Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Fall of Moondust, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2009)
Разпознаване и корекция
DrunkenDonkey (2009)
Корекция
Mandor (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, София, 1975

Рецензент: Христо Кънев

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Стоян Шиндаров

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректор: Емилия Спасова

 

Victor Gollancz Ltd. London, 1961

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Маринов)

Глава девета

Командирът и екипажът на товарния кораб „Аурига“ бяха разгневени, но трябваше да се подчинят. На десет часа разстояние от Земята и на пет часа от Луната получиха нареждане да спрат на „Лагранж“ въпреки цялата загуба на скорост и допълнителни изчисления, които това налагаше. И на всичкото отгоре отклоняваха ги от Клавий в забутания Порт Рорис, който беше едва ли не на обратната страна на Луната. Етерът запращя от съобщения, с които се отлагаха уговорени вечери и срещи по цялото южно полукълбо.

Когато „Аурига“ спря на стотина километра от спътника, изпъстреният с петна, сребрист, почти пълен диск на Луната, с ясно виждащи се планини по северния край, ярко огряваше „Лагранж II“. Не допуснаха кораба да се приближи повече, защото неговите съоръжения и блясъкът от реактивните му двигатели вече бяха нарушили работата на чувствителните прибори на изкуствения спътник. В близост до „Лагранж“ се разрешаваше да летят само старомодни ракети е химическо гориво; плазмените и ядрени двигатели бяха забранени.

Двадесет минути след като напусна „Лагранж“, Том Лоусън влезе в „Аурига“ с един малък куфар, пълен с дрехи и голям куфар с уреди; пилотът на ракетата за свръзка бе отказал да бърза въпреки подканванията от „Аурига“. Когато новият пътник се качи на борда, там го посрещнаха без особен ентусиазъм; щяха да го приемат по съвсем различен начин, ако знаеха в какво се състои мисията му. Но главният администратор бе наредил засега тя да се пази в тайна; не искаше да събужда напразни надежди сред роднините на изчезналите пътници. Началникът на Туристическата компания искаше веднага да се съобщи и твърдеше, че така ще покажат максималните усилия, които полагат, но Олсен заяви твърдо:

— Ще почакаме, докато се получат резултати — тогава ще можете да съобщите нещо на вашите приятели от осведомителните агенции.

Нареждането му закъсня. На „Аурига“ пътуваше Морис Спенсър, началник-отдел при „Интерпланет нюз“, който отиваше да поеме службата си в Клавий сити. Той не беше сигурен дали след Пекин новият пост представлява повишение или понижение, но поне щеше да бъде някаква промяна.

За разлика от другите пътници той не се възмути от промяната на курса. Независимо от забавянето, заплатата му течеше, а като стар журналист винаги се радваше на необичайното, нарушаването на установената рутина. Наистина беше странно за кораб с маршрут към Луната да загуби няколко часа и невероятно количество енергия, за да спре на „Лагранж“ само за да вземе някакъв младеж с кисела физиономия и два куфара. И защо ги отклоняваха от Клавий към Порт Рорис? „Нареждания от най-отговорни източници на Земята“ — бе казал командирът и сякаш говореше истината, когато заяви, че не знае нищо повече. Имаше някаква загадка, а Спенсър беше специалист по загадките. Той се опита да отгатне причината и се оказа прав още при първия опит — или почти прав.

Сигурно имаше нещо общо с изчезналия кораб, за който се бе вдигнал толкова шум точно преди да отлетят от Земята. Този учен от „Лагранж“ вероятно притежаваше някакви сведения за кораба или можеше да помогне при търсенето му. Но защо се пазеше такава тайна? Може би имаше някакъв скандал или груба грешка, която Лунното управление се опитваше да скрие; простата и напълно вероятна причина Спенсър не можеше да си представи.

Той не заговори с Лоусън през краткото пътуване и се забавляваше да наблюдава какъв отпор получаваха малкото пътници, които се опитваха да завържат разговор с него. Спенсер изчакваше удобния момент и той настъпи тридесет минути преди да кацнат.

Едва ли беше случайност, че седеше до Лоусън, когато предадоха нареждането да се закопчеят коланите за намаляването на скоростта. Заедно с останалите петнадесет пътника те седяха в малка затъмнена кабина и гледаха бързо приближаващата се Луна. Проектиран върху екран от камера извън корпуса, образът изглеждаше по-отчетлив и ярък от действителния. Сякаш се намираха в старинна „камера обскура“; това устройство беше много по-безопасно, отколкото ако имаше истински прозорец за наблюдения — риск, срещу който конструкторите на космически кораби се бореха с нокти и зъби.

Разрастващият се бързо пейзаж представляваше великолепна и незабравима гледка, но Спенсър почти не й обръщаше внимание. Той наблюдаваше мъжа до себе си, острите, напрегнати черти на лицето му, което едва се виждаше в отразената от екрана светлина.

— Май там някъде долу — каза Спенсър със спокоен и безразличен глас — съвсем скоро е изчезнал корабът с туристите?

— Да — отвърна Том след значително забавяне.

— Не съм запознат с повърхността на Луната. Знаете ли къде се предполага, че се намират?

Спенсър отдавна бе установил, че дори и най-необщителните хора рядко могат да устоят да съобщят нещо, ако поставиш така въпроса, сякаш ще ти направят услуга и им дадеш възможност да изтъкнат осведомеността си. Подобна клопка успяваше в девет случая от всеки десет, успя и сега.

— Те са там долу — рече Том, като посочи центъра на екрана. — Това са Недостъпните планини, а около тях е Морето на жаждата.

Спенсър се взря с нескрит страх в резките, черно-бели контури на планините, към които се спускаха. Надяваше се, че пилотът — човек или електронна машина — си знаеше работата; струваше му се, че корабът се приближава твърде бързо към повърхността. След това забеляза, че се отправят към по-равнинната местност вляво на екрана; планините й странният сивкав район, който ги заобикаляше, се изместваха от центъра на екрана.

— Порт Рорис — неочаквано съобщи Том, като посочи едва видимо тъмно петно в левия край. — Там ще кацнем.

— Не бих искал да кацаме сред ония планини — подхвърли Спенсър, решен да не отклонява разговора от съществената за него тема. — Никога няма да намерят ония злощастници, ако са се загубили сред тая пустош. Освен това не се ли предполага, че са погребани под лавина?

Том се изсмя снизходително.

— Така се предполага — отвърна той.

— Нима не е вярно?

Малко късно Том се сети за нареждането да се пази тайна.

— Нищо повече не мога да ви кажа — отговори той със същия уверен и самодоволен глас.

Спенсър се отказа от темата на разговора; беше научил достатъчно, за да се убеди в едно. Клавий можеше да почака. Той трябваше да остане известно време в Порт Рорис.

Убеждението му се затвърди, когато завистливият му поглед видя как доктор Том Лоусън мина през карантината, митницата, имиграционната служба и обменния пункт само за три минути.

 

 

Ако някой подслушваше какво става в „Селена“, щеше да остане много изненадан. Кабината отекваше от фалшивите звуци на двадесет и един гласа, които пееха: „Честит рожден ден“.

Когато шумът затихна, комодор Ханстен извика:

— Има ли някой друг освен мисис Уилямз, който да си е спомнил, че днес е рожденият му ден? Разбира се, известно е, че някои дами предпочитат да не се говори по въпроса, когато достигнат определена възраст…

Доброволци не се оказаха, но Дейвид Макензи извиси глас над общия смях.

— Има нещо интересно по отношение на рождените дни — печелил съм много облози на тази тема по приемите. Като знаем, че годината има триста шестдесет и пет дни — колко души смятате, че трябва да има в дадена група, за да е налице петдесетпроцентова възможност двама от тях да са родени на същата дата?

След кратка пауза, докато всички обмисляха въпроса, някой отговори:

— Предполагам, че половината от триста шестдесет и пет. Например сто и осемдесет.

— Това е най-правдоподобният отговор, но е напълно погрешен. Ако имате група от двадесет и четири души, съществува петдесет на сто вероятност двама от тях да са родени на една и съща дата.

— Това е смешно! Двадесет и четири дни от триста шестдесет и пет не могат да дадат такава вероятност.

— Съжалявам, но е така. А ако хората в групата са над четиридесет, девет пъти от десет двама от тях ще имат еднакъв рожден ден. Съществува известна възможност правилото да се окаже вярно и за нашата група от двадесет и двама. Да опитаме ли, комодоре?

— Добре, аз ще мина из кабината и ще попитам всеки за датата на раждането му.

— Не, не — възрази Макензи. — Ако постъпите така, някои хора ще спестят истината. Датите трябва да се напишат, така че никой да не знае кога са родени другите.

За тези цел бе пожертвувана една почти празна страница от туристическа брошура, която бе разкъсана на двадесет и две листчета. Когато ги събраха и прочетоха, за обща изненада и задоволство на Макензи се оказа, че Пат Харис и Робърт Брайънт са родени на 23 май.

— Чисто съвпадение! — обади се някакъв скептичен глас, като с това подкладе разгорещен математически спор сред пет-шест от мъжете. Дамите не проявиха интерес, може би защото не се интересуваха от математика или предпочитаха да не се говори за рождени дни.

Когато комодорът реши, че спорът е продължил достатъчно, той почука, за да привлече вниманието.

— Дами и господа! — започна той. — Нека да преминем към следващата точка от нашата програма. Имам удоволствието да ви съобщя, че комисията по развлеченията, състояща се от мисис Шустър и професор Джая… хм, професор Дж. е измислила нещо, което може да ни развлече. Те предлагат да учредим съд и да разпитваме всекиго поред. Целта на съда ще бъде да намери отговор на въпроса: „Защо сме дошли на Луната?“ Разбира се, някои може би няма да пожелаят да бъдат подлагани на разпит — току-виж, че половината от вас се крият от полицията или съпругите си. Всеки е свободен да откаже да дава показания, но в такъв случай не ни обвинявайте, ако стигнем до най-лошите възможни заключения. Е, какво мислите за тази идея?

Предложението бе посрещнато с въодушевление от едни, с иронично неодобрение от други, но тъй като никой не се противопостави решително, комодорът се зае да го осъществи. Почти автоматично той бе избран за председател на съда и също така естествено Ървин Шустър бе определен за прокурор.

Обърнаха двете десни седалки от първата редица е лице към задната част на кабината, за да послужат като кресла за председателя и прокурора. Когато всички седнаха и секретарят на съда (а именно Пат Харис) призова към ред, председателят на съда взе думата.

— Няма да се занимаваме с криминално съдопроизводство — започна той, като с мъка запазваше сериозния израз на лицето си. — Настоящото съдебно заседание е само за разследване. Ако някой от свидетелите сметне, че върху него се оказва натиск от моя колега, прокурора, той може да направи обжалване пред съда. Моля секретарят да повика първия свидетел.

— Хм… господин съдия, но кой е първият свидетел? — напълно основателно запита секретарят.

Бяха необходими десетина минути разисквания между съда, прокурора и склонните към спорове членове от публиката, за да се реши този важен въпрос. Накрая бе определено да се тегли жребие и първото изтеглено име бе Дейвид Берът.

Леко усмихнат, свидетелят се приближи и застана на тясната пътека пред креслата.

Ървин Шустър, който нито изглеждаше, нито се чувствуваше като официално лице по долни дрехи, се покашля авторитетно.

— Името ви е Дейвид Берът?

— Напълно вярно.

— Занятие?

— Инженер по селскостопански машини, пенсиониран.

— Мистър Берът, моля ви да разправите пред съда защо дойдохте на Луната.

— Любопитно ми беше да видя как е тук, на Луната, имах на разположение необходимото време и пари.

Ървин Шустър погледна изкосо Берът през дебелите стъкла на очилата си; отдавна бе открил, че подобен поглед оказва объркващ ефект върху свидетелите. В днешно време носенето на очила беше едва ли не белег на ексцентричност, но лекарите и юристите, особено по-възрастните, продължаваха да ги използуват. Всъщност очилата бяха станали символ на техните професии.

— „Любопитно ви беше да видите как е тук“ — цитира го Шустър. — Това не е обяснение. Защо ви беше любопитно?

— Опасявам се, че въпросът е толкова общ, че не мога да отговоря. Защо човек върши нещо?

Комодор Ханстен се усмихна със задоволство. Точно това искаше — да накара пътниците да разискват и разговарят свободно за нещо, което интересува всички, но няма да разпали страстите, нито ще предизвика спорове. (Това би могло да се случи, разбира се, но от него зависеше да въвежда ред в съда.)

— Признавам — продължи прокурорът, — че въпросът ми можеше да бъде по-точен. Ще се опитам да го поставя по друг начин.

Шустър се замисли, като разгръщаше бележките си. Състояха се само от страниците на една туристическа брошура; беше надраскал някои бележки по белите полета, но те бяха по-скоро за ефект и подсигуряване. Винаги предпочиташе да се изправя в съда с нещо в ръцете; понякога няколко секунди въображаеми справки се оказваха безценни.

— Вярно ли ще е, ако кажем, че сте били привлечени от красивите лунни пейзажи?

— Да, отчасти. Искаше ми се да разбера дали рекламните брошури и филми, които бях гледал, отговарят на действителността.

— И какво е мнението ви сега?

— Бих казал — беше сухият отговор, — че действителността надхвърли очакванията ми.

Публиката избухна във всеобщ смях. Комодор Ханстен почука шумно по облегалката на креслото си.

— Призовавам към ред! — викна той. — Ако не се пази ред, ще се наложи да изпразня съдебната зала!

Тези му думи, както и бе очаквал, предизвикаха още по-силен смях, но той не го прекъсна. Когато смехът стихна, Шустър продължи разпита с най-професионален тон:

— Това е много интересно, мистър Берът. Вие сте дошли чак на Луната, независимо от значителните разноски, за да погледате лунните пейзажи. Кажете ми, виждали ли сте Гранд кениън?

— Не, а вие?

— Господин съдия! — обърна се Шустър към председателя. — Свидетелят е неотзивчив.

Ханстен погледна сурово мистър Берът, който ни най-малко не се смути.

— Мистър Берът, вие не водите разпита. Трябва да отговаряте на въпросите, а не да ги задавате.

— Моля съдът да ме, извини, милорд — отвърна свидетелят.

— Хм… че аз „милорд“ ли съм? — неуверено се обърна Ханстен към Шустър. — Мислех, че съм „господин съдия“.

Юристът обмисля задълбочено въпроса в продължение на няколко минути.

— Предлагам, господин съдия, всеки свидетел да съобщава процедурата, с която е свикнал в своята страна. Достатъчно е да се спазва необходимото почитание спрямо съда.

— Много добре, продължавайте.

Шустър отново се обърна към свидетеля.

— Бих искал да зная, мистър Берът, защо сте намерили за необходимо да посетите Луната, след като не сте виждали толкова места на Земята. Можете ли да изтъкнете основателни причини за това ваше нелогично поведение?

Въпросът беше добър, точно такъв какъвто можеше да заинтересува всички и Берът се постара да отговори сериозно.

— Видял съм доста места на Земята — започна той бавно, с подчертаното си английско произношение — почти такава рядкост, както и очилата на Шустър. — Живял съм в хотел „Еверест“, бил съм на двата полюса, дори съм се спускал в най-голямата океанска падина. Така че зная доста неща за нашата планета; може да се каже, че за мен тя вече не крие изненади. Докато Луната е нещо напълно ново — цял свят само на двадесет и четири часа разстояние. Не можах да устоя на необичайното.

Ханстен слушаше разсеяно бавния, внимателен анализ; докато Берът говореше, той скришом разглеждаше останалите. Вече си бе съставил добра представа за екипажа и пътниците на „Селена“ и бе решил на кого може да се разчита и кой би могъл да причини неприятности, ако условията се влошат.

Разбира се, основната фигура беше капитан Харис. Комодорът познаваше добре този тип хора, тъй като ги бе срещал много често в космоса, и още по-често в учебните центрове като например „Астротех“. (Когато и да изнасяше лекция там, винаги говореше пред редици от стегнати и гладко избръснати патхарисовци.) Пат беше способен, но лишен от амбиции младеж, интересуваше се от механика и беше имал късмета да намери служба, която да му допада напълно и без да изисква от него нещо повече освен проява на внимание и учтивост. (Ханстен беше сигурен, че привлекателните пътнички не могат да се оплачат от учтивостта му.) Добросъвестен, дисциплиниран, без особено въображение, той би изпълнил дълга си така, както го разбираше, и би загинал мъжествено, без да хленчи. Голям брой по-способни мъже не притежаваха това качество, което щеше да бъде особено необходимо, ако бъдеха все още в кораба след пет дни.

Мис Уилкинз, стюардесата, не беше по-маловажна от капитана. Тя решително се отличаваше от стереотипния образ на космическа стюардеса, цялата блудкав чар и замръзнали усмивки. Ханстен бе вече разбрал, че тя е девойка с характер и значително образование, но това можеше да се каже и за много от другите стюардеси, които бе познавал.

Да, с екипажа всичко бе наред. А пътниците? Разбира се, те бяха значително над средното ниво, защото в противен случай въобще нямаше да са на Луната. На „Селена“ се бе събрало внушително количество от умове и таланти, но при създалото се положение не можеха да помогнат нито умовете, нито талантите. Необходими бяха твърдост, силен дух или с други думи, храброст.

На малцина в този век се бе налагало да проявяват физическа храброст. От раждането до смъртта те не се изправяха лице с лице с никаква опасност. Мъжете и жените на борда на „Селена“ не бяха подготвени за това, което ги очакваше, а той не можеше да ги отвлича още дълго време с игри и забавления.

Според него след около дванадесет часа щяха да се появят първите пукнатини. Тогава щеше да стане ясно, че нещо задържа спасителите и дори и да намереха кораба, може би щеше да бъде твърде късно.

Комодор Ханстен огледа набързо кабината. Като се изключи леко неспретнатият им вид поради това, че бяха свалили част от дрехите, всичките двадесет и един пътника — мъже и жени, все още бяха разумни, сдържани членове на обществото.

Той се замисли кой ли от тях пръв ще се провали.