Артър Хейли
Детективи (45)

Епилог

Накрая дойде денят на приема в дома на Хъртли Алърдайс. Очакваше се да присъстват повече от сто души.

— Страхувам се, че ще е малко изтощително — обясни на Малкълм и Карън Алърдайс, след като пристигнаха в голямата му, несиметрична къща в стил „Тюдор“, която се намираше в „Коръл Гейбълс“. — Отначало пратих шейсет покани, после слухът се разпространи и искаха да присъстват толкова много хора, че трябваше да увелича бройката.

Докато разговаряха, в елегантната, просторна стая с висок таван, която се отваряше към градинска тераса, вече пристигаха първите гости. Навън свободни от дежурство полицаи от университетското градче организираха паркирането на автомобилите. Вътре бяха започнали да обикалят келнери с подноси с ордьоври и чаши шампанско „Дом Периньон“.

— Хъртли винаги прави нещата както си му е редът, не мислите ли? — каза непозната висока блондинка и Ейнсли трябваше да се съгласи. Двамата с Карън не спираха да се запознават с гостите, посрещани от доктор Алърдайс. С поразителна скорост им бяха представени президентът на университета на Южна Флорида, неколцина членове на директорския борд, вицепрезиденти, декани и старши членове на факултетите. Сред тях бе доктор Глен Милбъри, професор по криминология.

— Когато чуха, че ще се срещна с вас — каза той, — студентите ми ме помолиха да ви питам дали не искате да си починете малко от религиите и да дойдете да поговорите пред нас. Мога да гарантирам, че аудиторията ще е претъпкана. — Ейнсли обеща да направи всичко възможно.

Присъстваха и политици. Представиха му двама общински съветници, очакваше се да пристигне и кметът. Наблизо разговаряше депутатка в Конгреса на САЩ, задаваше се и началникът на полицията, в цивилно облекло… Ейнсли усети, че някой го докосва по рамото и видя до себе си отново Хъртли Алърдайс.

— С вас иска да се срещне един специален гостенин — каза той и го придружи до другия край на стаята. — Това е дарителят на новата ни сграда и, разбира се, на субсидията за професорското ви място. В крайна сметка реши да излезе от анонимност.

Двамата си пробиха път през навалицата и се приближиха до прозорец с вертикални колони, до който стоеше привлекателна, безупречно облечена жена.

— Госпожо Давънъл, представям ви доктор Малкълм Ейнсли.

— Всъщност — усмихната отвърна Фелиша — ние вече се познаваме. Може даже да се каже, че сме стари приятели.

Щом видя Фелиша — така неочаквано — Ейнсли се сепна и пулсът му се ускори… Същата изкусителна и красива Фелиша, която беше излъгала, че съпругът й е бил убит, докато Ейнсли не доказа, че се е самоубил… Фелиша, която му предложи място в империята Давънъл с не толкова тънък намек за бъдеща интимна връзка… и за която опитната Бет Ембри бе казала: „Фелиша направо яде мъже за закуска. Ако те е харесала на вкус, ще опита отново“.

— Нямах представа… — каза той. Алърдайс тихо се отдалечи.

— Лично се погрижих за това — отвърна Фелиша. — Помислих си, че ако научиш, може и да не приемеш. Но не си ли спомняш, Малкълм, аз ти казах, че някой ден пътищата ни отново ще се пресекат.

Тя докосна ръката му и леко прокара пръсти по нея. Допирът беше нежен и ефирен. Малкълм усети как кръвта му се раздвижва. Така беше и в началото със Синтия.

От другата страна на стаята се чу смехът на Карън. Той се обърна и очите им се срещнаха. Дали жена му бе усетила внезапната вълна на изкушение, която го беше връхлетяла? Не беше сигурен.

— Наистина трябва скоро да се срещнем — каза Фелиша. — Искам да чуя идеите ти за темите на лекциите ти. Можеш ли да дойдеш на обяд в дома ми следващата седмица, да речем във вторник?

Ейнсли обмисли отговора си. Както винаги в живота, някои врати се отваряха, други се затваряха. Тази все още беше открехната. Съвсем ясно.

— Какво ще кажеш да ти съобщя по-късно? — отвърна той.

Фелиша отново се усмихна.

— Ще дойдеш, нали?