението, далеч от отдел „Убийства“. Ейнсли я беше получил заради желанието на Лио Нюболд да пази в тайна подновеното разследване. Стаята бе малко по-голяма от килер, вътре имаше маса, два стола и телефон.

— Ще слезем до отдел „Веществени доказателства“ — каза й той — и ще те упълномощя да изнасяш кашоните от дома на Ърнст. Цялата работа не би трябвало да ти отнеме повече от няколко дни.

Това предвиждане се оказа съвсем погрешно.

 

 

Две седмици по-късно Ейнсли с известно нетърпение за трети път отиде да види Ръби на временното й работно място. Той отново я завари сред купчини документи.

Последния път тя му беше казала:

— Струва ми се, че съветникът и жена му просто не са можели да понесат мисълта да изхвърлят някой от тези документи. Пазели са всичко — писма, сметки, изрезки от вестници, анулирани чекове, покани… какво ли не… и повечето от тях са тук.

— Разговарях с Ханк Брюмастър, който отначало се занимаваше със случая — разказа й Ейнсли. — Проблемът е, че в къщата имало купища документи — десетина кашони, почти във всички стаи. Е, тогава бяхме толкова заети, че не можахме да прегледаме кашоните, но все пак е трябвало да ги запазят в случай, че в тях има важни улики. Оттогава никой не ги е потърсил.

Днес Ръби беше сложила пред себе си оръфана тетрадка и си водеше бележки в поставения отстрани тефтер.

— Все същото ли е? — попита Ейнсли, като посочи с ръка към отворения кашон.

— Не — отвърна Ръби. — Като че ли открих нещо интересно.

— Разкажи ми.

— Госпожа Ърнст е събирала повечето неща, а и са писани най-вече от нея — почеркът й е много нечетлив. Допреди два дни си мислех, че са глупости, когато открих нещо като дневник. Писала е в тетрадки, много тетрадки, които датират от години насам.

— Колко?

— Навярно двайсет-трийсет, а може и повече. — Ръби посочи към кашона. — Беше пълен с такива. Според мен ще има и още.

— Какво пише в тях?

— Ами това е проблемът. Освен че са трудни за четене, те са написани с някакъв шифър — може да се нарече лично стенографиране — за да не го разбира никой, предполагам, особено съпругът й. Трябва да е крила дневника от него през всичките тези години. Но ако проявиш достатъчно търпение, можеш да се научиш да ги четеш.

Ръби посочи към оръфаните страници пред себе си.

— Например, вместо да използва имена, тя ги замества с цифри. След известни усилия разбрах, че „6“ означава самата тя, а „4“ — съпругът й. Тогава се сетих — „Е“, първата буква от Елиънър, е шестата буква от азбуката, а „Г“, първата буква от Густав, е четвъртата. Съвсем прост шифър. Две цифри с тире помежду им са две имена. Реших, че 5–17–20 означава д-р У — който и да е бил той. Освен това тя съкращава думите, в повечето случаи пропуска гласните. Вече започвам да свиквам, но ще отнеме време.

Струваше ли си Ръби да продължава с тази досадна задача, питаше се Ейнсли, която щеше да продължи още много време и най-вероятно без резултат. Както обикновено в отдел „Убийства“ напираха и други проблеми.

— Можеш ли да ми кажеш изобщо нещо от дневника? Нещо важно?

Ръби се замисли.

— Така… Не ти казах досега, защото исках да разполагам с повече материал. — В гласа й се долавяше възбуда. — Знаеш ли, според дневниците нашият покоен, високопоставен и могъщ общински съветник Густав Ърнст жестоко биел жена си още от самото начало на брака им. Пращал я дори в болница. Мълчала е от срам и от страх. Освен това е била убедена, че никой няма да й повярва, както й внушавал онова копеле, мъжът й. Накрая просто е изляла мъката и страданията си върху тези оръфани страници. Всичко е тук!

Ръби трепереше от гняв.

— По дяволите! Как мразя тази гадост — Тя грабна една тетрадка и яростно я запрати в ъгъла.

След кратко мълчание Ейнсли вдигна тетрадката и я остави на масата.

— Навярно е била права. Може би нямаше да й повярват, особено преди години, когато никой не отваряше дума за насилието вкъщи. Хората просто не искаха да знаят. А ти самата вярваш ли на всичко това?

— Напълно. — Ръби възвърна самообладанието си. — Има прекалено много подробности, за да е измислица. Всичко е съвсем правдоподобно. Би трябвало сам да прочетеш.

— По-късно — отвърна Ейнсли.

Тя погледна към дневника и замислено прибави:

— Струва ми се, че госпожа Ърнст е знаела, надявала се е, че това, което пише, някой ден ще бъде прочетено.

— Натъквала ли си се на нещо във връзка с… — Ейнсли замълча, разбирайки, че въпросът е излишен. Ако отговорът беше положителен, Ръби щеше да каже.

— Чудиш се за Синтия, нали?

Той кимна.

— И аз се чудех, но засега няма нищо. Тетрадките, които прочетох, са от първите години след брака им и Синтия още не е била родена. Когато се появи, тя ще се споменава като „18“.

Погледите на двамата се срещнаха.

— Продължавай — каза Ейнсли. — Повикай ме, ако се появи нещо, което трябва да видя. — Той се опита да сподави човъркащите го опасения, но не успя.

Изминаха почти две седмици, преди Ръби Боуи да му телефонира.

— Можеш ли да дойдеш при мен? Искам да ти покажа нещо.

 

 

— Онова, което открих — каза Ръби, — променя много неща, но не зная как.

Двамата отново бяха в мъничката стая без прозорци, все така претъпкана с документи. Ръби седеше на малката си маса.

— Да свършваме вече с това — рече Ейнсли, съзнавайки, че е чакал достатъчно дълго.

— Синтия наистина се появи на сцената и една седмица след раждането й, госпожа Ърнст разбрала, че съпругът й си играе с бебето… сексуално. Ето какво пише: — Ръби побутна към него отворената тетрадка и посочи към долната част на страницата. Като се взираше отблизо, Ейнсли прочете:

„Днс зврх 1 млв 18 нчн, кт мжш см скслн. Бш й свлл гщчкт и я глдш. Псл, бз зн, ч г вждм, с нвд и зпчн прв нщ изрзм. Бх тлкв твртн и стрхвх з 18. Нм тз звртн тп е бщ й? Ккв л трбв изтрп прз дтствт? Кзх м, ч н м нтрсв ккв прв с мн, нчн трбв нкг пвч д г прв с 18, и ч ак прдлжв, щ ивкм хрт от слжбт з зщта н дцта и ч щ отде в зтвр. Н зглждш зсрмн, н ми бща д н г прв пвч. Н см сгрн, ч м врвм, зня, ч пкврн. Мга ли д зщтя 18? Н см сгрн.“

— Прочети ми го ти — каза детективът. — Получих представа, но ти можеш да ми го преведеш по-бързо.

Ръби прочете на глас:

„Днес заварих Густав да милва Синтия по начин, който можеше да е само сексуален. Беше й свалил гащичките и я гледаше. После, без да знае, че го виждам, се наведе и започна да прави нещо неизразимо. Бях толкова отвратена. Страхувах се за Синтия. Нима този извратен тип е баща й? Какво ли трябва да изтърпи през детството си тя? Казах му, че не ме интересува какво прави с мен, но да не закача повече Синтия, защото ако продължава, ще повикам хората от службата за защита на децата. Не изглеждаше засрамен, но ми обеща да не го прави повече. Не мога да му вярвам, зная, че е покварен. Мога ли да защитя Синтия? Не съм сигурна“.

Ръби допълни:

— През следващите две години се срещат отделни такива моменти и въпреки заплахите си, госпожа Ърнст не е направила нищо. После, след година и половина, е написала това. — Тя се пресегна да вземе друга тетрадка и посочи един абзац.

„Тлкв мнг пти прдпрждвх 4, н т прдлжв и пнкг тк нрнв 18, ч т рзплкв. Кгт с птх да г взспр, т кз: «Тв н нщ. Прст млк обч от ттк й.» Отгврх м…“

Ейнсли й даде знак с ръка да го прочете. Тя се подчини.

„Толкова пъти предупреждавах Густав, но той продължава и понякога така наранява Синтия, че тя се разплаква. Когато се опитах да го възпра, той каза: «Това не е нищо. Просто малко обич от татко й». Отговорих му: «Не, това е гадно. Тя го мрази, мрази и теб. Страхува се». Вече всеки път, когато Густав се приближава до Синтия, тя се разплаква и се отдръпва, свита на кълбо. Продължавам да заплашвам, че ще повикам някого, хората от службата за защита на децата, полицията или даже собствения ни доктор У и Густав се смее, защото знае, че когато се стигне до това, аз просто не мога да го направя. И това е истината. Срамът и позорът ще са ужасни. Как ще гледам хората? Не мога да разговарям с никого за това. Трябва сама да нося теглото си, Синтия също.“

— Това шокира ли те? — попита Ръби.

— След девет години в отдел „Убийства“ вече нищо не ме шокира, но ме притеснява онова, което ще последва. Има още, нали?

— Много. Прекалено много, за да го прочета сега, затова ще прескоча напред, а по-късно можем да се върнем. — Тя се консултира с бележките си. — После идва жестокостта. Когато Синтия е била тригодишна, Густав започнал да я бие. „Силно я шамаросваше за съвсем обикновени неща, а понякога без каквато и да е причина“ — пише в дневника. Не можел да понася детето да плаче и веднъж за „наказание“ я накарал да стъпи във вряла вода. Госпожа Ърнст завела Синтия в болница и казала, че изгарянето е инцидент. Според записките й личи, че не са й повярвали, но не реагирали.

После, когато Синтия станала на осем, Густав правил секс с нея, след което последвали още много пъти. От този момент Синтия започнала да се отдръпва от всеки, който се опитвал да я докосне, включително майка й. — Гласът на Ръби пресекна. Тя отпи от една чаша и посочи към купчина тетрадки. — Всичко е тук.

— Искаш ли да си починеш? — попита Ейнсли.

— Да, струва ми се. — Ръби тръгна към вратата и на излизане измърмори: — Скоро ще се върна.

Ейнсли остана сам с обърканите си мисли. От паметта му не се беше изтрила трескавата възбуда от връзката му със Синтия, нито пък някога щеше да я забрави. Въпреки злобата й заради решението му да сложи край и съзнателното спъване на кариерата му после, той все още я обичаше и от своя страна никога не би поискал да й навреди. Но сега, след като научи всичко това, мислите и съчувствието му прииждаха на вълни. Как беше възможно родители, които се смятаха за цивилизовани, да насилват собственото си дете: бащата — с извратената си похот, а майката — с безгръбначието си?

Вратата тихо се отвори и Ръби влезе.

— В състояние ли си да продължиш? — попита той.

— Да, искам да свърша, довечера може би ще отида да се напия и да изхвърля всичко това от главата си.

Но нямаше да може, той го знаеше. Заради трагичната гибел на баща си от ръката на петнайсетгодишно наркоманче, Ръби стриктно се въздържаше от всякакви наркотици и алкохол. Дори това преживяване нямаше да я промени.

— Неизбежното се случило, когато Синтия била на дванайсет — продължи тя, когато отново седна пред бележките си. — Момичето забременяло от баща си. Ще ти прочета какво пише госпожа Ърнст.

Този път Ръби не показа шифрованата версия, а направо започна да чете превода си:

„В това ужасно, позорно положение бяха направени някои приготовления. С помощта на адвоката на Густав, Л. М., Синтия беше отведена под друго име в една дискретна болница в Пенсакола, в която Л. М. има връзки. Според лекарите тя трябва да роди детето, защото бременността е прекалено напреднала. Дотогава ще остане в Пенсакола. Л. М. също уреди детето незабавно да бъде осиновено. Казах му, че не ни интересува как, къде и от кого, стига това да остане в тайна и да не може да се разбере. Синтия никога повече няма да види и чуе детето, ние също. Слава Богу!

От това дори може да излезе нещо добро. Преди Л. М. да се съгласи да се заеме със случая, той ужасно се накара на Густав. Каза, че му се гадело от него и използва думи, които не мога да повторя. Освен това му даде ултиматум: ако завинаги не се откаже да насилва Синтия, Л. М. ще съобщи на властите и Густав ще отиде в затвора задълго. Л. М. каза, че говори сериозно и че ако трябва, ще го направи, «по дяволите тайната на клиента». Густав наистина се уплаши.“

— По-късно се споменава, че Синтия е родила — каза Ръби. — Без никаква друга информация, дори за пола на бебето. После Синтия се е върнала вкъщи и скоро госпожа Ърнст е записала в дневника си това:

„Въпреки всичките ни предпазни мерки някак си нещо се е разчуло, защото при мен дойде жена от службата за защита на децата. От въпросите й разбрах, че не знае всичко, но имаше информация, че Синтия е родила на дванайсетгодишна възраст. Нямаше смисъл да отричам и аз признах, но за останалото излъгах. Казах й, че нямаме представа кой е бащата, но че преди време двамата с Густав сме се тревожили, че Синтия ходи със съмнителни младежи и че отсега нататък ще сме по-строги. Мисля, че въобще не ми повярва, но не можеше да ме уличи в лъжа. Тези хора са такива досадници!

Веднага щом жената си тръгна, открих, че Синтия е подслушвала. Не си казахме нищо, но тя ми хвърли яростен поглед. Мисля, че ме мрази.“

Ейнсли продължаваше да мълчи. Мислите му бяха прекалено сложни, за да е в състояние да ги изрази. Отвращението му беше непреодолимо: нито Густав, нито Елиънър си бяха помислили за доброто на новороденото дете, за своя внук, за когото очевидно нито един от двамата не бе давал пукната пара.

— Прескачах напред — продължи Ръби — и четях само части, които се отнасяха за Синтия. Нямаше време за всичко, може би никой никога няма да успее да го прочете. Но в общи линии Густав престанал да измъчва Синтия и започнал да се опитва да й помага с надеждата — според дневника — че тя ще „му прости и ще забрави“. Давал й много пари, самият той имал предостатъчно. Всичко това продължавало и когато станал общински съветник, а Синтия постъпила в полицията. Използвал влиянието си, за да окаже натиск върху управлението, така че първо да я вкара в отдел „Убийства“, а после да постигне бързото й израстване.

— Синтия работеше добре — отбеляза Ейнсли. — Навярно и без това щеше да се издигне.

Ръби сви рамене.

— Госпожа Ърнст е смятала, че това й е помогнало, но според нея Синтия никога нямало да бъде признателна за онова, което е направил за нея Густав. Ето нещо, което е написала преди четири години:

„Густав живее в измислен свят. Мисли си, че всичко между нас двамата и Синтия е наред, че миналото е напълно забравено и че сега Синтия ни обича. Каква глупост! Че защо? Никога не сме й дали основание за това. Сега, като поглеждам назад, ми се иска да съм направила някои неща по друг начин. Но е късно. Прекалено късно.“

— Остава ми да прочета още една част от дневника и може би тя е най-важната — каза Ръби. — Ето пак госпожа Ърнст, четири месеца преди двамата с Густав да бъдат убити:

„Открих, че понякога Синтия ни наблюдава. Струва ми се, че в очите й долавям яростна омраза. Такъв е характерът й: тя никога не прощава. Никога! Не прощава на когото и да било, даже и най-дребната обида. Някак си успява да накара всеки да си плати. Сигурна съм, че и с нас ще стане така. Понякога си мисля, че подготвя нещо, някакво отмъщение, и се страхувам. Синтия е много умна, по-умна и от двама ни.“

Ръби остави бележника си върху масата.

— Направих онова, което ме помоли. Но има още нещо. — Тя видя притесненото лице на Ейнсли. — Трябва да ти е било много тежко, сержант.

— Какво искаш да кажеш? — неуверено попита той.

— Малкълм, всички знаем защо не те направиха лейтенант. Досега би трябвало да си станал капитан.

Той въздъхна.

— Значи знаеш за нас със Синтия?…

— Разбира се. Всички знаехме. Ние сме детективи, нали?

При други обстоятелства Ейнсли може би щеше да се засмее. Но във въздуха висеше нещо мрачно и неизречено.

— Какво пише? — попита той. — Ти каза, че имало нещо. Какво?

— В отдела за веществени доказателства има запечатан кашон, но върху него е написано името на Синтия. Като че ли го е съхранявала в къщата на родителите си и е попаднал тук заедно с другите.

— Провери ли кой се е разписал за кашона?

— Сержант Брюмастър.

— Тогава е официално веществено доказателство и имаме право да го отворим.

— Ще го донеса — рече Ръби.

 

 

Кашонът, който донесе Ръби, приличаше на другите и беше залепен със същата лепенка с надпис „ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ОТ МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ“. Но когато я свалиха, под нея се появи втора — синя лента с инициали „С. Ъ.“, запечатана с восък на няколко места.

— Внимателно я свали и я запази — нареди Ейнсли.

Няколко минути по-късно Ръби отвори капаците на кашона. Двамата погледнаха вътре. Виждаха се найлонови пликове, във всеки от които имаше по един предмет. В един от най-горните имаше пистолет, който приличаше на 38-мм револвер „Смит & Уесън“. В друг плик имаше маратонка, под нея — още една. И по двете имаше петна. В четвърти плик се виждаше тениска с подобни петна. Отдолу имаше други пликове, в един от които се забелязваше аудиокасета. На всички бяха закачени етикети, надписани с почерк, който Ейнсли разпозна: на Синтия.

Не можеше да повярва на очите си.

Ръби бе озадачена.

— Защо са тук тези неща?

— Изобщо не е трябвало да бъдат. Били са скрити в дома на Ърнст, точно както каза ти, и са ги донесли тук по погрешка. — Ейнсли замълча, после прибави: — Не пипай нищо, но виж дали можеш да прочетеш какво пише за пистолета.

Тя се наведе и се вгледа.

— Тук пише: „Оръжието, с което П. Дж. застреля бившата си съпруга Наоми и приятеля й Килбърн Холмз“. Има и дата — 21 август… — отпреди шест години.

— О, Господи! — промълви Ейнсли.

Ръби се изправи и го погледна.

— Нищо не разбирам. Какво е това?

— Уликите от едно неразкрито убийство — мрачно отвърна той. — Неразкрито до този момент.

Макар че неговата група не се беше занимавала със случая „Наоми Дженсън/Килбърн Холмз“, Ейнсли си го спомняше добре заради старата връзка на Синтия с писателя Патрик Дженсън. Детективът отново си спомни, че Дженсън бе основен заподозрян в убийството на бившата си съпруга и младия й приятел, застреляни с 38-милиметрови куршуми от един и същи пистолет. Знаеше се, че две седмици преди това писателят е купил 38-мм револвер „Смит & Уесън“, но бе заявил, че го е загубил, а полицията не успя да открие оръжието на престъплението. Поради отсъствието на конкретни доказателства не бяха повдигнати никакви обвинения.

Сега възникваше очевидният въпрос: беше ли пистолетът от току-що разпечатания кашон липсващото оръжие? Ако вещественото доказателство бе действително, защо Синтия му беше закачила етикет и после бе пазила запечатания кашон в продължение на шест години? Поставянето на такива етикети беше рутинна практика за опитния детектив от отдел „Убийства“, а Синтия бе тъкмо такава. Но укриването на улики беше съвсем друго нещо.

— Това „неразкрито убийство“ свързано ли е по някакъв начин със случая „Ърнст“? — наруши мълчанието Ръби.

Самият Ейнсли вече се питаше това. Въпросите бяха безброй. Дали Патрик Дженсън бе замесен в убийството на семейство Ърнст? В такъв случай дали Синтия укриваше това, както и предишното му престъпление? Ейнсли беше дълбоко потиснат.

— В момента не съм сигурен в нищо — отвърна на той. — Екип за идентификация трябва да прегледа този кашон.

Сержантът вдигна слушалката.