Артър Кларк
Лунен прах (31)

Глава тридесет и първа

— Все пак не смятам, че тия знамена са добра идея — каза Пат, когато корабът потегли от Порт Рорис. — Изглеждат толкова неестествени, когато знаеш, че са във вакуум.

Но трябваше да признае, че илюзията бе превъзходна, защото редиците флагове около зданието на пристанището се развяваха от несъществуващ вятър. Всичко вършеха пружини и електромотори и объркваха телевизионните зрители на Земята.

Днешният ден беше голям празник за Порт Рорис, а и за цялата Луна. Искаше му се Сю да присъствува, но тя едва ли беше в подходяща форма за такова пътуване. И то в буквален смисъл. Когато сутринта го целуна за довиждане, тя му каза:

— Не разбирам как жените на Земята въобще раждат. Представи си да се разхождат с тая тежест при шест пъти по-силно притегляне.

Пат отклони мислите си от бъдещия член на семейството му и включи на пълен ход „Селена II“. Когато сивите параболи прах, подобни на едноцветни дъги, се извисиха сред слънчевия блясък, от кабината зад него се раздадоха възклицанията на тридесет и двамата пътници. Първият рейс се извършваше на дневна светлина, пътниците щяха да изпуснат магическата фосфоресценция на морето, нощния пробег по пролома към Кратерното езеро, зеленикавото величие на неподвижната Земя. Но новостта и възбудата от пътуването представляваха не по-малка привлекателност. Благодарение на нещастната съдба на предшественицата си „Селена II“ беше един от най-известните кораби в Слънчевата система.

Това доказваше старата поговорка, че не съществува лоша реклама. Предварителните резервации прииждаха и директорът на Туристическата компания бе доволен, че събра кураж да настои за повече пътнически места. Най-напред трябваше да води борба, за да получи въобще нов кораб. „Парен каша духа“ — бе казал главният администратор Олсен и се бе предал едва когато отец Фераро и Отделът по геофизика доказаха без никакво съмнение, че морето няма да се развълнува през следващите милион години.

— Дръж същия курс — нареди Пат на втория пилот. — Аз ще поговоря с пътниците.

Беше все още достатъчно млад и суетен, за да изпита удоволствие от възхитените погледи, които му хвърляха пътниците, когато се отправи през кабината. Всеки пътник на борда сигурно бе чел за него или го бе виждал по телевизията. Всъщност самото присъствие на тези хора представляваше израз на гласуваното му пълно доверие. Пат знаеше много добре, че и други споделяха заслугата му, но не проявяваше фалшива скромност по отношение ролята, която бе играл през последните часове на „Селена I“. Най-ценното му притежание беше малък златен модел на кораба, сватбен подарък за мистър и мисис Харис с надпис: „От всички участници в последното пътешествие с искрена признателност“. Тази признателност му стигаше, той не се нуждаеше от друго.

Бе прекосил половината кабина, като разменяше по някоя дума с един или друг от пътниците, когато внезапно замръзна на място.

— Здравейте, капитане — рече един познат глас. — Изглежда, се изненадахте, че ме виждате.

Пат бързо се съвзе и на лицето му се изписа най-ослепителната служебна усмивка.

— Наистина неочаквано удоволствие, мис Морли. Не знаех, че сте на Луната.

— И за мен е почти изненада… Дължи се на статията, която написах за „Селена I“. Отразявам това пътуване за „Лайф интерпланетъри“.

— Надявам се — рече Пат — то да бъде не толкова бурно като последното. Между другото, поддържате ли връзка с някой от останалите? Преди няколко седмици ми писаха доктор Макензи и семейство Шустър, но често съм се замислял какво ли е станало с бедния Редли, след като Хардинг го отведе под арест.

— Нищо, само загуби работата си. Ръководството на „Юнивърсъл травъл кардз“ реши, че ако го даде под съд, всички ще съчувствуват на Редли, а и други ще се научат на неговия номер. Струва ми се, че си изкарва прехраната, като чете лекции на съмишлениците си на тема „Какво открих на Луната“. И ще предскажа нещо, капитан Харис.

— Какво?

— Някой ден той ще се върне на Луната.

— Надявам се да дойде. Така и не разбрах какво очакваше да открие в Морето на кризите.

И двамата се засмяха. После мис Морли каза:

— Чух, че напускате работа.

Пат се смути.

— Вярно е — призна той. — Прехвърлям се в космическите линии. Ако издържа всички изпитания.

Не беше сигурен дали ще ги издържи, но знаеше, че трябва да опита. Да караш лунен автобус беше интересна и приятна работа, но както Сю и комодорът го убедиха, представляваше задънена улица. А имаше и друга причина…

Често се замисляше на колко други хора прозявката под звездното небе на Морето на жаждата бе променило живота. Изпитанието се бе отразило на всички, които бяха на „Селена I“ и в повечето случаи благотворно. Фактът, че сега разговаряше приятелски с мис Морли, беше достатъчно доказателство.

Сигурно бе оказало силно въздействие върху хората, които бяха включени в спасителните операции — особено върху доктор Лоусън и главния инженер Лорънс. Пат много пъти бе гледал как Лоусън раздразнително изнася по телевизията беседи на научни теми. Беше благодарен на астронома, но въпреки това не му се нравеше. Изглежда обаче, че той се харесваше на милиони хора.

Що се отнася до Лорънс, той работеше усилено върху спомените си с временно заглавие „Човек за Луната“ и се проклинаше, че е подписал договор. Пат му бе помогнал за главите относно „Селена“, а Сю изчиташе ръкописа, докато чакаше да се роди бебето.

— Ще ме извините — каза Пат, като си спомни задълженията на капитан. — Трябва да обърна внимание и на другите пътници. Но следващия път, когато минете през Клавий, елате у нас.

— Непременно — обеща мис Морли, изненадана, но явно доволна от поканата.

Пат продължи към задната част на кабината, като разменяше поздрави и отговаряше на въпроси. После стигна до кухнята — въздушен шлюз, и затвори вратата след себе си — внезапно остана сам.

Тук беше по-широко, отколкото във въздушния шлюз на „Селена I“, но наредбата почти не се различаваше. Нищо чудно, че в съзнанието му нахлуха спомени. Този скафандър можеше да е същият, чийто кислород двамата с Макензи си бяха делили, докато останалите спяха. Това можеше да е стената, до която бе притиснал ухо и чул шумоленето на изкачващия се прах. И цялото помещение можеше да е същото, в което за първи път се бяха разбрали със Сю.

На новия кораб имаше едно нововъведение — малко прозорче на външната врата. Пат притисна лице към него и се вгледа в прелитащата повърхност на морето.

Намираше се откъм сенчестата страна на кораба и гледаше към тъмната космическа нощ. Скоро зрението му свикна с мрака и той видя звездите. Само най-бляскавите, защото имаше достатъчно разсеяна светлина, за да не бъде зрението му толкова чувствително, но те бяха там — там беше и Юпитер, най-светлата планета след Венера.

Скоро той също щеше да бъде сред космоса, далеч от родния си свят. Мисълта го опияняваше и ужасяваше и въпреки това знаеше, че трябва да отиде.

Обичаше Луната, но тя се бе опитала да го убие. Никога вече нямаше да е спокоен върху откритата й повърхност. Макар космосът да бе по-враждебен и безпощаден, но той все още не му бе обявил война. Със собствения си свят отсега нататък можеше да поддържа само въоръжен неутралитет.

Вратата на кабината се отвори и стюардесата влезе с отрупана от празни чаши табла, Пат се извърна от прозореца и звездите. Следващия път, когато ги видеше, щяха да са милиони пъти по-ярки.

Усмихна се на момичето в спретната униформи и направи жест с ръка към малката кухня.

— Това е вашето царство, мис Джонсън — каза той. — Грижете се добре за него.

После се отправи обратно към пулта за управление на „Селена II“ за последното негово и първо нейно пътешествие по Морето на жаждата.