Артър Кларк
Лунен прах (3)

Глава трета

В схемите на комуникационния център на диспечерската кула, Земна страна, Север, една секция на електронната памет беше обезпокоена. Беше двадесет часът и една секунда по Гринвич; серия импулси, които трябваше да се получават автоматично на всеки точен час, не се бяха появили.

Със скорост, недостъпна за човешката мисъл, няколко клетки и микроскопични релета потърсиха указания. „Изчакай пет секунди“, гласеше кодираната заповед. „Ако нищо не се случи, затвори верига 10011001.“

Незначителната секция от електронния диспечер, която засега се занимаваше с проблема, изчака търпеливо да изтече този огромен период от време — достатъчно продължителен, за да се съберат сто милиона двадесетцифрени числа или да се препечата по-голямата част от книгите в библиотеката на Конгреса. След това тя затвори верига 10011001.

Високо над лунната повърхност от антена, насочена право към Земята, в космоса бе излъчен радиоимпулс. За една шеста част от секундата той премина петдесетте хиляди километра до релейния спътник, познат под името „Лагранж II“, летящ между Земята и Луната. След още една шеста от секундата радиоимпулсът се върна значително усилен и наводни цялото северно полукълбо на обърнатата към Земята страна от полюса по екватора.

Преведен на езика на хората, той предаваше следното просто съобщение: „Ало, «Селена», не получавам сигналите от твоя радиофар. Моля, отговори веднага.“

Електронноизчислителната машина изчака нови пет секунди. След това изпрати радиоимпулса още веднъж и още веднъж. В света на електрониката бяха изтекли цели геологически периоди, но устройството беше безкрайно търпеливо.

То отново провери указанията. Сега те нареждаха: „Затвори верига 10101010.“ Машината се подчини. В диспечерската кула една зелена светлина внезапно се смени с червена и някакъв зумер преряза въздуха с тревожния си сигнал. Едва сега хората заедно с машините узнаха, че някъде на Луната се е случила беда.

Отначало новината се разпространи бавно, защото главният администратор не одобряваше излишната паника. Още повече не се нравеше паниката на началника на Туристическата компания; нямаше нищо по-лошо за работата от тревогите и авариите — дори когато, както ставаше в девет от всеки десет случая, се оказваше, че се дължат на прегорели предпазители, неизправни превключватели или прекалено чувствителни сигнализатори. Но на свят като Луната човек трябваше да бъде нащрек. По-добре да вземеш мерки при въображаеми опасности, отколкото да пропуснеш действителни.

Изминаха няколко минути, преди Дейвис да признае неохотно, че този път опасността изглежда действителна. Преди известно време автоматичният радиофар на „Селена“ пак не бе изпратил определените сигнали, но Пат Харис бе отговорил веднага след като го повикаха по определената за кораба честота. Този път цареше мълчание. „Селена“ не бе отговорила дори на повикването по грижливо пазената аварийна честота, използувана само при спешни случаи. Именно тази новина накара Дейвис да напусне бързо купола на Туристическата компания и да се отправи по закрития проход към Клавий сити.

На входа на диспечерския център се срещна с главния инженер на обърнатата към Земята страна. Това беше лош признак; явно някой смяташе, че ще е необходима спасителна операция. Двамата мъже се спогледаха загрижено, всеки обзет от същата мисъл.

— Надявам се, че няма да имате нужда от мен — каза главният инженер Лорънс. — Какво се е случило? Зная само, че е подаден авариен сигнал. За кой кораб става дума?

— Не е за космически. „Селена“ не отговаря от Морето на жаждата.

— Господи… Ако нещо се е случило с нея там, можем да отидем само със скутери. Винаги съм казвал, че трябва да имаме два кораба, преди да започнем да развеждаме туристи.

— И аз настоявах за това, но финансовият отдел наложи вето на идеята. Твърдяха, че не можем да имаме втори кораб, преди „Селена“ да докаже, че ще дава печалба.

— Дано вместо печалба не ни донесе заглавия във вестниците — рече Лорънс мрачно. — Знаете какво мисля за развеждането на туристи по Луната.

Дейвис знаеше отлично; двамата отдавна спореха по този въпрос. За първи път той се замисли дали главният инженер не е прав до известна степен.

Както винаги в диспечерския център беше тихо. Върху голямата стенна карта непрекъснато святкаха зелени и жълти светлинки, но техните данни бяха маловажни при наличието на единствената блестяща червена светлина. Пред пултовете „въздух“, „енергия“ и „радиация“ дежурните седяха като ангели-хранители, които бдят над сигурността на една четвърт от Луната.

— Нищо ново — докладва дежурният по транспорта. — Все още нямаме никакви данни. Знаем само, че се намират някъде сред морето.

Той очерта кръг върху едромащабната карта.

— Освен ако са се отклонили невероятно от курса, трябва да бъдат някъде в този район. При проверката в 19,00 часа бяха на един километър от определения маршрут. В 20,00 часа сигналът не се появи, така че каквото се е случило, е станало през тези шестдесет минути.

— Колко може да измине „Селена“ за един час? — попита някой.

— При максимална скорост — сто и двадесет километра — отвърна Дейвис. — Но обикновено корабът пътува със скорост значително под сто километра. При екскурзия не се бърза.

Той се вгледа в картата, сякаш се опитваше да извлече от нея отговор само със съсредоточения си поглед.

— Ако са сред морето, бързо ще ги открием. Изпратихте ли скутери?

— Не, сър, чаках разрешение.

Дейвис погледна главния инженер, който беше най-старши на тази страна на Луната, с изключение на главния администратор Олсен. Лорънс бавно кимна.

— Изпратете ги — нареди той. — Но не очаквайте веднага резултат. Ще отнеме доста време да се претърсят няколко хиляди квадратни километра — особено през нощта. Кажете им да търсят по маршрута, като тръгнат от последната точка на обаждане, по един скутер от всяка страна, така че да обхванат най-широката възможна ивица.

Когато заповедта бе предадена, Дейвис попита тревожно:

— Какво мислите, че се е случило?

— Има само няколко възможности. Трябва да е станало внезапно, защото няма съобщение от тях. Това обикновено означава експлозия.

Дейвис пребледня; винаги съществуваше опасност от саботаж и човек не можеше да се предпази от нея. Поради своята уязвимост космическите превозни средства, подобно на самолетите преди тях, представляваха неудържимо изкушение за известен тип престъпници. Дейвис си спомни за пътуващия към Венера кораб „Арго“, разрушен, с двеста мъже, жени и деца на борда, защото някакъв маниак имал зъб на един от пътниците, който едва го познавал.

— Има възможност и от сблъскване — продължи главният инженер. — „Селена“ може да се е натъкнала на препятствие.

— Харис е изключително внимателен пилот — заяви Дейвис. — Десетки пъти е минавал по този маршрут.

— Всеки може да сбърка; трудно се преценява разстоянието, когато пътуваш на светлина от Земята.

Дейвис почти не го чу, мислеше за всички мерки, които трябваше да вземе, ако се случеше най-лошото. Най-добре е първо да накара юридическия отдел да провери формулярите за застраховка. Ако роднините заведат дело срещу Туристическата компания с иск за няколко милиона долара, цялата му рекламна кампания за следващата година ще се провали, дори и да спечели делото.

Дежурният по транспорта се изкашля нервно.

— Искам да направя едно предложение — каза той на главния инженер. — Да повикаме „Лагранж“. Астрономите там горе могат да видят нещо.

— През нощта? — попита Дейвис скептично. — От петдесет хиляди километра височина?

— Лесно ще забележат кораба, ако прожекторите му продължават да светят. Заслужава да се опита.

— Превъзходна идея — одобри главният инженер. — Направете го веднага.

Той би трябвало сам да се сети и се замисли дали не е пропуснал и някои други възможности. Това не беше първият случай, когато биваше принуден да използува мозъка си срещу странния и красив свят, от чието очарование спираше дъхът, но който беше смъртоносен в пристъпите си на ярост. Луната никога нямаше да бъде опитомена като Земята и може би така беше по-добре. Защото именно привлекателността на недокоснатата дива природа и макар и далечния, но винаги съществуващ намек за опасност сега привличаха туристи и изследователи през космическите бездни. Той би предпочел да няма туристи, но те помагаха да се плаща заплатата му.

А сега трябваше да се готви за път. Може би всичко ще приключи благополучно и „Селена“ ще се появи, без да подозира каква паника е предизвикала. Но Лорънс не го вярваше и докато течаха минутите, опасенията му преминаха в увереност. Ще изчака още един час; след това ще отиде със суборбитална ракета в Порт Рорис и оттам ще се отправи в царството на очакващия го неприятел — Морето на жаждата.

Когато червеният сигнал за тревога стигна до „Лагранж“, докторът по физика Томъс Лоусън спеше дълбоко. Не му стана приятно, че го будят: макар когато живее в условията на безтегловност, човек да се нуждае само от два часа сън на денонощие, беше непочтено да го лишават и от тях. След това разбра съдържанието на съобщението и веднага се разсъни. Поне изглеждаше, че ще може да свърши нещо полезно.

Том Лоусън не беше щастлив от назначението си; искаше да се занимава с научни изследвания, а атмосферата на „Лагранж II“ го разсейваше. Балансиращ сякаш по въже, опънато между Земята и Луната, нещо възможно благодарение на едно малко известно последствие от Закона за привличането, спътникът представляваше астронавигационно „момиче за всичко“. Корабите, които минаваха в двете посоки, определяха местоположението си по него и го използуваха като ретранслатор — макар да не беше верен слухът, че спират там, за да си взимат пощата. „Лагранж“ беше също релейна станция за всички радиопредавания от лунната повърхност, тъй като под него се простираше цялата страна на Луната, обърната към Земята.

Телескопът с диаметър сто сантиметра беше предназначен да разглежда обекти, отдалечени милиарди пъти повече от Луната, но отлично подхождаше за тази задача. От толкова близо дори при малко увеличение гледката беше превъзходна. На Том му се струваше, че виси в космоса точно над Морето на дъждовете и гледа надолу към назъбените върхове на Апенините, блеснали в утринната светлина. Въпреки че слабо познаваше географията на Луната, той различи от пръв поглед кратерите Архимед, Платон, Арнстилий и Евдоксий, тъмния белег на Алпийската долина и самотната пирамида на Пико, която хвърляше дългата си сянка върху равнината.

Но осветеният район не го интересуваше; това, което търсеше, се намираше в затъмненото полукълбо, където Слънцето още не беше изгряло. В известно отношение това щеше да улесни задачата му. Сред мрака лесно ще се забележи светлина дори от джобно фенерче. Той провери координатите по картата и натисна контролните бутони. Пламналите планини изчезнаха от погледа му и остана само пълен мрак, а той се взря в лунната нощ, погълнала двадесетина мъже и жени.

Отначало не виждаше нищо — никаква светлина не изпращаше бляскащи призиви към звездите. Когато очите му свикнаха, установи, че повърхността под него не беше напълно тъмна. Тя блестеше в прозрачна фосфоресценция, окъпана от земната светлина. Колкото повече се взираше, толкова повече подробности различаваше.

Планините на изток от Залива на дъгата очакваха скоро да ги достигне утрото. А там… Господи, каква беше тази звезда, която блещукаше сред мрака? Но породената надежда веднага замря. Това бяха само светлините на Порт Рорис, където хората с нетърпение очакваха резултатите от неговия оглед.

След няколко минути той се убеди, че визуалното търсене е безполезно. Нямаше и най-малката възможност да види обект, не по-голям от автобус, сред слабо осветения пейзаж. През деня щеше да е по-различно; би могъл да открие веднага „Селена“ по дългата сянка, която хвърляше върху морето. Човешкото око не беше достатъчно чувствително за подобно изследване от петдесет хиляди километра разстояние на светлината от залязващата Земя.

Но доктор Лоусън не се обезпокои. Той и не бе очаквал да види нещо при първия оглед. Астрономите не разчитаха на зрението си вече от век и половина; днес те разполагаха с по-усъвършенствувани средства — цял арсенал от усилватели на светлината и детектори за излъчвания. Том Лоусън беше сигурен, че с един от тях ще успее да открие „Селена“.

Нямаше да е толкова уверен, ако знаеше, че корабът вече не е върху повърхността на Луната.