Артър Кларк
Лунен прах (24)

Глава двадесет и четвърта

Вихърът, който през тръбата бе помел „Селена“, изглежда, беше отнесъл със себе си не само застоялия въздух. Когато си припомни първите дни, прекарани под праха, комодор Ханстен осъзна, че след първоначалния смут често бе настъпвало трескаво, дори истерично настроение. В стремежа си да повдигнат духа, те понякога бяха прекалявали с престорената веселост и детинските забавления.

Сега всичко това беше минало и причините бяха лесноразбираеми. Фактът, че спасителите работят само на няколко метра от тях, обясняваше нещата, но само отчасти. Спокойствието, което ги бе обзело, произтичаше от срещата им със смъртта. След такава среща вече нищо не можеше да бъде същото. От егоизма и страхливостта не беше останало и пепел.

Никой не разбираше това по-добре от Ханстен. Много пъти преди бе наблюдавал подобно явление — когато екипажът на някой космически кораб се изправяше пред смъртна опасност в далечните простори на Слънчевата система. Макар да не беше склонен към философски разсъждения, в космоса той бе имал много време да мисли. Понякога си задаваше въпроса дали в действителност хората не търсят опасности, защото само така могат да намерят другарството и солидарността, към които несъзнателно се стремят.

Със съжаление щеше да се сбогува с всички тези хора, да, дори с мис Морли, която сега проявяваше толкова такт и любезност, колкото й позволяваше характерът. Фактът, че мисли напред в бъдещето, доказваше увереността му. Разбира се, човек никога не бива да е напълно уверен, но положението изглеждаше безопасно. Никой не знаеше как точно главният инженер Лорънс възнамерява да ги извади, но проблемът всъщност се състоеше само в избор на най-подходящия метод. Отсега нататък заточението им представляваше само неудобство, а не опасност.

Тъй като от въздухопровода започнаха да падат цилиндрите с храна, дори и неудобството не бе голямо. Макар да не ги заплашваше гладна смърт, напоследък храната им бе станала еднообразна и се бе наложило да пестят водата. Но вече няколкостотин литра бяха налети в почти празните резервоари.

Странно, че комодор Ханстен, който обикновено предвиждаше всичко, не си бе задал простия въпрос: „Какво е станало с водата от цистерните на «Селена»?“ Макар да обмисляше някои по-неотложни проблеми, той трябваше да обърне внимание и на допълнителното тегло, което им натоварваха на борда. Но се сети за него едва когато вече беше твърде късно.

За недоглеждането вина имаха и Пат Харис, и главният инженер Лорънс. Единственият пропуск в чудесно изпълнения план. Но този пропуск естествено беше достатъчен, за да го провали.

Инженерният отдел на обърнатата към Земята страна продължаваше да работи бързо, но вече не се състезаваше със стрелките на часовника. Имаше време да се направят макети на кораба, да се потопят в праха на морето недалеч от Порт Рорис и да се изпробват различни начини да се влезе в тях. Съветите — разумни и всякакви други — продължаваха да ги заливат, но вече никой не им обръщаше внимание. Подходът бе определен и в него нямаше да се нанасят никакви изменения, освен ако се сблъскаха с неочаквани пречки.

Двадесет и четири часа след като надуха иглуто, всички специални съоръжения бяха изготвени и превозени до мястото на катастрофата. Лорънс се надяваше никога да не става нужда да подобрява този рекорд и се гордееше с хората си, които го поставиха. Инженерният отдел рядко получаваше заслужените похвали; също като въздуха, всеки го смяташе за нещо в реда на нещата и забравяше, че инженерният отдел му го подава.

Сега, когато всичко беше готово за действие, Лорънс се съгласи да проговори, а Морис Спенсър охотно прие да го изслуша. Именно този миг бе очаквал.

Доколкото си спомняше, за първи път се провеждаше телевизионно интервю, при което водещият интервюто и интервюираният се намираха раздалечени на пет километра. Разбира се, при огромното увеличение образът беше малко неясен и най-лекото потрепване в кабината на „Аурига“ го караше да танцува по екрана. Поради това всички на борда на космическия кораб стояха неподвижни, а уредите и машините — с изключение на най-необходимите — бяха изключени.

Главният инженер Лорънс, облечен в скафандър, стоеше на края на платформата и се подпираше на малкия подемен кран, чиято стрела беше издадена навън. На стрелата висеше огромен бетонен цилиндър, открит от двата края — първата секция на шахтата, която започваха да потапят в праха.

— След продължително обмисляне — каза Лорънс на далечната камера, но преди всичко на мъжете и жените, които се намираха на петнадесет метра под него — решихме, че това е най-добрият начин да се справим с проблема. Този цилиндър се нарича „кесон“ и лесно ще се потопи в праха под въздействие на собствената си тежест. Заостреният му долен край ще се вреже като нож в масло. Разполагаме с достатъчно секции, за да достигнем до кораба. Когато шахтата опре в него и долният край бъде херметизиран — налягането върху покрива ще подсигури това, — ще започнем да изваждаме праха. Щом се справим с праха, ще разполагаме с отворена шахта, подобна на малък кладенец, която ще стига до „Селена“. Но това е само половината от битката. После ще трябва да съединим шахтата с едно от нашите херметизирани иглута, така че, когато пробием покрива на кораба, да няма изтичане на въздух. Но смятам — надявам се, — че тези проблеми не са трудни за преодоляване.

Замисли се за малко дали да спомене някои от подробностите, които правеха операцията доста по-рискована, отколкото изглеждаше. Но реши, че не е необходимо. Хората, които разбираха, щяха сами да видят, а другите нямаше да ги интересува или щяха да помислят, че се хвали. Зрителите (началникът на Туристическата компания му бе съобщил, че го гледат над половин милиард души) не го безпокояха, докато всичко вървеше добре. А в противен случай…

Той вдигна ръка и даде знак на краниста.

— Спускай!

Цилиндърът започна бавно да потъва в праха, докато четирите му метра се скриха и остана да се подава само горният му край. Потъна лесно и безпрепятствено. Лорънс се надяваше и другите секции да се окажат толкова послушни.

Един от спасителите внимателно проверяваше ръба на кесона с либела, за да се увери дали потъва вертикално. След малко той вдигна нагоре палец и Лорънс му отвърна по същия начин. На времето, като всеки работник в космоса, той можеше да води продължителен и доста технически разговор само с жестове. Подобно умение беше от основно значение за професията му, тъй като понякога радиовръзката се прекъсваше, а имаше и случаи, когато ограничените налични канали не трябваше да се претоварват.

— Готови за номер две! — нареди той.

Тази операция беше по-сложна. Първата секция трябваше да се задържи неподвижна, докато към нея се закрепеше втората, без да се наруши равновесието. Всъщност бяха необходими два крана, но една рамка от Т-образни греди, издигната на няколко сантиметра от повърхността, щеше да поеме товара, докато кранът вдигаше втората секция.

„Само сега да не стане нещо, за бога!“ — си помисли главният инженер.

Втората секция се откъсна от скутера, който я бе докарал от Порт Рорис, и трима техници на ръце я подравниха. В подобна операция разликата между тегло и маса беше от съществено значение. Люлеещият се цилиндър тежеше сравнително малко, но инерцията му беше същата като на Земята и можеше да смачка човек, ако го удари при някое от бавните полюшвания. Бавното полюшване на висящата маса също беше особеност на Луната. При нейното притегляне всяко махало завършваше цикъла си два пъти и половина по-бавно, отколкото на Земята. Тази гледка винаги се струваше нередна освен на хората, родени на Луната.

Втората секция легна върху първата и бе изравнена. Съединиха ги и Лорънс отново даде нареждане за спускане.

Съпротивлението на праха се увеличаваше, но кесонът продължаваше да потъва безпрепятствено под собствената си тежест.

— Осем метра — отбеляза Лорънс, — а това означава, че сме минали половината разстояние. Давайте третата секция.

След нея оставаше само още една — макар Лорънс за всеки случай да бе подготвил и една резервна. Той изпитваше искрен страх от възможностите на морето да поглъща оборудването. Досега бяха загубили само няколко болта и гайки, но ако тази част от кесона се откачеше от куката, щеше да потъне за миг. Макар и да не потънеше надълбоко, особено ако се удареше в повърхността странично, нямаше възможност да я извадят, дори и да се намираше само на два метра дълбочина. Не разполагаха с време да спасяват спасителното си оборудване.

Третата секция започна да потъва, като се движеше много по-бавно. Но все пак се движеше и след няколко минути, ако не им изменеше щастието, щяха да допрат до покрива на кораба.

— Потъна на дванадесет метра — съобщи Лорънс. — Вече сме само на три метра над вас, „Селена“. Всеки миг ще ни чуете.

Наистина ги чуваха и звукът действуваше успокоително. Преди повече от десет минути Ханстен бе забелязал вибрациите на тръбопровода за подаване на кислород, когато кесонът се бе опрял в него. По това можеше да се разбере кога спира и започва отново да се движи.

Отново усетиха вибрацията; този път от покрива се посипа прах. Двата въздухопровода бяха изтеглени, така че в кабината се подаваха около двадесет сантиметра, а отверстията, през които минаваха, бяха замазани с бързо съхнещ цимент, който се намираше сред аварийните запаси на всеки космически кораб. Изглеждаше, че замазката се разкъртва, но падащият прах беше твърде малко, за да предизвика тревога. Въпреки това Ханстен сметна за необходимо да го каже на капитана, който вероятно не го бе забелязал.

— Странно — каза Пат, като гледаше подаващата се тръба. — Циментът би трябвало да издържи, дори и тръбата да вибрира.

Той се качи върху една седалка и огледа тръбата внимателно. После, без да каже нищо, слезе на пода, озадачен и доста разтревожен.

— Какво става? — запита тихо Ханстен. Познаваше достатъчно Пат, за да чете по лицето му като в книга.

— Тръбата се измъква през покрива — отвърна Пат. — Някой горе на платформата работи доста небрежно. Откакто я замазах, тръбата се е скъсила поне с един сантиметър. — Внезапно млъкна ужасен. — Господи — прошепна той, — ами ако вината е у нас… представете си, че продължаваме да потъваме!

— Какво от това? — каза спокойно комодорът. — Напълно естествено е прахът да продължава да уляга под нас от тежестта ни, но това не означава, че съществува опасност. Ако съдим по тръбата, потънали сме на един сантиметър за двадесет и четири часа. При необходимост ще удължат тръбопроводите.

Пат се засмя засрамено.

— Разбира се, така е. Трябваше сам да се досетя. Сигурно сме потъвали през цялото време, но едва сега го установяваме. Все пак добре ще е да докладвам на мистър Лорънс, вероятно ще се отрази върху изчисленията му.

Пат се запъти към предната част на кабината, но не успя да стигне до целта си.