Артър Хейли
Детективи (14)

Девета глава

Когато много по-късно се връщаше назад, Малкълм Ейнсли си припомняше онези три седмици на наблюдението като мозайка, в която различните обстоятелства сякаш се бяха наговорили да пречат на работата.

През първия ден на операцията Ейнсли разбра, че като член на почетната стража на полицията в Маями е длъжен да прекара следващите два дни на пост по време на поклонението и погребението на градския съветник Густав Ърнст и неговата съпруга Елиънър. Командвана от капитан Уорън Ъндърхил, ветеран с двайсетгодишен стаж в управлението и бивш майор от армията на САЩ, почетната стража се състоеше от шейсет внимателно подбрани полицаи с отлични лични досиета, физически качества и изключително поведение.

Рядко се налагаше да свикват почетната стража и работата обикновено не беше тежка. За Ейнсли обаче моментът не би могъл да бъде по-неподходящ. Но нямаше как да избяга от задължението.

— Не съм те викал от много време, Малкълм, а сега ужасно ми трябват старши сержанти — обади се по телефона капитан Ъндърхил. — Освен това зная, че ръководиш разследването на убийството на Ърнст, така че за теб е добре да си там. Виж, сигурен съм, че си адски зает, но същото се отнася и за другите. Така че, надявам се, няма да ми губиш времето, като ми изтъкваш цял куп извинения, нали така, сержант?

Ейнсли се усмихна.

— Ако ми бяхте дали такава възможност, сър, със сигурност бих се опитал.

— Значи ще дойдеш — твърдо каза Ъндърхил.

— Знаете, че ще дойда — примирено отвърна Ейнсли.

— Благодаря ти, сержант. Оценявам отношението ти. Разбира се, ще ти бъде платено за извънредното работно време.

Поклонението на Ърнст, на което бяха изложени и двамата покойници, се проведе в траурния дом „Кламеръс“ в центъра на Маями от обяд до 20:00 ч. вечерта. През цялото време пред ковчезите имаше почетен караул от шестима полицаи, облечени в парадна униформа. Имаше две караулни групи, които се сменяха на два часа. Ейнсли, който също участваше, отговаряше и за смяната на караула. Ето защо не бе в състояние да напуска траурния дом, но доколкото можеше, поддържаше връзка с екипите от наблюдението по телефона или по полицейската радиовръзка.

По време на поклонението сержантът периодично наблюдаваше Синтия Ърнст, която се движеше сред потока от около деветстотин посетители. Тя разменяше реплики с много хора и любезно приемаше съболезнованията им. Синтия също носеше униформа и сигурно беше забелязала Ейнсли, но предпочете да не му обърне внимание.

Когато церемонията най-после свърши, той се преоблече и се качи на колата си, за да отиде в отдел „Убийства“, където проучи докладите за проведеното през деня наблюдение.

През следващия ден за разследването му остана още по-малко време.

В 09:00 ч. почетната стража се събра в траурния дом „Кламеръс“. С военна прецизност полицаите качиха ковчезите в катафалките. Двайсет и четири полицейски мотоциклета и трийсет патрулни коли с включена светлинна сигнализация водеха траурната процесия, която се отправи към черквата „Сейнт Мери“. В 10:00 ч. щеше да започне заупокойната служба.

Разположен на булевард „Маями“ и 75-а улица, огромният храм беше препълнен още в 09:30 ч. и закъснелите трябваше да седят на столове отвън и да слушат по високоговорител речите, произнесени от кмета, губернатора на щата, старшия сенатор от Флорида и архиепископа.

Да, помисли си Ейнсли, по традиция градските съветници се погребваха с пищни церемонии, но сегашната определено нямаше равна.

След службата процесията се насочи към гробището „Уудлоун“. Освен новите ескорти от другите полицейски управления в окръга и магистралните патрули, автомобилният кортеж се бе увеличил с безброй лимузини. Общата дължина на процесията възлизаше почти на пет километра.

На гробището под акомпанимента на молитви почетната стража положи ковчезите в общ гроб. Накрая дадоха на Синтия Ърнст два американски национални флага, с които тя загърна ковчезите.

Цялата траурна церемония продължи седем часа.

Всеки починал по време на мандата си градски съветник в Маями се погребваше с тържествена церемония. Но в случая с господин и госпожа Ърнст, както скептично се изразяваха по-късно, сякаш Холивуд, Дисниуърлд и полицейското управление в Маями се бяха обединили, за да изнесат невиждано досега представление. А колкото до широкото полицейско участие, което изнесе по-голямата част от спектакъла, навярно — както на следващия ден писа в „Маями Херълд“ един журналист — полицията се чувстваше виновна, че не е опазила съветника и жена му и че убиецът им очевидно все още не е известен и е на свобода.

Журналистът също задаваше много популярния въпрос какво прави полицията, за да разреши случая, и защо се бави толкова много.

През дългите часове на поклонението и погребението Малкълм Ейнсли си задаваше именно последния въпрос. Всеки път, щом погледът му попаднеше върху двата ковчега, той си спомняше жестоко обезобразените трупове и мрачно се питаше: „Кой? Защо? Какъв е следващият ход?“.

 

 

Два дни след погребението на семейство Ърнст градският съвет на Маями излезе с изявление. Според градския регламент, посочваше се в изявлението, в случай на смърт на градски съветник, в срок от десет дни останалите съветници трябва да изберат нов член на съвета, който да довърши мандата на предшественика си. В случая с Густав Ърнст оставаха две години, половината от мандата.

По-нататък изявлението отбелязваше, че съветът с единодушие е избрал за този пост дъщерята на починалия, Синтия Ърнст. В друго изявление се казваше, че майор Ърнст е приела избора и незабавно ще подаде оставка от полицията в Маями.

След като довършеше мандата на баща си, госпожа Ърнст можеше да се кандидатира отново. И както каза детектив Бърнърд Куин на един разговор в отдела, „Естествено, че ще се кандидатира. Пък и как е възможно да загуби?“.

Ейнсли изпитваше към промененото положение на Синтия смесени чувства. От една страна, формално, тя повече нямаше да има власт над него в полицията. Но от друга, инстинктът му подсказваше, че влиянието й в полицейското управление почти със сигурност щеше да нарасне.

 

 

Ейнсли разбираше, че не трябва да очаква светкавични резултати от програмата за наблюдение. В началото на третата седмица обаче той вече се тревожеше, че единственият успех — ако изобщо можеше да се нарече така — бе елиминирането на заподозрените Карлос Кинонес, Алек Пълайт и Ърл Робинсън.

През следващата седмица се появиха и съмнения относно основателността на подозренията към Елрой Дойл. Според детективите Дан Дзагаки и Луис Линарес, Дойл имал постоянна работа като наемен шофьор и изглеждало все по-малко вероятно да е серийният убиец. Дзагаки беше отишъл още по-далеч и препоръча да задраскат Дойл като заподозрян, но Ейнсли не се съгласи.

Оставаха Джеймз Калхоун и Еделберто Монтоя, все още „възможни“, но не и „вероятни“. Цялата ситуация предизвикваше съмнения у все по-отегчените детективи — съмнения, които Ейнсли тайно споделяше. Дали компютърното търсене на заподозрени, което първоначално изглеждаше отлична идея, всъщност не беше губене на време? Накрая сержантът сподели опасенията си с лейтенант Нюболд.

— Сега е лесно да се откажем, може би прекалено лесно, и тъкмо затова не ми се иска да го направя. Склонен съм да продължа още една седмица, а после, ако не открием нищо, ще прекратим.

Лейтенантът се отпусна в стола си и както често правеше, разсеяно започна да се люлее на него.

— Малкълм, подкрепих те, защото се доверих на преценката ти и бях сигурен, че ако имаш проблеми, ще дойдеш при мен. Знаеш, че ще те подкрепя, ако смяташ, че наистина трябва да продължим. Но от „Грабежи“ ме притискат. Искат си хората обратно.

Ейнсли на два пъти бе виждал шефа на отдел „Грабежи“ лейтенант Даниъл Хуерта в кабинета на Нюболд и лесно можеше да се досети за причината. Скоро беше Коледа — по това време на годината грабежите скачаха с петдесет процента и отделът се претрупваше с работа. В „Убийства“ също имаха подобен проблем заради програмата за наблюдение и всички детективи оставаха много след края на работното си време.

Ейнсли и Нюболд се договориха помежду си за компромис. Третата седмица от наблюдението щеше да продължи, но поради отпадането на трима заподозрени, щяха да освободят четирима детективи от „Грабежи“, включително двамата сержанти. След това в края на третата седмица Ейнсли щеше да реши дали да продължат и лейтенант Нюболд щеше да го подкрепи независимо от решението.

— Майор Йейнс ни обеща още хора — каза Нюболд. — Ако се наложи, ще почукам на вратата му и ще му напомня.

Тази уговорка се спазваше в продължение на два дни. После ново събитие промени всичко.

То започна малко преди обяд в четвъртък.

На паркинга пред клона на банка „Барнет“ на „Коръл Уей“ и Трийсет и втори булевард спря брониран камион на „Уелс Фаргоу“, който караше пари в брой. Няколко секунди след това един от двамата пазачи в камиона отвори страничната врата и беше посрещнат от трима мъже, според свидетелите един чернокож и двама латиноамериканци, въоръжени с автоматични пистолети.

Точно в този момент патрулна кола на полицията в Маями зави покрай ъгъла и се озова пред сцената на грабежа. Крадците първи видяха противника и откриха огън още преди полицаите да разберат, че се извършва престъпление. Единият от тях веднага беше убит, а вторият, полуизвадил пистолета си, бе ранен, докато се опитваше да излезе от колата. Крадците застреляха пазача от „Уелс Фаргоу“ и взеха чувала с пари. После се втурнаха към собствената си кола и отпратиха. Целият епизод продължи по-малко от минута.

Когато престъпниците изчезнаха, Томас Рамирес, случаен свидетел на грабежа, висок, атлетичен младеж на не повече от двайсет години, изтича при изпадналия в безсъзнание полицай. Той забеляза, че от колана на ранения се подава джобен радиотелефон, взе го и натисна страничния бутон.

Първото му съобщение бе прието и записано в полицейския комуникационен център.

— Ало, ало. Тук е Том Рамирес. Има ли някой там?

Разнесе се спокойният глас на диспечерката:

— Да. Откъде сте взели полицейския радиотелефон? Всичко наред ли е?

— Не, Господи, не е! Тук пред банката беше извършен грабеж и имаше стрелба. Застреляни са двама полицаи. Пратете помощ, моля ви.

— Добре, сър. Не натискайте страничния бутон, докато говоря. Къде сте? Моля, съобщете ми местоположението си. — Диспечерката пишеше на компютъра, докато разговаряше, и докладът й се появяваше на компютърните екрани на шестима други диспечери в комуникационния център.

— Хм, намирам се на паркинга пред банка „Барнет“ на „Коръл Уей“ и Трийсет и втори булевард. Единият полицай и пазачът изглеждат мъртви, струва ми се, че и другият полицай умира. Побързайте, моля ви.

Прочели информацията, други диспечери вече викаха помощ.

Първата диспечерка обяви:

— Идваме, сър. Тръгнаха ли си заподозрените?

— Да, скочиха в колата си — сив буик „Сенчъри“. Бяха трима. Всички имаха оръжие. Наистина стреляха в полицаите.

— Добре, сър. Опитайте се да се успокоите. Трябва ни вашата помощ.

Друг диспечер беше натиснал съответните копчета и бе задействал системата за обявяване на издирване. Съобщението щеше да се получи в целия окръг, в щатската полиция и във всички други органи на реда. То се предшестваше от петсекунден висок сигнал, който показваше значението и приоритетността му. Сигналът и самото съобщение щяха да прекратят всички останали предавания.

— До всички коли: внимание. На „Коръл Уей“ и Трийсет и втори булевард, банка „Барнет“, току-що е извършен 329. Има данни, че са убити поне двама полицаи. Заподозрените са напуснали местопрестъплението в сив буик „Сенчъри“.

Числото 3 в съобщението означаваше спешност, а 29 беше код за обир.

Полицейски коли от всички части на града на висока скорост се насочиха към банка „Барнет“ на „Коръл Уей“. Както отбеляза един телевизионен репортер, „Когато застрелят ченге, всички се втурват на местопрестъплението. Не се спазват никакви правила. Настава истински ад“.

Друг диспечер вече бе извикал Бърза помощ — линейки и санитари.

Първата диспечерка:

— Господин Рамирес, още ли сте там?

— Да. Вече чувам сирени. Слава Богу, идват.

— Сър, в състояние ли сте да дадете описание на заподозрените?

— Запомних номера на колата. NZD 621, флоридска регистрация.

Диспечерката бързо прехвърли информацията в компютъра и си помисли: „Това момче е добър гражданин!“

Друг диспечер бързо прати второ съобщение за издирване, вече с номера на автомобила на заподозрените, отново предшествано от петсекунден сигнал за приоритетност.

— Господин Рамирес, видяхте ли как изглеждат заподозрените?

— Успях да ги разгледам много добре. Да, мога да ги опиша.

— Чудесно, сър. Моля ви, почакайте, докато пристигне полицията и й предайте тази информация.

— Вече пристигат. Слава Богу!

 

 

Лейтенант Нюболд пътуваше в колата си, включил радиотелефона на трети канал, и чу сигнала за помощ на Рамирес. Той незабавно премина на канала, определен за операцията по наблюдението, и повика Ейнсли, чийто глас, също от автомобил, бързо му отговори.

— Слушам, лейтенант.

— Малкълм, вземи всичките си хора от наблюдението. Кажи им да тръгват към „Коръл Уей“ и Трийсет и втори булевард. Двама полицаи и един пазач са застреляни при въоръжен обир на банков камион, за единия полицай и пазача съобщиха, че вече са мъртви. Искам да се заемеш със случая. Назначи някой да води разследването.

Ейнсли мислено изруга. Знаеше, че тази нова приоритетна задача означава прекратяване на програмата за наблюдение.

— Добре, лейтенант. Ще съобщя на хората си.

Екипите за наблюдение, които следяха същия канал, трябваше да са чули разговора, но Ейнсли каза:

— 1310 вика всички екипи. Чухте ли всичко?

— 1311 вика 1310. Чухме го. — Другите дежурни екипи също потвърдиха.

— Тогава тръгвайте към „Коръл Уей“ и Трийсет и втори булевард, момчета. Ще се срещнем там.

Ейнсли превключи канала и продължи:

— 1310 вика диспечера. Съобщете на всички полицаи на местопрестъплението да преминат на първи канал. — Това беше каналът на отдел „Убийства“.

От банка „Барнет“ му отговори познат глас:

— 1310, тук е 170. Слушам.

— Барт, ти ли си? — попита Ейнсли. Бартоло Еспозито бе сержант от патрулната полиция, но фамилните имена никога не се използваха по радиовръзката главно защото медиите подслушваха.

— Естествено, Малкълм. Положението тук е ужасно. Какво да направя?

Блокирай местопрестъплението, огради колкото можеш по-голям район и дръж всички на разстояние.

— Вече съм отстранил всички с изключение на хората от Бърза помощ. Опитват се да стабилизират ранения полицай, преди да го откарат в болницата.

— Благодаря, Барт. След малко пристигам.

Ейнсли превключи на трети канал и помоли диспечера да прати на местопрестъплението екип за идентификация.

— Вече го направих, 1310.

На друг канал Ейнсли повика щатски прокурор.

 

 

Когато пристигна при банка „Барнет“, Малкълм Ейнсли назначи за водещ разследването детектив Ръби Боуи. Тя незабавно започна да разпитва неколцината свидетели, включително Томас Рамирес, който й даде изненадващо пълно описание на тримата престъпници, вече издирвани в изключително голям мащаб. Въпреки тази информация никой не беше виждал заподозрените. Като че ли се бяха скрили някъде наблизо.

Само минути след като лейтенант Нюболд стигна до банката, там се появи и лейтенант Даниъл Хуерта от отдел „Грабежи“. Първите му думи към Нюболд бяха:

— Зная, че сега този случай е твой, Лио, но незабавно ми трябват всичките ми хора.

— Имаш ги — отвърна Нюболд.

Двамата се договориха „Грабежи“ да помогне за идентифицирането на заподозрените, които най-вероятно имаха досиета за предишни обири.

Макар и негласно, между „Убийства“ и „Грабежи“ винаги имаше съперничество. Нито една от страните обаче не бе достатъчно глупава, за да позволи това да пречи на разследванията.

Всички следи бяха проверени, събраха улики и информация и с помощта на снимките от полицейския архив неколцината свидетели успяха да разпознаят тримата убийци. Обвинението вече щеше да е в тройно убийство, защото раненият втори полицай бе починал.

Данните на информаторите за вероятни убежища на убийците бяха довели до нападателни операции — неуспешни до момента, в който двама от престъпниците бяха забелязани да влизат в апартамент на първия етаж в изоставен жилищен комплекс насред Гроув, район, съседен на Коконът гроув. Местните жители, които бяха видели заподозрените, извикаха полиция.

Малко преди зазоряване на третия ден след обира отряд от специално обучени полицейски командоси нападна апартамента, в който спяха тримата мъже. Въпреки че бяха тежковъоръжени, те бяха заловени с изненада, сложиха им белезници и прибраха оръжието им. Чувалът с откраднатите от бронирания камион пари беше открит, а използваният по време на престъплението буик бе намерен на две пресечки от там.

 

 

Ейнсли вече знаеше, че няма как да поднови наблюдението и не беше сигурен, че това е толкова лошо, като се имаха предвид постигнатите до този момент разочароващи резултати. Не се бяха появили нито следи, нито нови идеи.

Тогава се случи неочакваното.

Три дни след арестуването на похитителите на бронирания камион, когато работата на отдел „Убийства“ започваше да тече в нормалното си русло, заместник-патоанатомът на окръг Дейд позвъни на Малкълм Ейнсли.

— По време на последната ни среща, Малкълм — каза Сандра Санчес, — ти обещах да проверя в архива за стари аутопсии на жертви на неразкрити убийства с подобни рани. Е, открих и съжалявам, че ми отне толкова много време, но се наложи да търся из доста стара документация, която не е вкарана в компютъра…

— Не се извинявай — прекъсна я Ейнсли. — Въпросът е дали си открила нещо?

— Да, струва ми се. В една папка заедно с много други материали… Вече ти пратих по човек голяма част от информацията. Случаят е стар, отнася се за неразкрито убийство отпреди седемнайсет години с две възрастни жертви, Кларънс и Флорентайна Есперанца.

— Споменава ли се за заподозрени?

— Има едно име. Но виж, не искам да ти казвам нищо повече, защото трябва да прегледаш делото. Обади ми се, щом свършиш.

Папката пристигна скоро. Както беше отбелязала Санчес, в нея имаше много документи. Без прекомерни очаквания, Ейнсли разгърна вече избелялата корица и започна да чете.

Съпрузите Есперанца били в началото на седемдесетте си години и живеели в къмпинга „Хепи Хевън“ в западната част на окръг Дейд. Труповете им били открити от някакъв съсед — завързани, със запушени уста, седнали един срещу друг. И мъжът, и жената били брутално бити — смятало се, че са били живи — и покрити с дълбоки рани от нож. Формалната причина за смъртта им била загуба на кръв.

Ейнсли прелисти останалата медицинска информация, после намери копие на полицейски доклад, в който се казваше, че семейството живеело нормално, макар и не заможно. Имали в банковата си сметка три хиляди долара и според племенника им, който живеел наблизо, двамата обикновено разполагали с по неколкостотин долара в брой за покриване на непосредствените си нужди. След убийството пари не били намерени.

Докато прелистваше страниците, в края на папката Ейнсли видя познатия формуляр 301 — доклад за разследване на отдел „Убийства“. Отнасяше се за малолетен заподозрян, разпитан във връзка с убийството на семейство Есперанца, и после освободен поради липса на доказателства.

В очите му се наби името, вписано във формуляра: Елрой Дойл.