Артър Кларк
Лунен прах (4)

Глава четвърта

Когато „Селена“ спря, екипажът и пътниците й бяха така поразени, че не можеха да издадат нито звук. Капитан Харис пръв се съвзе, защото вероятно само той разбираше какво се бе случило.

Явно бяха попаднали на сриване в подземна кухина. Подобни явления не бяха рядкост, но досега нямаше отбелязан случай в Морето на жаждата. Дълбоко в лунните недра нещо бе поддало, възможно беше незначителното тегло на „Селена“ да бе станало причина за срутването. Харис се изправи несигурно на крака и се запита какво да каже на пътниците. Не можеше да твърди, че всичко е наред и че след пет минути ще продължат пътя; от друга страна, вероятно щеше да настане паника, ако им разкриеше истинското положение. Рано или късно трябваше да им каже истината, но засега се налагаше да я премълчи.

Улови погледа на мис Уилкинз, застанала в дъното на кабината зад напрегнато очакващите пътници. Тя беше силно пребледняла, но видимо спокойна; Пат знаеше, че може да разчита на нея и й се усмихна ободрително.

— Изглежда, че няма повреди — заговори той спокойно. — Както сами сте разбрали, случи ни се малка авария, но нещата можеха да бъдат и по-зле. („А как? — запита се той мислено. — Ами можеше корпусът да е пробит… Значи, искаш да удължиш агонията?“ С усилие на волята Харис прекрати вътрешния си монолог.) Попаднахме в срутване — лунотресение, ако искате така да го наречем. Разбира се, няма основание за тревога; дори и да не успеем сами да се измъкнем, от Порт Рорис скоро ще изпратят някого. Междувременно зная, че мис Уилкинз се готви да ви поднесе закуска и напитки, затова ви предлагам да си починете, докато аз… хм, направя каквото е необходимо.

Думите му, изглежда, бяха приети добре. С беззвучна въздишка на облекчение той се обърна към пулта за управление. В този миг забеляза един от пътниците да запалва цигара.

Реакцията беше автоматична, и на него му се прииска да направи същото. Не каза нищо, защото щеше да наруши благоприятната атмосфера, създадена от малката му реч. Но улови погледа на мъжа, за да му предаде мисълта си; цигарата беше загасена, преди да се върне до седалката си.

Когато включи приемателя, Пат чу зад гърба си отново да започват оживени разговори. Когато група хора разговарят едновременно, човек може да долови настроението им дори и да не чува отделните думи. Той различи досада, възбуда и дори развеселяване — но все още твърде малко страх. Вероятно говорещите не съзнаваха опасността на положението; а тези, които бяха разбрали какво ги заплашва, мълчаха.

Мълчеше и етерът. Пат провери честотните ивици от единия до другия край и успя да улови само слабото пукане, причинено от наелектризирания прах, който ги беше засипал. Не се изненада — проклетото вещество с високото си метално съдържание представляваше почти идеален екран. Не пропускаше нито радиовълни, нито звукове. Ако се опиташе да предава, щеше да се окаже в положението на човек, който вика от дъното на кладенец, запълнен с пера.

Включи радиофара на мощната аварийна честота, така че автоматично да се предава бедствен сигнал. Ако нещо успееше да си пробие път, този сигнал единствен имаше възможност да го стори; нямаше смисъл да се опитва да, се свърже с Порт Рорис, а безполезните му усилия само щяха да разтревожат пътниците. Остави приемателя да работи на определената за „Селена“ честота, в случай че се получи някакъв отговор, но знаеше, че това е безполезно. Никой не можеше да ги чуе, никой не можеше да им отговори. Бяха така изолирани от човечеството, сякаш то въобще не съществуваше.

Не си позволи да се огорчава от неуспеха, беше го очаквал, а имаше твърде много други неща, с които трябваше да се занимае. Провери с изключително внимание всички уреди и системи. Всичко изглеждаше напълно нормално с изключение на температурата, която се бе леко повишила. Това също трябваше да се очаква, след като сега покривката от прах ги предпазваше от космическия студ.

Най-голямата му грижа беше да установи дебелината на тази покривка и какво налягане упражнява върху кораба. Над „Селена“ сигурно имаше тонове прах, а корпусът й беше конструиран да издържа на налягане отвътре, а не отвън. Ако потънеше надълбоко, можеше да се разпука като яйчена черупка.

Пат нямаше понятие на каква дълбочина се намираше корабът. Когато бе зърнал за последен път звездите, той беше на десетина метра под повърхността, а свличането на праха можеше да го е потопило значително по-надълбоко. Струваше си — макар че с това щеше да се увеличи разходът на кислород — да повиши вътрешното налягане и така да компенсира до известна степен налягането върху корпуса отвън.

Много бавно, да не би издайническият пукот в ушите да разтревожи някого, Пат повиши налягането в кабината с двадесет процента. Когато свърши, се почувствува по-спокоен. Но не беше само той, защото веднага щом стрелката на манометъра се стабилизира на новото си деление, иззад гърба му се разнесе спокоен глас:

— Струва ми се, че това е отлична идея.

Той се обърна да види кой си навира носа където не му е работата, но гневната му реплика остана неизказана. При първия оглед Харис не бе познал никой от пътниците, но сега веднага разбра, че има нещо твърде познато в набития мъж със сива коса, който се бе приближил до мястото му.

— Не бих искал да ви се натрапвам, капитане — тук вие командувате. Но сметнах, че ще е добре да ви се представя, в случай че мога да помогна с нещо. Аз съм комодор Ханстен.

Харис зяпна човека, който бе ръководил първата експедиция на Плутон и вероятно бе стъпвал пръв на повече планети и луни от всички други изследователи в историята на човечеството. Той бе толкова удивен, че успя само да каже:

— Вас ви нямаше в списъка на пътниците!

Ханстен се усмихна.

— Другото ми име е Хансен. След като се пенсионирах, продължавам да пътувам за развлечение, без да нося толкова отговорност. А след като си обръснах брадата, никой не може да ме познае.

— Много съм доволен, че сте с нас — заяви радостно Харис.

Сякаш някой бе свалил от плещите му част от товара. Комодорът щеше да бъде надеждна опора в трудните часове — или дни, — които им предстояха.

— Ако нямате нищо против — продължи Ханстен все така учтиво, — бих искал да ми кажете вашата оценка. Или грубо казано, колко ще можем да издържим?

— Както обикновено жизненият фактор е кислородът. Имаме достатъчен запас за около седем дни, ако предположим, че няма да се получи изтичане. Засега няма никакви данни за подобно нещо.

— Това ни дава време да помислим. А по отношение на храната и водата?

— Ще поизгладнеем, но няма да умрем от глад. Имаме авариен запас от концентрирани храни и, разбира се, устройствата за пречистване на въздух ще ни дадат колкото вода ни е необходима. Така че това не е проблем.

— Електрическа енергия?

— Колкото искате, след като не използуваме двигателите.

— Забелязах, че не правите опити да се свържете с базата.

— Безсмислено е, прахът ни екранира напълно. Включих радиофара на аварийна честота — това е единствената ни, твърде слаба надежда да изпратим някакъв сигнал.

— Значи, те ще трябва да ни намерят по друг начин. Колко време ще им е необходимо според вас?

— Изключително трудно е да се прецени. Търсенето ще започне веднага щом не се получи нашият редовен сигнал в 20,00 часа, и те ще знаят приблизително къде се намираме. Но навярно сме потънали, без да оставим никакви следи, сам сте видели как прахът заличава всичко. Дори и когато ни намерят…

— Как ще ни извадят?

— Точно така.

Капитанът на двадесетместната „Селена“ и командирът на космически кораби се взираха един в друг, докато мозъците им се занимаваха с един и същ проблем. Внезапно някакъв глас с подчертано английско произношение надви общия шум на разговорите и те чуха:

— Уверявам ви, мис, че това е първата чаша приличен чай, която пия на Луната. Смятах, че тук никой не може да го запари така, поздравявам ви.

Ханстен се засмя тихо.

— Би трябвало на вас да благодари, а не на стюардесата — каза той, като посочи манометъра.

В отговор Пат се усмихна вяло. Истина беше: след като бе повишил налягането в кабината, водата сигурно завираше почти при нормалната си температура както на морското равнище на Земята. Поне щяха да имат обичайните горещи, а не само топлички напитки. Доста екстравагантен начин за запарване на чай, нещо като китайския метод да се опече прасе, като се запали къщата.

— Нашият основен проблем — заяви Ханстен (и Пат не се обиди никак от думата „нашият“) — е да поддържаме духа на пътниците. Поради това смятам, че трябва да ги поободрите, като им разправите за търсенето, което сигурно вече е започнало. Но не бъдете прекалено оптимистичен — не трябва да създадете у тях впечатлението, че до половин час някой ще почука на вратата. Това може да усложни нещата, ако… ако се наложи да чакаме няколко дни.

— Няма да ми трябва много време, за да опиша организацията на спасителните работи при авария на Луната — отвърна Пат. — Но, откровено казано, те не са предвидени за подобно положение. Когато някой кораб претърпи авария на лунната повърхност, той може да се открие много бързо от някой от спътниците — или от „Лагранж II“, над страната, обърната към Земята, или от „Лагранж I“, над обратната страна. Но се съмнявам те да са в състояние да ни помогнат на нас. Както казах, сигурно сме потънали, без да оставим никаква следа.

— Трудно ми е да повярвам. Когато някой кораб потъне на Земята, той винаги оставя нещо след себе си — мехури, маслени петна, отломки.

— Тези неща не важат за нас. Независимо на каква дълбочина сме, не мога да се сетя за нищо, което да изпратим на повърхността.

— Така че остава ни само да чакаме със скръстени ръце.

— Да — съгласи се Пат. Той погледна скалата на кислородния манометър. — Сигурни сме в едно — можем да чакаме не повече от седмица.

 

 

На петнадесет хиляди километра над Луната Том Лоусън остави настрана последната направена снимка. Беше проучил с лупа всеки квадратен милиметър от снимките; качеството им беше отлично — електронният усилвател на образа, милиони пъти по-чувствителен от човешкото око, бе показал ясно и най-малките подробности, сякаш върху слабо осветената равнина е настъпил ден. Бе забелязал дори един от малките скутери или по-точно дългата сянка, която хвърляше по осветената повърхност. Но от „Селена“ нямаше никаква следа. Морето беше така гладко и девствено, както преди хората да стъпят на Луната. И както вероятно щеше да бъде векове след като те изчезнат.

Том не обичаше да се признава за победен дори при значително по-маловажни въпроси. Беше уверен, че всеки проблем може да се разреши, ако се заемеш правилно с него и с подходяща апаратура. Това беше предизвикателство спрямо изобретателността му на учен, а обстоятелството, че става въпрос за живота на много хора, не беше от значение. Доктор Том Лоусън не се интересуваше много от хората, но той уважаваше Вселената. Сега между него и нея се водеше лична борба.

Той прецени безпристрастно и критично положението. А как би се заел с подобна задача великият Холмз? (За Том бе характерно, че един от малкото хора, от които действително се възхищаваше, никога не бе съществувал.) Бе елиминирал откритото море, така че оставаше само една възможност. Корабът трябва да е претърпял авария близо до брега или край планината, вероятно в района, познат под името (той провери на картата) Кратерното езеро. Това беше логично — много по-вероятно е аварията да е станала там, отколкото по гладката равнина, където нямаше никакви препятствия.

Отново се зае да изследва снимките, като този път съсредоточи вниманието си върху планината. Но веднага се натъкна на нова трудност. По бреговете на морето имаше десетки отделни скали и големи камъни, всеки от които можеше да бъде липсващият кораб. Още по-зле беше, че имаше много райони, които въобще не можеха да се проверят, тъй като ги закриваха планинските склонове. От спътника Морето на жаждата се виждаше по извивката на Луната и това ограничаваше добрия обзор. Например той въобще не виждаше Кратерното езеро, тъй като го закриваха планинските склонове. Този район можеше да се обследва само от скутерите на повърхността; в случая небесният наблюдателен пункт на Том Лоусън беше безполезен.

Трябваше да се свърже с обърнатата към Земята половина и да докладва за получените междувременно резултати.

— Тук Лоусън, „Лагранж II“ — започна той, когато комуникационният център му даде връзка. — Претърсих Морето на жаждата — по равнината няма нищо. Вашият кораб вероятно е заседнал по краищата.

— Благодаря — отвърна унил глас. — Напълно сигурен ли сте?

— Абсолютно. Виждам скутерите ви, а те са четири пъти по-малки от „Селена“.

— Забелязва ли се нещо по бреговете на морето?

— Има прекалено голям брой дребни детайли, за да се каже нещо определено; виждам петдесет — не, стотина предмета, които имат подобни размери. Веднага щом изгрее Слънцето, ще мога да ги разгледам по-подробно. Не забравяйте, че там сега е нощ.

— Много ви благодарим за помощта. Уведомете ни, ако откриете нещо ново.

В Клавий сити началникът на Туристическата компания изслуша доклада на Лоусън с примирение. Това решаваше въпроса — трябваше да се уведомят роднините. Беше неразумно, а и невъзможно да се пази повече тайна.

Той се обърна към дежурния диспечер и запита:

— Получи ли се списъкът на пътниците?

— Тъкмо го предават по телефакса от Порт Рорис. Ето го. — Когато подаваше тънкия лист, той запита с любопитство: — Има ли някоя важна личност на борда?

— Всички туристи са важни — отвърна студено началникът, без да вдига поглед от списъка. Но почти в същия миг добави: — О, господи!

— Какво има?

— На борда е комодор Ханстен.

— Така ли? Не знаех, че е на Луната.

— Пазехме го в тайна. Смятахме да го привлечем в Туристическата компания, след като вече е пенсиониран. Преди да вземе решение, той искаше да поразгледа обстановката инкогнито.

Замълчаха и се замислиха върху иронията на положението. Един от най-великите герои на космоса, загинал като обикновен турист при глупава авария върху обърнатата към Земята страна на Луната…

— Може би е нещастие за Ханстен — подметна накрая дежурният диспечер, — но е щастие за пътниците… ако още са живи.

— След като обсерваторията не може да ни помогне, те ще се нуждаят от много щастие — заяви началникът на Туристическата компания.

Беше прав по първата точка, но не и по втората. Доктор Том Лоусън не беше изчерпал още всички възможности.

Същото се отнасяше и за отец Винсент Фераро от Йезуитския орден, учен от съвършено друг вид. Жалко, че той и Том Лоусън никога нямаше да се срещнат — щеше да се получи интересен сблъсък. Отец Фераро вярваше в бога и човека, докато доктор Лоусън не вярваше нито в единия, нито в другия.

Винсент Фераро бе започнал научната си кариера като геофизик, а след това бе сменил единия свят с друг и бе станал селенофизик, макар да използуваше това наименование само когато държеше да бъде точен. Нямаше жив човек, който да познава по-добре недрата на Луната — тези познания той събираше от голям брой уреди, разположени на цялата повърхност на изкуствения спътник.

Тези уреди бяха зарегистрирали доста интересни данни. В 19 часа, 35 минути и 47 секунди по Гринуич в района на Залива на дъгата бе станал голям трус; това беше изненадващо, защото районът се считаше за изключително устойчив дори за спокойната Луна. Отец Фераро постави на своите електронноизчислителни машини задачата да уточнят центъра на труса и да проверят дали приборите не са отбелязали други аномалии. Той ги остави да изпълняват възложената задача и отиде да обядва, а там колегите му разправиха за изчезналата „Селена“.

Никаква електронноизчислителна машина не може да се сравнява с човешкия мозък, когато трябва да се направи връзка между на пръв поглед напълно независими факти. Отец Фераро едва успя да изгълта лъжица супа, преди да съпостави фактите и да стигне до напълно логичен, но катастрофално неверен отговор.