Артър Кларк
Лунен прах (11)

Глава единадесета

Накрая нещо наруши плоското еднообразие на Морето на жаждата. Мъничка, но бляскава точка светлина се надигна над хоризонта и докато скутерите летяха напред, тя бавно се изкатери сред звездите. Скоро към нея се прибави втора… след малко и трета. Върховете на Недостъпните планини се издигаха над ръба на Луната.

Както винаги беше трудно да се прецени разстоянието до тях. Можеха да бъдат малки скали само на няколко метра или въобще да не са част от Луната, а от някакъв неравен гигантски свят на милиони километри в космоса. В действителност те бяха отдалечени на петдесетина километра. Скутерите щяха да стигнат до тях след половин час.

Том Лоусън ги погледна с благодарност. Сега поне имаше какво да привлича погледа и съзнанието му. Струваше му се, че ще полудее, ако продължи да се взира в привидно безкрайната равнина. Сърдеше се на себе си за нелогичното си поведение, защото знаеше, че всъщност хоризонтът е много близо и че морето е само малка част от ограничената повърхност на Луната. Въпреки това, докато стоеше в скафандъра и привидно не стигаше доникъде, той си спомни за онези ужасни сънища, в които човек се бори с всички сили, за да избегне някаква страхотна опасност — но остава като затънал на едно място. Том често бе сънувал подобни сънища, а и по-страшни.

Но сега вече ясно виждаше, че се движат и дългата им черна сянка не се залепваше неподвижно върху праха, както понякога му се струваше. Той насочи локатора към издигащите се върхове и получи силна реакция. Както и очакваше, там, където ги огряваше слънцето, скалите бяха нагрети почти до точката на кипене Въпреки че лунният ден едва бе започнал, планините вече пламтяха. На „морското“ равнище беше значително по-хладно и прахът по повърхността щеше да достигне максималната си температура едва по пладне, а дотогава оставаха седем дни. Това обстоятелство беше благоприятно за него; макар денят да бе започнал, все още оставаше известна възможност да открие всеки слаб източник на топлина, преди дневната горещина да го унищожи.

Двадесет минути по-късно планината запълни небосклона и скутерите намалиха скоростта си наполовина.

— Трябва да внимаваме, да не пропуснем следите им — обясни Лорънс. — Ако се вгледате внимателно точно под двойния връх вдясно, ще видите една тъмна отвесна линия. Виждате ли я?

— Да.

— Това е проломът, който води до Кратерното езеро. Топлинното петно, което открихте, е на три километра западно оттам. Все още не го виждаме, защото е под хоризонта. От каква посока предпочитате да се приближим?

Лоусън се замисли. Би трябвало да се доближат от север или юг. Ако подходят от запад, в полето на зрение ще се изпречат пламтящите скали; от изток също не можеха да се приближат, защото щяха да се движат направо срещу изгряващото Слънце.

— Завийте на север — каза той — и ми съобщете, когато се приближим на два километра от мястото.

Скутерите отново развиха скорост. Макар да нямаше надежда засега да открие нищо, Том започна да опипва повърхността на морето с локатора. Цялата им мисия се основаваше върху едно предположение — че горните слоеве прах нормално имат еднородна температура и че всяко термично отклонение се дължи на човешко присъствие. Ако това не се окажеше вярно…

А то не беше вярно. Лоусън напълно се бе излъгал в изчисленията си. Върху екрана морето изглеждаше като мозайка от светлини и сенки или по-скоро от топлина и студ. Температурните разлики бяха само части от градуса, но картината оставаше безнадеждно объркана. Сред този термичен лабиринт нямаше никаква възможност да се открие индивидуален източник на топлина.

Със свито сърце Том Лоусън вдигна поглед от екрана и се взря с недоумение в прашната повърхност. За невъоръженото око тя беше все така безлична — същата сива, ненарушена от нищо шир, каквато е била винаги. Но в инфрачервения спектър беше нашарена като земно море в облачен ден, когато водите се покриват от подвижните петна на слънчевата светлина и сенките.

Тук обаче нямаше облаци, които да хвърлят своите сенки върху пустинното море; така че тази пъстрота трябваше да има друга причина. Но каквато и да беше тя, Том беше твърде объркан, за да търси научно обяснение. Беше дошъл на Луната, рискувайки живота си в това пътуване, а накрая някаква прищявка на природата проваляше внимателно обмисления опит. По-лошо не можеше да бъде и той изпита съжаление към себе си.

Няколко минути по-късно изпита съжаление и към хората на борда на „Селена“.

 

 

— Значи — с преувеличено спокойствие каза капитанът на „Аурига“, — искате да кацнете на Недостъпните планини. Много интересна идея.

За Спенсър беше ясно, че капитан Ансън не се е отнесъл сериозно към предложението му. Вероятно си мислеше, че има работа с налудничав журналист, който няма понятие от трудностите. Това би било правилно преди дванадесет часа, когато целият план беше само неясна мисъл в съзнанието на Спенсър. Но сега той разполагаше с всички необходими сведения и знаеше точно какво върши.

— Чувах ви да се хвалите, капитане, че можете да приземите кораба си на един метър от всяка предварително определена точка. Вярно ли е това?

— Ами… с малка помощ от електронноизчислителната машина.

— Чудесно. А сега погледнете тази снимка.

— Какво е това? Глазгоу във влажна съботна нощ?

— Опасявам се, че е прекалено увеличена, но показва всичко, което ни е необходимо. Увеличение на този район, точно зад западния връх на планините. След няколко часа ще получа значително по-добро копие и точна контурна карта — в Лунното топографско управление вече я изготвят, като работят по снимките от тяхната картотека. Мисълта ми е, че там има широка тераса — достатъчно широка, за да кацнат на нея десетина кораба. Освен това е и достатъчно равна, поне в тези точки… тук и тук. Така че за вас кацането няма да представлява проблем.

— Да, що се отнася до техническата страна. Но представяте ли си колко ще струва!

— Това вече е моя работа, капитане… или по-скоро на моята агенция. Смятам, че ако предчувствието не ме лъже, ще си струва риска.

Спенсър би могъл да каже още доста неща, но да показваш по време на преговори до каква степен се нуждаеш от стоката на другия, винаги е погрешна политика. Може би това щеше да се превърне в сензацията на десетилетието — първото спасяване в космоса, извършено буквално пред обективите на телевизионните камери. В космоса, разбира се, ставаха доста катастрофи, но при тях липсваше драматичният елемент, неизвестността и напрежението. Когато се откриеше катастрофата, засегнатите от нея или вече бяха загинали, или нямаше никаква надежда да бъдат спасени Съобщенията за подобни трагедии се печатаха с големи заглавия, но в тях липсваше интересът за съдбата на отделните хора, който Спенсър усещаше, че ще успее да улови на Луната.

— Не става въпрос само за парите — каза капитанът (макар по тона му да личеше, че малко неща могат да имат по-голямо значение). — Дори и собствениците да се съгласят, ще ви трябва специално разрешение от Космическата служба по трафика за тази половина на Луната.

— Зная, вече се работи по въпроса. Може да се уреди.

— Ами Лойд? Застраховката ни не обхваща такива увеселителни пътешествия.

Спенсър се наведе над масата и се приготви да хвърли главния си коз.

— Капитане — произнесе той бавно, — „Интерпланет нюз“ е готов да депозира гаранция за застраховката на кораба, която, доколкото ми е известно, е надута до шест милиона четиристотин двадесет и пет хиляди и петдесет стерлингови долара.

Капитан Ансън премигна и поведението му се промени веднага. След това със замислен вид си наля още една чаша уиски.

— Никога не съм си представял, че на стари години ще се заема с алпинизъм — подхвърли той. — Но щом сте достатъчно глупав да хвърлите на вятъра шест милиона столара, напред към планините.

 

 

За голямо облекчение на съпруга й показанията на мисис Шустър бяха прекъснати от обеда. Тя беше разговорлива дама и явно се радваше на открилата й се за първи път след толкова години възможност да се наприказва. Кариерата й ни най-малко не е била блестяща, когато съдбата и полицията в Чикаго внезапно я прекратили — но тя бе успяла да види доста неща и познаваше голям брой известни артисти от края на века. Не малко от по-възрастните пътници си припомниха своята младост по разказа й и чуха отново ехото на песните от деветдесетте години на миналия век. По едно време, без никакъв протест от страна на съда, тя поде стария шлагер „Космически блус“ и всички запяха с нея. Комодор Ханстен помисли, че като фактор за повдигане на духа мисис Шустър струва колкото собственото си тегло в злато… А това не беше малко.

След обеда (който някои от по-бавните успяха да разтегнат в половин час, като предъвкваха по петдесетина пъти всяка хапка) подеха четенето и привържениците на „Портокалът и ябълката“ накрая успяха да се наложат. Тъй като темата на романа беше английска, реши се, че мистър Берът единствен ще се окаже достоен за задачата. Той протестира енергично, но всичките му възражения бяха отхвърлени шумно.

— Е добре — съгласи се той неохотно. — И така, започваме. Глава първа. Дръри лейн. 1665 година…

Авторът на романа не губеше време. В първите три страници сър Исак Нютон обясняваше закона за гравитацията на мисис Гуин, която от своя страна бе намекнала вече, че желае да му се отплати с нещо. Пат Харис можеше лесно да отгатне в каква форма ще се прояви тази отплата, но дългът го призова. Забавлението беше за пътниците, а екипажът трябваше да работи.

— Има още един авариен контейнер, който не съм отворила — каза мис Уилкинз, щом вратата на въздушния шлюз се хлопна с лек шум и заглуши изразителния глас на мистър Берът. — Бисквитите и мармаладът са на свършване, но имаме още достатъчно месен концентрат.

— Не съм изненадан — отвърна Пат. — На всички вече им омръзна. Да видим тези описи.

Стюардесата му подаде написаните на машина списъци, по които личаха много отметки с молив.

— Да започнем с тази каса. Какво има в нея?

— Сапун и книжни кърпи за лице.

— Тях не можем да изядем. А в тази?

— Бонбони. Пазя ги да отпразнуваме момента… когато ни намерят.

— Идеята е добра, но смятам, че довечера можеш да раздадеш малко от тях. По един бонбон на човек вместо последната чаша преди заспиване. А в тази?

— Цигари — хиляда къса.

— Вземи мерки никой да не ги види. Не трябваше да ми казваш и на мен.

Пат се усмихна кисело на Сю и продължи със следващата точка. Стана ясно, че храната няма да представлява голям проблем, но все пак трябваше да следят консумацията. Пат познаваше добре методите на Управлението. След като ги спасяха, рано или късно някой чиновник — човек или електронна машина — щеше да им поиска точна сметка за цялата изразходвана храна.

След като ги спасяха… Вярваше ли наистина, че това ще стане? Бяха изминали вече повече от два дни, а нямаше и най-малък признак, че някой ги търси. Сам не знаеше какви признаци трябва да има, но бе очаквал все нещо да се случи.

Беше се замислил мрачно, когато Сю го запита разтревожена:

— Какво има, Пат? Какво не е наред?

— Нищо — отвърна Пат саркастично. — След пет минути ще акостираме в базата. Пътуването беше приятно, не смяташ ли?

Сю се взря в него с недоумяващ поглед. След това бузите й почервеняха, а очите й се напълниха със сълзи.

— Прости ми — разкая се Пат. — Не исках да те наскърбя… Напрежението е голямо и за двама ни, а ти се държа прекрасно. Не зная какво щях да правя без теб, Сю.

Тя попи сълзите си с носна кърпичка, усмихна се и отвърна:

— Няма нищо, разбирам. — Двамата помълчаха някое време, а след миг тя добави: — Смяташ ли наистина, че ще се измъкнем?

Той безпомощно разпери ръце.

— Кой може да каже? Но заради пътниците поне трябва да си даваме уверен вид. Сигурно е, че цялата Луна ни търси. Не смятам, че ще мине още много време, докато ни намерят.

— Но дори и да ни намерят… как ще ни извадят?

Погледът на Пат се спря върху външната врата само на няколко сантиметра от него. Той можеше да я докосне, без да се помести. Ако издърпаше ключалката за обезопасяване, можеше да я отвори, защото вратата се завърташе навътре. От другата страна на тънкия метален лист имаше неизвестно количество тонове прах, който щеше да нахлуе навътре като вода в потъващ кораб, ако намери и най-малката пукнатина, през която да навлезе. На какво разстояние над тях се намираше повърхността? Това го безпокоеше, откакто бяха потънали, но нямаше начин да разбере.

Не можеше да отговори и на въпроса на Сю. Трудно му беше да мисли какво ще стане, след като ги намерят. Ако успееха да ги открият, сигурно щяха да последват спасителни операции. Човечеството нямаше да ги остави да загинат, ако ги откриеше живи…

Но тези мисли бяха подчинени на желанието му, а не на логиката. Стотици пъти в миналото мъже и жени бяха попадали в клопка като тяхната и всички ресурси на могъщите държави не бяха успявали да ги спасят. Миньори, затрупани от срутвания, моряци в потънали подводници и преди всичко космонавти в кораби, летящи по орбити, по които не можеха да ги настигнат. Често можеха да говорят с приятелите и роднините си до самия край. Така се бе случило само преди две години, когато беше отказало управлението на „Касиопеа“ и цялата акумулирана енергия се бе изляла в двигателите, за да отдалечи кораба от Слънчевата система. Той продължаваше да лети в празното пространство към Канопус по най-точно изчислената орбита на космически кораб. През следващите милион години астрономите щяха да могат винаги да определят координатите му с точност от няколко хиляди километра. Това сигурно е било голямо утешение за екипажа на кораба, затворен във по-вечна гробница от пирамидите на фараоните.

Пат с усилие се откъсна от безполезните си мисли. Щастието им още не бе им изменило, а подобни мисли сякаш сами подканваха нещастието.

— Нека побързаме и свършим с инвентаризацията. Искам да чуя какво става между Нел и сър Исак.

Тази мисъл беше значително по-приятна, особено когато си застанал до привлекателно момиче. „В такова положение жените имат едно значително преимущество пред мъжете“, помисли Пат. Сю продължаваше да бъде приятна на вид, въпреки че поради тропическата горещина не бе останало почти нищо от униформата й. Докато той — като всички мъже на борда на „Селена“ — се чувствуваше неудобно от тридневната си брада, но не можеше с нищо да си помогне.

Сю не се отдръпна, когато Пат, забравил за работата, се приближи толкова до нея, че наболата му брада се допря до бузата й. Но тя не прояви и особен ентусиазъм. Просто остана на мястото си пред полупразния шкаф, сякаш бе очаквала постъпката му и не беше никак изненадана. Реакцията й го смути и след няколко секунди Пат се отдръпна.

— Навярно ме смяташ за безскрупулен женкар — каза той, — който иска да се възползува от положението.

— Съвсем не — отвърна Сю. Тя се усмихна леко. — Доволна съм, че продължавам да се харесвам. Никое момиче няма нищо против, когато някой мъж започне да го ухажва. Лошото е, когато не спре навреме.

— А аз трябва ли да спра?

— Ние не сме влюбени. Пат. А за мен това е от значение. Дори сега.

— Ще бъде ли от значение, ако знаем, че няма да излезем живи оттук?

Тя сбърчи чело съсредоточено.

— Не зная… Но както ти сам каза, трябва да вярваме, че ще ни намерят.

— Извини ме — рече Пат. — Не исках да те оскърбявам. Но те харесвам.

— Радвам се да го чуя. Знаеш, че винаги ми е било приятно да работя с теб. Имаше много други места, на които можех да се преместя.

— Напразно не си го направила — отвърна Пат. Краткият изблик на чувства, предизвикан от близостта, самотата и нервното напрежение, започваше да стихва.

— Отново изпадаш в песимизъм — продължи Сю. — Всъщност това е основният ти недостатък. Лесно падаш духом. И не умееш да защищаваш правото си. Всеки може да те командува.

Пат я погледна по-скоро изненадан, отколкото раздразнен.

— Не съм подозирал — подхвърли той, — че изучаваш психиката ми.

— Не съм я изучавала. Но когато се интересуваш от някого и работиш с него, как можеш да не научиш много нещо за него?

— Добре, но не съм съгласен, че могат да ме командуват.

— Така ли? А кой командува кораба сега?

— Ако имаш пред вид комодора, това е съвсем различно. Той е хиляди пъти по-опитен от мене за тази задача. И е напълно коректен в това отношение — за всичко иска разрешение.

— Вече не. Но не е там въпросът. Не си ли доволен, че той пое командуването?

Пат помисли няколко секунди. После погледна Сю с неволно уважение.

— Може би си права. Никога не съм се стремял да се налагам или да утвърждавам властта си, ако въобще притежавам някаква власт. Предполагам, че затова съм шофьор на лунен автобус, а не капитан на космически кораб. Но вече е късно да се променят нещата.

— Нямаш още тридесет години.

— Благодаря за любезните думи. На тридесет и две години съм. Ние от рода Харис запазваме младежкия си вид до старини. Обикновено дотогава само това ни остава.

— На тридесет и две години и все още нямаш постоянна приятелка?

„Ето че има няколко неща, които не знаеш за мен“ — помисли си Пат. Но нямаше смисъл да споменава за Клариса и нейния малък апартамент в Коперник сити, който сега изглеждаше толкова далеч. „И колко ли е разтревожена Класира в този момент? Кой ли от приятелите я утешава? Може би Сю все пак е права. Аз нямам постоянна приятелка. Не съм имал след Ивон, а това беше преди пет години. Не, преди седем.“

— Смятам, че е по-сигурно, когато са повече — отвърна той. — Някой ден ще се задомя.

— Вероятно ще казваш същото и на четиридесет или на петдесет години. Има толкова космонавти като тебе. Когато стигнат до пенсия, още не са се задомили, а тогава е твърде късно. Виж комодора например.

— Пак ли за комодора? Малко ми омръзна все с него да се занимаваме.

— Той е прекарал целия си живот в космоса. Няма семейство, няма деца. Земята не означава нищо за него, тъй като е живял много малко време на нея. Сигурно не е знаел какво да прави, когато е достигнал пределната възраст. Тази авария е небесен дар за него и той истински се забавлява.

— Заслужил го е. Ще бъда щастлив, ако съм постигнал една десета от неговите заслуги, когато навърша пределната възраст… Но засега това е малко вероятно.

Пат забеляза, че продължава да държи списъците. Беше ги забравил. Те му напомниха за все по-ограничените им възможности и той ги погледна с отвращение.

— Отново на работа — каза той. — Трябва да мислим за пътниците.

— Ако останем още малко тук — отвърна Сю, — пътниците ще започнат да мислят за нас.

Тя и не подозираше колко верни са думите й.