Артър Кларк
Лунен прах (26)

Глава двадесет и шеста

Сега беше по-добре, че радиовръзката със „Селена“ е прекъсната, защото ако пътниците знаеха, че претоварените с хора скутери се отдалечават от тях, духът им едва ли щеше да се ободри. Но на борда в този момент никой не мислеше за спасителните операции. Редли бе заел центъра на слабо осветената сцена.

— Какво искате да кажете с това, че всичко е по ваша вина? — попита Пат сред напрегнатата тишина, последвала изявлението на новозеландеца.

Засега тишината беше изпълнена само с напрежение, без враждебност, защото никой не бе приел сериозно неговите думи.

— Историята е дълга, капитане — продължи Редли с глас, който, макар и странно безстрастен, криеше някакви обезпокояващи нотки, които Пат не успя да разпознае. Сякаш слушаше робот и по гърба му полазиха тръпки. — Не съм станал съзнателно причина за тази беда. Но се опасявам, че тя не е случайна, и съжалявам, че ви забърках всички. Разбирате ли… те ме преследват.

„Само това оставаше — помисли Пат. — Сякаш всичко се обръща против нас. В тая малка група имаме невротична стара мома, наркоман… а сега се появи и побъркан. Какво ли още ни чака, преди да настъпи краят?“

Но веднага разбра, че е несправедлив. Все пак имаше късмет. Срещу Редли, мис Морли и Ханс Балдур (който не бе причинявал неприятности след единствения инцидент), той разполагаше с комодор Ханстен, доктор Макензи, двамата Шустър, дребния професор Джаяварден, Дейвид Берът и всички останали, които изпълняваха нарежданията, без да протестират. Почувствува внезапен прилив на признателност, дори на нежност към тях, загдето му бяха оказали активна или пасивна подкрепа.

И по-специално към Сю, която вече както винаги го бе изпреварила. Тя спокойно изпълняваше задълженията си в задната част на кабината. Пат се съмняваше дали някой бе забелязал — Редли сигурно не бе видял нищо — как тя бе отворила бордната аптечка и бе скрила в дланта си една от подобните на цигара тръбички. Ако тоя приятел започнеше да причинява неприятности, тя щеше да бъде готова.

Но поне засега в поведението на Редли нямаше признаци за безпокойство. Той изглеждаше напълно овладян и разумен; очите му не блестяха налудничаво, не се забелязваха и другите характерни признаци на безумие. Видът му беше точно като на новозеландски счетоводител на средна възраст, който прекарва отпуската си на Луната.

— Това е много интересно, мистър Редли — рече комодор Ханстен престорено с безразличен глас, — но моля да ни извините за незнанието. Кои са „те“ и защо ви преследват?

— Сигурен съм, комодоре, че сте чували за летящите чинии?

„Летящи… какво?“ — замисли се Пат.

Ханстен, изглежда, беше по-осведомен.

— Да, чувал съм — отвърна той с лека досада. — Срещал съм да ги споменават в стари книги по космонавтика. Преди около осемдесет години са предизвикали истинска масова психоза, нали?

Веднага осъзна, че изразът „масова психоза“ не е най-подходящият и изпита облекчение, защото Редли явно не се обиди.

— Всъщност — възрази счетоводителят — историята им е много по-стара, но едва през миналия век хората започнаха да ги забелязват. Има стар ръкопис от едно английско абатство, датиращ от 1290 година, в който подробно се описва една летяща чиния, но и това не е най-ранното съобщение. Преди двадесети век са записани над десет хиляди случая, при които са виждани летящи чинии.

— Почакайте — прекъсна го Пат. — Какво, по дяволите, разбирате под термина „летящи чинии“? Никога не съм го чувал.

— Съжалявам, капитане, но, изглежда, образованието ви не е пълно — отвърна Редли съчувствено. — Терминът „летяща чиния“ е започнал да се използува след 1947 година, за да се описват странните летящи средства с кръгла форма, които изследват нашата планета от векове. Някои хора предпочитат термина „неидентифицирани летящи предмети“.

Това разбуди някакви неясни спомени в съзнанието на Пат. Да, бе чувал този термин във връзка с хипотезите за извънземни жители. Но, разбира се, нямаше никакви доказателства, че извънземни космически кораби са посещавали някога Слънчевата система.

— Наистина ли вярвате — запита скептично един от пътниците, — че около Земята се навъртат посетители от Космоса?

— Нещо повече — отговори му Редли. — Те често са се приземявали и са установявали контакт с човешки същества. Преди да достигнем Луната, те са имали база на обратната й страна, но са я разрушили, когато първите разузнавателни ракети започнаха да изпращат подробни снимки.

— Откъде знаете всичко това? — попита друг.

Редли, изглежда, беше безчувствен към скептицизма на слушателите. Сигурно отдавна бе свиквал с подобно отношение. Той излъчваше някаква вътрешна увереност и макар неоснователна, тя беше странно убедителна. Безумието му го бе отвело в нереален свят, сред който се чувствуваше напълно щастлив.

— Ние… сме установили контакти — отвърна той тържествено. — Няколко мъже и жени успяхме да влезем в телепатична връзка със съществата от летящите чинии. Така че знаем доста неща за тях.

— А другите? — попита още един неверник. — Ако действително в космоса има някакви същества, защо астрономите и пилотите на космически кораби не са ги виждали?

— Виждали са ги — заяви Редли със снизходителна усмивка, — но си мълчат. Учените са организирали мълчалив заговор, защото не желаят да признаят, че в космоса съществуват значително по-разумни от нас същества. Когато някой пилот съобщи, че е видял летяща чиния, те му се присмиват. Сега, разбира се, всеки космонавт си мълчи, когато срещне такъв кораб.

— Вие срещали ли сте, комодоре? — попита мисис Шустър, готова очевидно да повярва. — Или и вие участвувате в този… как го нарече мистър Редли… мълчалив заговор?

— За съжаление ще ви разочаровам — рече Ханстен. — Но ви уверявам, че всички кораби, които съм срещал, са били записани в регистрите на Лойд.

Той улови погледа на Пат и кимна, за да му каже „Да отидем и обсъдим нещата във въздушния шлюз.“ След като се увери, че новозеландецът е безобиден, той почти се зарадва на произшествието. Редли много сполучливо бе отвлякъл вниманието на пътниците от положението, в което бяха изпаднали. Щом неговата налудничавост ги забавляваше, толкова по-добре.

— Е, Пат — каза Ханстен, когато вратата на шлюза ги отдели от разискванията, — как ви се вижда Редли?

— Наистина ли вярва в тези глупости?

— Напълно. И преди съм срещал хора като него.

Комодорът знаеше доста неща от странната психоза на Редли. Всеки, който се интересуваше от космонавтиката през двадесетия век, не можеше да не ги знае. Като младеж дори бе чел някои от оригиналните описания по въпроса — произведения, съдържащи толкова безсрамни лъжи или детинска наивност, че бяха разклатили вярата му в разумността на хората. Разцветът на подобна литература предизвикваше загриженост, макар повечето от тези книги да бяха публикувани през ерата на масова психоза — „безумните петдесет години“.

— Положението е твърде особено — оплака се Пат. — В такъв миг… всички пътници спорят за „летящи чинии“.

— Струва ми се, че е превъзходно — успокои го комодорът. — Какво друго да правят? Нека си кажем истината, налага се да седим и да чакаме, докато Лорънс отново почука на покрива.

— Ако още е тук. Берът може да е прав… нищо чудно платформата да е потънала.

— Струва ми се малко вероятно. Трусът беше много слаб. Колко мислите, че сме потънали?

Пат се замисли. Като си припомняше сега произшествието, струваше му се, че е продължило много време. Спомените му се объркваха и от факта, че бяха почти в мрак и че се бе борил със струята прах. Можеше само да гадае.

— Вероятно на около десетина метра.

— Глупости! Всичко трая само няколко секунди. Съмнявам се да сме потънали на повече от два или три метра.

На Пат му се стори невероятно, но се надяваше комодорът да е прав. Знаеше, че е изключително трудно да се преценят малките ускорения, особено когато си под напрежение. На борда Ханстен единствен имаше известен опит в това отношение. Преценката му вероятно беше точна… и окуражаваща.

— На повърхността сигурно не са почувствували нищо — продължи Ханстен — и вероятно се чудят защо нямат връзка с нас. Уверен ли сте, че не можем да възстановим радиостанцията?

— Напълно. Цялата разпределителна кутия в края на защитната тръба се е откъснала. Откъм кабината няма как да стигнем до прекъсването.

— В такъв случай нищо не може да се направи. Най-добре да се върнем и дадем възможност на Редли да ни убеди… ако успее.

Жул проследи претоварените скутери на стотина метра, преди да разбере, че не са толкова претоварени, колкото трябваше да се очаква. Возеха седем души, а преди това на платформата бяха осем.

Той бавно придвижи камерата към платформата и по щастливо стечение на обстоятелствата или с помощта на предчувствието, което отличава талантливите оператори от съвестните, хвана Лорънс точно когато той наруши мълчанието по радиото.

— Говори главният инженер — каза Лорънс и гласът му прозвуча уморено и разстроено като на човек, току-що разбрал, че внимателно съставените му планове са се провалили. — Съжалявам за забавянето, но както вече сте разбрали, тук се случи авария. Изглежда, стана ново пропадане. Не знаем на каква дълбочина, но загубихме физическия досег със „Селена“ и тя не отговаря по радиото. За в случай на ново пропадане, наредих на хората да се отстранят на няколкостотин метра. Опасността е незначителна — последният трус почти не го почувствувахме — но няма защо да се рискува. Засега и сам мога да се справя с всичко необходимо. Ще се обадя след няколко минути. Край.

Под погледа на милиони зрители Лорънс приклекна на края на платформата и се зае да съединява секциите на сондата, с която откри първия път кораба. Разполагаше с двадесет метра. Ако корабът бе потънал по-надълбоко, щеше да се наложи да измисли нещо друго.

Сондата потъна в праха и се придвижваше все по-бавно, когато наближи дълбочината, на която бе потънала „Селена“. Имаше белег за първоначалното положение — петнадесет метра и петнадесет сантиметра, и той изчезна под повърхността. Сондата продължаваше да потъва, подобно на копие, пронизващо тялото на Луната.

— Колко ли още? — прошепна Лорънс в тишината на скафандъра.

В следващия миг едва не се разсмя с облекчение, макар да не му беше до смях. Сондата проникна само на още метър и половина. Разстояние, което можеше да достигне дори без да разпъне ръце.

Но както установи Лорънс, след още няколко забивания на сондата, „Селена“ не бе потънала равномерно. Кърмата се намираше значително по-надълбоко и корабът бе наклонен под ъгъл от около тридесет градуса. Това само по себе си можеше да осуети плановете му. Той разчиташе, че кесонът ще прилегне плътно върху хоризонталния покрив.

Засега остави настрана този проблем, защото имаше други по-неотложни. Радиостанцията на кораба мълчеше — надяваше се да е поради липса на захранване — и затова не знаеше как да установи дали хората са живи. Сигурно чуваха сондата, но нямаше как да се свържат с него.

Начин съществуваше. Най-обикновеният и примитивен начин, за който лесно можеше да не се досети след век и половина господство на електронните съоръжения…

Лорънс се изправи и повика скутерите.

— Връщайте се — каза той. — Няма никаква опасност. Корабът е потънал само на два метра.

Беше забравил наблюдаващите го милиони зрители. Макар да не беше още съставил напълно плановете за новата операция, Лорънс започна да действува.