Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Fall of Moondust, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2009)
Разпознаване и корекция
DrunkenDonkey (2009)
Корекция
Mandor (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, София, 1975

Рецензент: Христо Кънев

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Стоян Шиндаров

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректор: Емилия Спасова

 

Victor Gollancz Ltd. London, 1961

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Маринов)

Глава двадесет и втора

Незабравимите мигове в телевизионните предавания са онези, които никой не очаква и, за които не са подготвени нито камерите, нито коментаторите. През последните тридесет минути платформата беше сцена на трескави, но точно определени действия, и внезапно, без никакво предупреждение, стана някакво изригване.

Невероятно, но от Морето на жаждата сякаш действително избликна гейзер. Жул машинално проследи с камерата издигащата се към звездите (сега те се виждаха по искане на режисьора) струя мъгла. Нагоре струята се разшири подобно на странно, прозрачно растение… или като по-стройно, намалено подобие на гъбовидния облак, вселявал ужас в две човешки поколения.

Изригването трая само няколко секунди, но през това време милиони зрители замръзнаха пред екраните, задаващи си въпроса как от безводното море може да избликне вода. После струята намаля и изчезна сред същото призрачно безмълвие, сред което се бе родила.

За хората на платформата гейзерът от влажен въздух също бе изригнал безшумно, но докато поставяха на място последното съединение, те усетиха вибрациите. Рано или късно щяха да се справят, дори и Пат да не бе спрял изтичането, защото струята беше слаба. Но това „късно“ можеше да се окаже твърде късно. Ами ако…

— „Селена“! „Селена“! — крещеше Лорънс. — Чувате ли ме?

Нямаше отговор. Предавателят на кораба не работеше. Лорънс не чуваше дори звуците, които микрофонът трябваше да улавя от кабината.

— Съединението е готово, сър — съобщи Коулмън. — Да включа ли кислородния генератор?

„Не би имало никакъв смисъл — помисли Лорънс, — ако Харис е успял да завинти обратно проклетата сонда. Дано само да е натикал нещо в тръбата, което да продухаме…“

— Да — отвърна той. — Включвайте на най-силно налягане.

С внезапен гръм притиснатата към тръбата книга „Портокалът и ябълката“ бе издухана. От откритото отверстие бликна струя газ, толкова студена, че очертанията й се виждаха сред призрачните вихри на кондензираната водна пара.

В продължение на няколко минути кислородният гейзер свистеше, без да причини никакъв ефект. После Пат Харис бавно помръдна, опита се да се изправи и струята го събори. Не беше особено мощна, но все пак по-силна от него в сегашното му състояние.

Леденият лъх обливаше лицето му и той лежеше, наслаждавайки се на студа, почти колкото и на чистия въздух. След няколко секунди си възвърна напълно съзнанието, макар да изпитваше силно главоболие, и си спомни всичко, което се бе случило през последния половин час.

Едва не изпадна отново в безсъзнание, когато възстанови в паметта си как бе отвинтил сондата и се бе борил с изсмуквания въздух. Но нямаше време да се съжалява за минали грешки. Важното беше, че е жив и ако имаше щастие, щеше да оцелее.

Вдигна като безжизнена кукла все още безчувствения Макензи и го подложи под кислородната струя. Тя вече беше значително по-слаба, тъй като налягането в кораба се нормализираше. Само след няколко минути щеше да се превърне в лек бриз.

Ученият се съвзе почти веднага и се огледа объркано.

— Къде съм? — попита той не особено бодро. — Значи, се добраха до нас. Благодаря на бога, че отново мога да дишам. Какво е станало с осветлението?

— Не се безпокойте, скоро ще го оправя. Веднага трябва да подложим всеки под струята и да напълним дробовете им с кислород. Ще се справите ли с изкуственото дишане?

— Никога не съм се опитвал.

— Съвсем просто е, почакайте да намеря аптечката.

Пат извади дихателния апарат и показа как се действува с него върху най-близкия пътник — оказа се Ървин Шустър.

— Издърпвате езика, да не пречи, и вкарвате тръбата в гърлото. После стискате тази помпа… бавно. Поддържате естествения ритъм на дишане. Разбрахте ли?

— Да, а колко да продължавам?

— Предполагам, че пет-шест дълбоки вдъхвания ще бъдат достатъчни. Не е необходимо да ги съживяваме, а само да прочистим дробовете им от застоялия въздух. Заемете се с предната част на кабината, а аз ще започна от задната.

— Но имаме само един апарат.

Пат се усмихна вяло.

— Ще се оправим — отвърна той, като се наведе над следващия пациент.

— Бях забравил този способ — каза Макензи.

Едва ли случайно Пат се отправи най-напред към Сю и започна да вдъхва в устните й по стария и много ефикасен метод „уста в уста“. Но в интерес на справедливостта той не се забави при нея, след като разбра, че започва да диша нормално. Тъкмо се канеше да се заеме с третия си пациент, когато по радиото отново се разнесе отчаян призив.

— Ало, „Селена“… чува ли ме някой?

Пат почти веднага грабна микрофона.

— Говори Харис, всичко е наред. Прилагаме изкуствено дишане на пътниците. Нямам време за повече приказки. Ще ви повикам по-късно. Ще оставя приемателя включен. Съобщавайте ни какво става.

— Слава богу, че всичко е наред. Бяхме ви отписали. Здравата ни уплашихте, когато отвинтихте сондата.

Докато слушаше гласа на главния инженер и в същото време вдъхваше кислород в кротко спящия мистър Редли, Пат не желаеше да му припомнят тази случка. Знаеше, че каквото и да се случи, цял живот нямаше да си прости. И все пак така бе станало по-добре. По-голямата част от разваления въздух бе изтекъл от „Селена“ през тревожната минута на декомпресия. Дори и да беше продължило повече, нямаше да е страшно, защото кабина с такива размери щеше да изгуби много въздух през тръба с диаметър само четири сантиметра едва след две или три минути.

— Слушайте — продължи Лорънс. — Тъй като сте доста прегрети, ние ви подаваме кислорода толкова охладен, колкото смятаме, че е безопасно. Обадете се, ако стане твърде студено или сухо. След пет-десет минути ще спуснем и втората тръба, тогава ще разполагаме със затворена верига и ще поемем напълно климатизацията на кабината. Ще насочим тръбата към задната част веднага щом придвижим платформата на няколко метра. Вече се движим. Ще ви повикам след минута.

Пат и физикът продължиха да действуват, докато продухаха застоялия въздух от дробовете на всички пътници. След това напълно изтощени, но изпълнени от радостта на хора, които виждат щастливия край на трудното изпитание, те се отпуснаха на пода и зачакаха втората сонда да пробие покрива.

След десет минути я чуха да се удря във външния корпус малко пред въздушния шлюз. Когато Лорънс се обади, за да попита за разположението й, Пат потвърди, че този път няма никакви пречки.

— И не се безпокойте — прибави той. — Няма да се докосна до тая сонда, преди да ми наредите.

Беше вече толкова студено, че двамата с Макензи отново облякоха горните си дрехи и завиха с одеяла спящите пътници. Но Пат не поиска да спрат охлаждането. Докато не стане опасно, колкото е по-студено, толкова по-добре. И освен това при толкова внезапно спадане на температурата вероятно собствените им пречистватели ще заработят отново.

Когато втората тръба пробие покрива, ще бъдат двойно подсигурени. Хората от платформата ще имат възможност да ги снабдяват неограничено с въздух, а ще разполагат и със собствени запаси за няколко часа, дори за цяло денонощие. Вероятно им предстоеше още дълъг престой под праха, но опасността бе отминала.

Освен, разбира се, ако Луната не им бе подготвила нови изненади.

 

 

— Е, мистър Спенсър — каза капитан Ансън, — изглежда, че успяхте с предаването.

След напрежението на последните часове Спенсър се чувствуваше изтощен не по-малко от хората върху платформата на два километра под него. Виждаше ги върху екрана на монитора. Те явно почиваха — както могат да почиват хора в скафандри.

Всъщност изглеждаше, че петима от тях се опитват да поспят и бяха избрали необичаен, но разумен начин за разрешаване на този проблем. Лежаха край платформата, потънали до половината в праха подобно на плаващи гумени кукли. Спенсър не се бе сетил, че скафандърът има прекалено голяма плаваемост, за да потъне в това вещество. Слизайки от платформата, петимата техници не само бяха намерили несравнимо удобни легла, но и оставиха повече работно място за другите.

Останалите трима спасители бавно се движеха по платформата, проверяваха и регулираха уредите — по-специално големия, четвъртит пречиствател на въздуха и съединените с него сферични балони. При максимално оптическо и електронно усилване камерата можеше да се доближи на десет метра до съоръженията… толкова близо, че почти се виждаха стрелките на измервателните уреди. Дори при средно увеличение се различаваха двете тръби, които се спущаха отстрани на платформата и се свързваха с невидимата „Селена“.

Спокойната и мирна сцена беше в пълен контраст с гледката от преди един час. Но нямаше какво да се направи, преди да пристигне следващият товар съоръжения. И двата скутера се бяха върнали в Порт Рорис. Сега там се бе съсредоточила цялата трескава дейност, тъй като инженерите и техниците изпробваха и монтираха необходимите съоръжения, с чиято помощ се надяваха да достигнат до „Селена“. Нужен им бе поне още един ден, за да приготвят всичко. Междувременно — ако не се случеше нещо непредвидено — Морето на жаждата щеше да се къпе необезпокоявано в светлината на утринното слънце, а камерата щеше да преустанови прехвърлянето на нови кадри през космическото пространство.

От разстояние една и половина светлинни секунди гласът на режисьора се разнесе в командната кабина на „Аурига“:

— Чудесна работа свършихте, Морис и Жул. Ще продължим да записваме изображението, в случай че при вас стане нещо, но няма да предаваме на живо до емисията на новини в шест часа.

— Как мина предаването?

— Изключително. А се получи и нещо неочаквано — всеки смахнат изобретател, който някога се е опитвал да вземе патент за някой боклук, сега се е втурнал да предлага идеи. Събрахме няколко такива и ще ги пуснем в шест и петнадесет. Ще бъде забавно.

— Кой знае, може някой да предложи нещо, което заслужава внимание.

— Съмнявам се. По-разумните няма и да се приближат до програмата ни, когато видят как ще се оправим с другите.

— Защо, какво ще ги правите?

— Предложенията им ще разглежда вашият учен приятел доктор Лоусън. Направихме репетиция, той живи ги дере.

— Не е мой приятел — възрази Спенсър. — Виждал съм го само два пъти. Първия път разменихме десетина думи, а втория заспа в ръцете ми.

— Колкото и да не е за вярване, оттогава той напредна доста. Ще го видите след… да, четиридесет и пет минути.

— Ще почакам. Всъщност интересува ме само какво възнамерява да направи Лорънс. Даде ли някакви изявления? Сега не е вече под такова напрежение и вероятно ще успеете да се свържете с него.

— Все още е много зает и отказва да говори. Струва ни се, че Техническият отдел още не е взел окончателно решение. В Порт Рорис изпитват всевъзможни устройства и докарват съоръжения от цялата Луна. Ще ви съобщим, ако научим нещо ново.

Същински парадокс беше, но Спенсър смяташе това за напълно нормално, че когато отразяваш подобно събитие, често нямаш представа за цялостната картина. Дори и когато си в центъра на събитието. Той беше търкулнал снежната топка, но тя му се бе изплъзнала от ръцете. Вярно, че двамата с Жул предаваха най-важните кадри — или поне така щеше да бъде, когато действията отново се съсредоточаха при тях, — но общата картина се оформяше в информационните центрове на Земята и в Клавий сити. Искаше му се да остави Жул и да отиде в главната квартира.

Беше невъзможно, разбира се, но дори и да успееше, скоро щеше да съжалява. Защото това не представляваше само върхът на кариерата му; Спенсър подозираше, че за последен път отразява събитие от самото място. Чрез собствения си успех той невъзвратимо се бе обрекъл на служебно кресло или в най-добрия случай на място пред пулта с монитори в Клавий сити.