Артър Кларк
Лунен прах (13)

Глава тринадесета

Главният инженер Лорънс се взираше в слабо бляскащия екран и се опитваше да разгадае картината. Като всички инженери и учени той бе прекарал значителна част от живота си, вгледан в образите, изписвани от стремителните електрони, отбелязващи твърде големи или твърде малки, твърде ярки или твърде бледи явления, за да може да ги долови човешкият поглед. Преди повече от сто години катодната лампа бе показала на хората невидимия свят; а сега те дори бяха забравили, че някога той не е бил достъпен за тях.

Според инфрачервения локатор на около двеста метра върху повърхността на прашната пустиня лежеше по-топло петно. Беше почти кръгло и напълно изолирано. В цялата видима зона нямаше други източници на топлина. Макар и значително по-малко от петното, което Лоусън бе снимал от спътника, разположението му отговаряше на данните. Нямаше съмнение, че е същото.

Но липсваха и доказателства, че е това, което търсят. Съществуваха няколко обяснения — възможно беше да бележи мястото на изолиран връх, който се издига от дълбините почти до повърхността на морето. Имаше само един начин да разберат.

— Останете тук — нареди Лорънс. — Аз ще мина напред със „Скутер I“. Кажете ми, когато стигнем точно в центъра на петното.

— Смятате ли, че е опасно?

— Не вярвам, но няма смисъл и двамата да поемаме риск.

Много бавно „Скутер I“ се плъзна през загадъчно бляскащото петно — толкова ясно върху екрана на инфрачервения локатор, но напълно незабележимо за невъоръженото око.

— Малко по-наляво — изкомандува Том. — Още няколко метра… почти стигнахте… точно там!

Лорънс се взря в сивия прах, над който плаваше скутерът. На пръв поглед нищо не го отличаваше от всяка друга част на морето. Но когато се взря по-внимателно, видя нещо, от което кожата му настръхна.

Щом се вгледаше внимателно в праха (както се вглеждаше в момента), по него се виждаше мозайка от много ситни частици. И нещо се движеше — сякаш подгонвана от невидим вятър, повърхността на морето пълзеше към него.

Лорънс се обезпокои. На Луната човек се научава да се пази от всичко необичайно и необяснимо. Подобно явление означаваше, че не всичко е в ред или скоро ще се случи нещо. Бавно придвижващият се прах беше странен и обезпокоителен. Ако корабът бе потънал тук, за малкия скутер съществуваше още по-голяма опасност.

— Не се доближавайте — предупреди той „Скутер II“. — Тук става нещо странно… което не разбирам. — Той внимателно описа явлението на Лоусън, който премисли и почти веднага отвърна:

— Казвате, че прилича на възходяща струя прах? Да, точно така. Знаем, че там има източник на топлина… и той е достатъчно силен, за да предизвика конвекцнонно течение.

— Какво може да бъде? Едва ли е „Селена“.

Лоусън усети, че го обзема разочарование. Както още отначало се опасяваше, търсенето беше напразно. Някакъв източник на радиоактивно излъчване или изблик на горещи газове, предизвикан от сътресението, бе заблудил уредите и ги бе довлякъл в това пустинно място. Колкото по-скоро се отдалечат от него, толкова по-добре… Може би все още съществуваше опасност.

— Почакайте — подхвърли Лоусън. — Кораб с най-различни машинарии и двадесет и двама пътника сигурно излъчва доста топлина. Поне три или четири киловата. Ако прахът е в статично равновесие, това ще е достатъчно да предизвика възходяща струя.

Лорънс смяташе, че подобно нещо е малко вероятно, но беше готов да се улови и за най-тънката сламка. Взе металната сонда и я заби вертикално в праха. Отначало тя проникваше съвсем леко, но когато телескопичните колена я удължиха, започна да среща все по-нарастващо съпротивление. Щом достигна цялата си дължина от двадесет метра, Лорънс трябваше да я натиска с всички сили.

Горният кран на сондата потъна в праха, без да опре в нещо… но Лорънс не бе очаквал да успее още при първия опит. Необходим беше научен подход, да се изготви система за търсене.

След като в продължение на пет минути прекоси няколко пъти зоната, по повърхността останаха успоредни бели ленти, раздалечени на пет метра една от друга. Подобно на някогашен фермер, който засажда картофи, Лорънс тръгна по първата лента, като вкарваше сондата в праха. Операцията вървеше бавно, защото трябваше да се изпълнява щателно. Приличаше на слепец, който търси пътя си в мрака с тънка, гъвкава пръчка. Ако търсеният обект беше извън досега на пръчката, трябваше да измисли нещо друго. Но щеше да се занимае с този проблем, когато се наложи.

След десетминутно търсене Лорънс прояви небрежност. Когато сондата достигаше пределната си дължина, трябваше да я държи с двете ръце. Докато я натискаше с всички сили, наведен извън скутера, той се подхлъзна и падна в праха с главата напред.

Пат забеляза промяната в настроението веднага щом излезе от въздушния шлюз. Бяха престанали да четат „Портокалът и ябълката“ и се водеше разпален спор. Когато капитанът влезе в кабината, спорът спря и настъпи неловко мълчание. Някои от пътниците го поглеждаха с края на очите, докато други се правеха, че въобще не го виждат.

— Кажете, комодоре — запита той, — какво става?

— Някои са на мнение, че не правим всичко, което е по възможностите ни, за да се измъкнем — отвърна Ханстен. — Обясних, че нямаме друг избор, освен да чакаме, докато някой ни намери, но не всички са съгласни с мен.

Пат знаеше, че рано или късно нещо подобно трябваше да се случи. Времето течеше, а нямаше никакви признаци за спасение, естествено беше нервите да не издържат и настроението да се влоши. Щяха да започнат да настояват за действия… Независимо какви. Беше противно на човешката природа да се стои със скръстени ръце и да се бездействува пред лицето на смъртта.

— Вече няколко пъти обсъждахме въпроса — рече той с досада. — Потънали сме на десет метра дълбочина и дори да отворим въздушния шлюз, никой не ще успее да преодолее съпротивлението на праха и да изплува на повърхността.

— Сигурен ли сте? — попита някой.

— Напълно — отговори Пат. — Опитвали ли сте се да плувате в пясък? Няма да стигнете далеч.

— А ако се включат двигателите?

— Съмнявам се дали ще ни помръднат и на сантиметър. Но дори и да се придвижим, ще тръгнем напред, а не нагоре.

— Ако всички се преместим назад, тежестта ни ще повдигне носа на кораба.

— Безпокоя се за натоварването върху корпуса — каза Пат. — Да предположим, че задействувам двигателите… ще бъде все едно да се ударим в тухлена стена. Бог знае каква беда може да ни навлече това.

— Но все има някаква възможност да успеем. Не си ли струва да рискуваме?

Пат погледна към Ханстен леко раздразнен, че не го подкрепя. Ханстен спокойно отвърна на погледа му, сякаш искаше да каже: „Дотук се оправих — сега е ваш ред.“ И така трябваше да стане… особено след онова, което му бе казала Сю преди малко. Време беше да застане на собствените си крака или поне да докаже, че е способен на това.

— Опасността е твърде голяма — заяви той решително. — Тук сме напълно сигурни поне за още четири дни. Ще ни намерят много по-рано. Защо тогава да рискуваме при вероятност едно на милион? Ако само това ни оставаше, щях да се съглася, но не и при сегашното положение.

Огледа кабината, за да види дали някой не е съгласен с него. Срещна погледа на мис Морли, но и не се бе опитал да го избегне. Въпреки това с неприятна изненада я чу да казва:

— Може би капитанът не бърза да се измъкне. Забелязах, че напоследък не го виждаме много често… както и мис Уилкинз.

„Ах ти, бабишкер такъв — помисли Пат. — Само защото никой свестен мъж…“

— Почакайте, Харис! — намеси се в последния миг комодорът. — Аз ще се оправя.

За първи път Ханстен действително се налагаше. Досега правеше всичко незабелязано и спокойно или оставаше настрана, докато Пат се справи със задачата. Но сега чуха истинския глас на командира, наподобяващ тръбен зов на бойното поле. Вече не говореше пенсионираният космонавт, а комодор от космоса.

— Мис Морли — каза той, — вашата забележка беше глупава и излишна. Може да ви оправдае само фактът, че всички сме в голямо напрежение. Смятам, че трябва да се извините на капитана.

— Права съм — настоя тя упорито. — Нека да го отрече.

През последните тридесет години комодор Ханстен не бе губил търпение, не възнамеряваше и сега да го загуби. Но знаеше кога да си даде вид, че е разгневен, а настоящият случай просто налагаше това. Яд го беше на мис Морли, но беше недоволен и от Пат, защото му се струваше, че го е подвел. Разбира се, обвинението на мис Морли може би беше неоснователно, но Пат и Сю се бяха забавили прекалено дълго време за една толкова проста задача. Понякога външното благоприличие беше почти толкова важно, колкото и действителната невинност. Спомни си една стара китайска поговорка: „Не се навеждай да завързваш връзките на обувките си в бостана на съседа“.

— Отношенията между мис Уилкинз и капитана ни най-малко не ме интересуват — започна той със строг глас. — Това е лично тяхна работа и докато изпълняват съвестно задълженията си, нямаме право да им се бъркаме. Нима намеквате, че капитанът не си върши работата?

— О… не бих казала подобно нещо.

— В такъв случай ще ви помоля да си мълчите. Имаме достатъчно затруднения, без сами да си създаваме нови.

Другите пътници слушаха със смесено чувство на неудобство и интерес, каквото повечето хора изпитват при разпри, в които не участвуват. Макар в известно отношение този спор да засягаше всички на борда, тъй като за първи път се оспорваше властта — първият признак, че дисциплината се пропуква. Досега цялата група беше споена в хармонично цяло, но ето че един глас се бе надигнал срещу старейшините на племето.

Макар да беше раздразнителна стара мома, мис Морли беше също упорита и решителна особа. Комодорът с разбираемо опасение забеляза, че се готви да му отговори.

Но никой не узна какво възнамеряваше да каже мис Морли, защото в този миг мисис Шустър нададе вик, който напълно отговаряше на размерите й.

Когато човек падне на Луната, той обикновено има време да предприеме нещо, защото нервите и мускулите му са свикнали да се справят с шест пъти по-силно притегляне. Но главният инженер Лорънс падна от толкова малко разстояние, че не можа да реагира. Почти веднага потъна в праха и бе обграден от мрак.

Не виждаше нищо освен слабата флуоресценция на контролното табло в скафандъра. С изключителна предпазливост започна да опипва наоколо сред полутечното вещество, в което бе попаднал, и да търси някакъв твърд предмет, на който да се опре. Нямаше нищо, дори не можеше да отгатне в каква посока е повърхността.

Обзе го безумен страх, който сякаш изсмука всички сили от тялото му. Учестените, неравномерни удари на сърцето подсказваха, че всеки момент ще го овладее панически ужас, който ще помрачи разума му. Бе виждал как други хора се превръщат в крещящи, безпомощно борещи се животни и знаеше, че и той скоро ще изпадне в подобно състояние.

Можа само да си спомни, че преди няколко минути бе спасил Лоусън от същата съдба, но не беше в състояние да осъзнае иронията на съдбата. Налагаше се да напрегне целия остатък от волята си, за да си възвърне самообладанието и да усмири туптенето в гърдите, което сякаш щеше да го разкъса на парчета.

Точно в този миг от високоговорителя в шлема му ясно и силно се разнесе такъв неочакван звук, че вълните на паниката престанаха да заливат островчето на съзнанието му. Том Лоусън се смееше.

Смехът пресекна почти веднага и бе последван от извинение:

— Простете, мистър Лорънс, но не можах да се сдържа. Толкова смешно изглеждате, като размахвате крака към небето.

Главният инженер се смръзна в скафандъра. Страхът му изчезна мигновено и отстъпи място на гняв. Сърдеше се на Лоусън, но значително повече — на себе си.

Разбира се, не го заплашваше никаква опасност — в надутия скафандър той беше като балон, плаващ над водата, и не можеше да потъне. След като знаеше какво се е случило, щеше и сам да се оправи. Ритна няколко пъти с крака, загреба праха с ръце, превъртя се, за да промени центъра на тежестта си, и отново прогледна, когато прахът се стече от шлема. Беше потънал най-много на десетина сантиметра, и то до самия скутер. Интересно как не беше го докоснал, докато размахваше крайници като изхвърлен на плитко октопод.

Стараейки се да запази достойнството си, доколкото може, той се хвана за скутера и се измъкна върху него. Не се решаваше да заговори, защото все още не можеше да си поеме дъх от напразните усилия, а и гласът му щеше да издаде обзелия го неотдавна страх. И все още беше разгневен. Едно време, когато работеше непрекъснато по лунната повърхност, нямаше да се изложи така. Беше загубил навика, всъщност за последен път бе обличал скафандър за годишния проверочен изпит, а и тогава дори не бе излязъл от въздушния шлюз.

Когато се качи на скутера и продължи да сондира, смесицата от уплаха и гняв бавно се разсея. Главният инженер се замисли и осъзна, че независимо дали това му се нрави, или не, събитията през последния половин час го бяха свързали тясно с Лоусън. Вярно е, че астрономът се бе изсмял, докато той се ровеше из праха… но сигурно е представлявал много смешна гледка. Освен това Лоусън се бе извинил. А само до преди малко той не беше в състояние нито да се смее, нито да се извинява.

Внезапно Лорънс забрави всичко друго, защото сондата опря в нещо на петнадесет метра дълбочина.