Артър Кларк
Лунен прах (15)

Глава петнадесета

За пръв път от двадесет и четири часа Морис Спенсър си позволи да отдъхне. Всичко, което можеше да се направи, беше извършено. Хора и оборудване бяха вече на път към Порт Рорис (за щастие Жюл Брак се намираше в Клавий — той беше един от най-добрите телевизионни оператори и често работеха заедно). Капитан Ансън изчисляваше нещо с помощта на електронноизчислителната машина и замислено оглеждаше контурните карти на планината. Екипажът (шестима души) беше събран от баровете (три на брой) и бе уведомен за още една промяна в маршрута. На Земята се подписаха поне десетина договора и бяха препратени по телефакса, а големи суми смениха собствениците си. Финансовите магьосници на „Интерпланет нюз“ сигурно изчисляваха с научна точност колко пари могат да поискат от другите агенции за материалите върху историята, без риск те да се решат сами да наемат космически кораби, макар подобна опасност да не съществуваше, защото Спенсър имаше твърде голяма преднина. Никой конкурент не можеше да стигне до Недостъпните планини за по-малко от четиридесет и осем часа, а той щеше да е там след шест.

Да, хубаво беше да се отпуснеш, спокоен, че всичко е наред и се развива съгласно собствените ти желания. Именно тези промеждутъци правеха живота приятен и Спенсър знаеше как да ги използува докрай. Те бяха най-доброто лекарство срещу язвата му — след сто години все още професионално заболяване за работниците от средствата за информация.

Но за него беше типично, че си почива, без да напуска работното място. Беше се излегнал с чаша в едната ръка и чиния със сандвичи недалеч от другата в малкия салон на космодрома. През двойните стъкла виждаше кея, от който „Селена“ бе отплувала преди три дни. (Нямаше как да се отърве от морските термини, макар да не подхождаха за случая.) Кеят представляваше бетонна ивица, простряла се на двадесет метра сред странната гладка прашна повърхност. Почти по цялото протежение на кея лежеше, нагъната като гигантска хармоника, гъвкавата тръба, през която пътниците минаваха от пристанището в кораба. Сега тя бе отворена, спаднала и отчасти полегнала. Без да иска, Спенсър се чувствуваше потиснат от тази гледка.

Той погледна часовника си, а после устреми поглед към невероятния хоризонт. (Ако не знаеше, щеше да си помисли, че е поне на стотина километра, а не само на два или три.) Няколко минути по-късно, блясък на отразена слънчева светлина привлече погледа му. Спасителите се връщаха. Щяха да пристигнат след пет минути и да влязат през въздушния шлюз след десет. Имаше достатъчно време да изяде и последния сандвич.

Когато Спенсър го приветствува, доктор Лоусън не даде признаци, че го е познал. Нямаше нищо изненадващо, тъй като предишният им кратък разговор бе проведен сред пълен мрак.

— Доктор Лоусън? Аз съм завеждащ отдел на „Интерпланет нюз“. Разрешавате ли да записвам?

— Почакайте — прекъсна го Лорънс. — Познавам представителя на „Иптерпланет“. Вие не сте Джо Ленърд…

— Правилно. Аз съм Морис Спенсър. Приех поста от Джо миналата седмица. Наложи се той отново да свикне със земното притегляне, в противен случай трябваше да остане на Луната до края на живота си.

— Много бързо се добрахте дотук. Едва преди един час съобщихме за намирането на кораба.

Спенсър сметна за излишно да споменава, че вече почти цял ден е в Порт Рорис.

— Все пак бих искал да зная дали мога да записвам — повтори той. В това отношение беше напълно добросъвестен. Някои журналисти рискуваха и започваха да записват без разрешение, но ако ги уловяха, оставаха без работа. Като началник на отдел той трябваше да спазва правилата, създадени да защищават журналистите и публиката.

— Не сега, моля ви — каза Лорънс. — Трябва да уредя куп неща, но доктор Лоусън с удоволствие ще поговори с вас — той свърши повечето работа и заслугата е само негова. За това можете да се позовете на мен.

— Хм… благодаря ви — измърмори Том смутено.

— И тъй, ще се видим по-късно — обърна се Лорънс към Лоусън. — Ще бъда в кабинета на тукашния инженер и ще се поддържам с таблетки. Вие обаче можете да поспите.

— Но не преди да проведем разговора — намеси се Спенсър, като сграбчи Том за ръката и го подкара към хотела.

Първият човек, когото срещнаха в тясното (десет квадратни метра) преддверие, беше капитан Ансън.

— Вас търсех, мистър Спенсър — заяви той. — Профсъюзът на космическите работници създава неприятности. Както знаете, има решение за задължителна почивка между пътуванията… Изглежда, ще се наложи…

— Моля ви, капитане, не ме занимавайте с това сега. Свържете се с юридическия отдел на „Интерпланет“, Клавий, 1234, и потърсете Хари Данциг, той ще уреди въпроса.

Спенсър повлече покорния Том Лоусън нагоре по стълбите (беше странно да попаднеш в хотел без асансьори, но те бяха излишни в свят, където човек тежи само десетина килограма) и го вкара в апартамента си.

Като се изключат малките размери и липсата на прозорци, апартаментът можеше да се намира в който и да е евтин хотел на Земята. Простите столове, кушетката и масата бяха изработени от най-минимално количество материал, предимно стъклено влакно, защото на Луната имаше много кварц. Банята беше най-обикновена (за разлика от неудобните тоалетни, пригодени за безтегловност), но леглото изглеждаше малко странно. Някои посетители от Земята трудно спяха при слабото притегляне и заради тях над леглото можеше да се опъва еластична завивка, прикрепена с пружини. Устройството напомняше усмирителните ризи и стаите с облицовани стени.

Друга забавна подробност беше обявлението на вратата, написано на английски, руски и китайски, което гласеше:

„ХОТЕЛЪТ ПРИТЕЖАВА СОБСТВЕНА ХЕРМЕТИЗАЦИЯ. В СЛУЧАЙ НА АВАРИЯ НА КУПОЛА ВИЕ СТЕ НАПЪЛНО ОСИГУРЕНИ. АКО СЕ СЛУЧИ ПОДОБНО НЕЩО, МОЛЯ, ОСТАНЕТЕ В СТАЯТА И ЧАКАЙТЕ ДОПЪЛНИТЕЛНИ РАЗПОРЕЖДАНИЯ. БЛАГОДАРИМ ВИ.“

Спенсър бе прочел няколко пъти обявлението и продължаваше да смята, че информацията можеше да се предаде по значително по-приятен начин, а не тъй сухо и лаконично.

В това се състоеше и цялата беда на Луната. Борбата срещу природните сили беше толкова ожесточена, че не оставаше енергия да се уредят приятните подробности на живота. Това най-добре личеше от контраста между безупречната точност на техническите служби и небрежните отношения към всичко друго. Ако човек се оплачеше от телефона, водопроводната или въздушната система (особено въздушната), всяка неизправност се отстраняваше веднага. Но само се опитайте да поискате бързо обслужване в ресторанта или бара…

— Зная, че сте много уморен — започна Спенсър, — но бих искал да ви задам няколко въпроса. Надявам се, че нямате нищо против да записвам?

— Не — отвърна Том, който отдавна бе преминал в стадия на пълно безразличие. Беше се отпуснал на един стол, отпиваше от чашата, която Спенсър му бе налял, но явно не усещаше вкуса на напитката.

— Говори Морис Спенсър от „Интерпланет нюз“. Беседвам с доктор Томъс Лоусън. Доктор Лоусън, засега знаем само, че вие с мистър Лорънс, главния инженер на обърнатата към Земята страна, сте намерили „Селена“ и че хората в кораба са живи. Може би ще ни разкажете, без да се впускате в технически подробности, точно как… по дяволите!

Той успя да хване бавно падащата чаша, без да разлее нито капка, и след това пренесе заспалия астроном на кушетката. Е, не можеше да се оплаче. Само тази част не бе изпълнена съобразно плана му. Но дори и това можеше да се окаже преимущество, защото никой друг нямаше да намери Лоусън, а камо ли да го интервюира, докато спеше в това, което хотел „Рорис“ с прекрасно чувство за хумор наричаше луксозен апартамент.

В Клавий сити началникът на Туристическата компания накрая бе успял да убеди всички, че не проявява предпочитания към никого. Радостта му от новината, че „Селена“ е намерена, скоро помръкна, тъй като по телефона му се обадиха последователно „Ройтер“, „Таймспейс“, „Трипланетъри пъбликейшънз“ и „Лунър нюз“, за да го питат как точно „Интерпланет“ са успели първи да съобщят новината. Всъщност информацията се предаваше дори преди да стигне до Главното управление, благодарение на факта, че Спенсър предвидливо бе подслушал по радиото разговорите на скутерите.

След като стана ясно какво се е случило, подозренията на другите средства за информация се замениха с искрено възхищение от предприемчивостта на Спенсър. Нямаше да мине много време, и щяха да разберат, че той далеч още не бе разкрил всичко.

Диспечерската служба в Клавий бе изживяла не един драматичен момент, но този беше един от незабравимите. „Сякаш чуваш гласове от гроба“ — помисли Дейвис. Само преди няколко часа смятаха всички тези мъже и жени за мъртви, а ето че те се оказаха живи и здрави и се изреждаха пред микрофона под повърхността, за да успокоят роднини и приятели. Благодарение на сондата, която Лорънс бе оставил като ориентир и антена, петнадесетметровата прашна покривка вече не можеше да изолира кораба от човечеството.

Нетърпеливите репортери трябваше да изчакат да прекъсне потокът послания от „Селена“, за да вземат интервюта. Сега говореше мис Уилкинз — диктуваше съобщенията, предавани й от пътниците. Корабът вероятно беше пълен с хора, които драскат телеграми по откъснатите корици на пътеводители и се опитват да вместят максимално количество информация в минимален брой думи. Разбира се, нищо от тези послания не можеше да се цитира или преразкаже. Те бяха лични съобщения и пощенските началници на три планети щяха да залеят с общата си ярост всеки репортер, достатъчно глупав, за да ги използува. Искрено казано, те дори не трябваше да слушат какво се говори по тази верига, както на няколко пъти началникът с нарастващо възмущение бе отбелязал.

„… кажете на Марта, Ян и Айви да не се безпокоят за мен. Скоро ще си бъда у дома. Попитайте Том как са протекли преговорите с Ериксон и ми съобщете при следващата свръзка. Прегръщам ви всички, Джордж. Край на съобщението. Приехте ли? Тук «Селена». Приемам.“

— Тук Лунният център. Да, записахме всичко. Ще изпратим съобщенията и ще ви предадем отговорите веднага щом ги получим. Може ли сега да говорим с капитан Харис? Приемам.

Настъпи кратка пауза, ясно се чуваха шумовете от борда на кораба — отекващи в затвореното пространство гласове, скърцане на седалки, приглушено „Извинете“. След това…

— Центъра, тук капитан Харис. Приемам.

Дейвис взе микрофона.

— Капитан Харис, тук е началникът на Туристическата компания. Зная, че всички искате да предадете съобщения, но представителите на агенциите са тук и горят от нетърпение да поговорят с вас. Най-напред бихте ли описали накратко условията на борда на „Селена“? Приемам.

— Как да ви кажа… много е топло и сме с малко дрехи на гърба. Не мисля, че трябва да се оплакваме от топлината обаче, тъй като тя помогна да ни намерите, а и вече свикнахме с нея. Въздухът е все още свеж и имаме достатъчно храна и вода, макар менюто да е… малко еднообразно. Какво още ви интересува? Приемам.

— Попитайте го за настроението… как се държат пътниците? Има ли признаци на нервно напрежение — предложи представителят на „Трипланетъри пъбликейшънз“.

Дейвис предаде въпроса в по-тактична форма. Но изглежда, че в другия край на радиовръзката този въпрос предизвика леко смущение.

— Всички се държаха добре — отвърна Пат малко прибързано. — Разбира се, всички се питаме колко ли време ще бъде необходимо, за да ни освободите. Можете ли да ни кажете нещо по този въпрос? Приемам.

— Главният инженер Лорънс е в Порт Рорис и разработва планове за спасителната операция — осведоми го Дейвис. — Веднага щом е готов, ще ви съобщим предвижданията му. Впрочем как прекарвахте времето? Приемам.

Пат му разправи и с това невероятно повиши търсенето на „Шейн“, но уви, в същото време укрепи западналата слава на „Портокалът и ябълката“. Описа накратко и заседанията на съда, които бяха прекратени за неопределено време.

— Сигурно е било забавно — каза Дейвис. — Но вече няма защо да разчитате само на собствените си сили. Можем да ви изпратим, каквото поискате — музика, пиеси, обсъждания. Само кажете и ще го уредим. Приемам.

Пат се забави с отговора. Радиовръзката вече бе преобразила живота им, бе им донесла надежда и ги бе свързала с близките и любими същества. Но в известно отношение той съжаляваше, че уединението им бе свършило. Чувството на солидарност, което дори избухването на мис Морли едва наруши, бе започнало да избледнява като сън. Вече не представляваха единна група, обединена от общата борба за оцеляване. Отново всеки бе поел пътя на своя живот, на своите цели и амбиции. Човечеството ги бе погълнало, както океанът поглъща дъждовните капки.