Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Fall of Moondust, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2009)
Разпознаване и корекция
DrunkenDonkey (2009)
Корекция
Mandor (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, София, 1975

Рецензент: Христо Кънев

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Стоян Шиндаров

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректор: Емилия Спасова

 

Victor Gollancz Ltd. London, 1961

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Маринов)

Глава седемнадесета

Главният администратор Олсен рядко се показваше пред публиката; предпочиташе да управлява Луната тихомълком зад кулисите и да предоставя на по-общителните си сътрудници, като началника на Туристическата компания например — да се разправят с репортерите. Ето защо редките му появи бяха още по-впечатляващи — а и той целеше тъкмо това.

Макар да го наблюдаваха милиони хора, двадесет и двамата души, към които се обръщаше всъщност, не можеха да го видят, защото никой не бе сметнал за необходимо да снабди „Селена“ с телевизор. Но гласът му звучеше достатъчно убедително и той им каза всичко, което ги интересуваше.

— Ало, „Селена“ — започна Олсен. — Искам да ви съобщя, че всички средства на Луната са мобилизирани, за да ви помогнат. Инженерите и техниците от нашето управление работят денонощно за спасяването ви. Спасителните работи се ръководят от главния инженер Лорънс, на когото аз имам пълно доверие. Сега той се намира в Порт Рорис, където се подготвят специалните съоръжения, необходими за спасителните операции. Взе се решение и, предполагам, ще се съгласите, че най-спешната задача е да се подсигури попълването на запасите ви от кислород. За тази цел възнамеряваме да спуснем тръби до вас. Това ще стане бързо и по тях ще ви изпращаме кислород, а също храна и вода, ако се наложи. Щом бъдат монтирани тръбите, вече няма за какво да се безпокоите. Може би ще мине още известно време, докато стигнем до вас и ви извадим, но ще бъдете в пълна безопасност. Само ще трябва да ни дочакате търпеливо. Свършвам предаването, за да можете по същия канал да говорите с приятелите си. Съжалявам за лишенията и тревогите, които изживяхте, но всичко това вече е минало. Ще ви извадим до един-два дена. Желая ви всичко най-хубаво.

Щом гласът на Олсен замлъкна, в кабината на „Селена“ избухна весела глъчка. Олсен бе постигнал желания ефект — пътниците вече смятаха преживяното за приключение, което ще им даде материал за разговори до края на живота. Само Пат Харис все още имаше мрачен вид.

— Главният администратор говори прекалено уверено — сподели той с Ханстен. — На Луната подобни забележки сякаш предизвикват съдбата.

— Разбирам ви — отвърна комодорът. — Но не бива да го упреквате. Той се грижи за настроението ни.

— Моето е отлично, особено след като вече разговаряме с приятели и роднини.

— А, тъкмо се сетих. Един от пътниците не е получил или изпратил никакво съобщение. Освен това не проявява никакъв интерес да се свърже с външния свят.

— Кой е той?

Ханстен понижи глас.

— Новозеландецът Редли. Седи си спокойно в онзи ъгъл. Не мога да кажа защо, но ме безпокои.

— Може би горкият няма никого на Земята, с когото да говори.

— Човек с достатъчно средства, за да дойде на Луната, трябва да има поне приятели — възрази Ханстен. После се усмихна с почти момчешка усмивка, която премина по лицето му и заглади бръчките. — Без да искам, прозвуча малко цинично. Но предлагам да не изпускаме от погледа си мистър Редли.

— Споменахте ли за това пред Сю… хм, мис Уилкинз?

— Тъкмо тя ми обърна внимание върху него.

„Трябваше да се досетя — помисли Пат с възхищение. — Тя всичко забелязва.“

Сега, когато бъдещето отново се откриваше пред него, Пат сериозно се замисли за Сю и за онова, което му бе казала. През живота си се бе влюбвал в пет или шест момичета, но този път беше нещо различно. Познаваше Сю от година и тя още в началото го бе очаровала, но досега между тях не бе имало нищо. Питаше се какви ли чувства в действителност изпитваше тя? Дали съжаляваше за приключението им, или за нея то не означаваше нищо? Сю можеше да изтъкне — всъщност и той можеше, — че случилото се във въздушния шлюз вече е без значение. Постъпка на хора, които са мислели, че им остават само няколко часа живот. Просто не са били на себе си…

А не беше ли възможно Пат Харис и Сюзън Уилкинз, повлияни от напрежението и тревогите, изживени през последните няколко дни, да бяха разкрили истинските си чувства? Пат се чудеше как да го разбере, но в същото време знаеше, че само времето ще му даде правилния отговор. Дори и да съществуваше безпогрешен научен метод, чрез който да се определи кога си влюбен, той не бе чувал за него.

 

 

Прахът, който се плискаше (ако може да се употреби тази дума) по кея, откъдето „Селена“ бе отпътувала преди четири дена, беше дълбок само два метра, но за този опит не беше необходима по-голяма дълбочина. Ако набързо конструираното съоръжение издържеше изпитанията тук, то щеше да се окаже надеждно и в открито море.

Лорънс наблюдаваше от сградата на пристанището, докато неговите помощници в скафандри сглобяваха платформата. Тя се състоеше — също като деветдесет процента от съоръженията на Луната — от алуминиеви греди и шини. Лорънс си помисли, че в известно отношение Луната е рай за инженерите. Слабото притегляне, пълната липса на ръжда и корозия — нямаше ветрове, валежи и колебания на температурата в обичайната атмосфера — отстраняваха напълно редица проблеми, усложняващи всички начинания на Земята. Но в замяна Луната си имаше свои особености — като например нощите, с температура двеста градуса под нулата, и прахът, с който се бореха сега.

Леката рамка на платформата лежеше върху дванадесет големи металически цистерни, по които личаха надписи: „Съдържа етилов спирт. След изпразване, моля, върнете в «Разпределителна база №3, Коперник»“. Сега бяха празни и всяка от тях можеше да носи два лунни тона, без да потъне.

Платформата бързо се оформяше. Лорънс си каза, че трябва да се погрижи за достатъчен запас от болтове и гайки. Видя как изпуснаха в праха шест парчета и те веднага бяха погълнати. Ето че потъна и един гаечен ключ. Ще трябва да нареди всички инструменти да стоят привързани към платформата, дори когато ги използуват, макар и да е неудобно за работа.

Петнадесет минути — не е зле, като се вземе пред вид, че хората работеха в безвъздушно пространство и скафандрите им пречеха. При необходимост платформата можеше да се удължава във всяко направление, но засега размерите й бяха достатъчни. Само тази секция можеше да издържи двадесет тона, а щеше да мине доста време, преди да разтоварят такова количество съоръжения на мястото на катастрофата.

Доволен от хода на работите, Лорънс напусна пристанищната сграда, докато помощниците му продължаваха да разглобяват платформата. Пет минути по-късно (едно от преимуществата на Порт Рорис — можеше да отидеш навсякъде за пет минути) той се намираше в местната техническа работилница. Но там не остана толкова доволен.

Върху две подпори лежеше макет на покрива на „Селена“ от два квадратни метра — точно копие, изготвено от същите материали. Липсваше само най-горният слой алуминизирана тъкан, предпазващ кораба от слънчевите лъчи, но той беше толкова тънък и слаб, че нямаше да повлияе на опитите.

Експериментът беше съвсем прост и включваше само три съставки — заострен лост, тежък чук и един отчаян техник, който въпреки огромните усилия още не бе успял да прокара лоста през покрива.

Онзи, който малко познава лунните условия, веднага би си обяснил причината за неуспеха — чукът тежи само една шеста от земното си тегло и поради това е и шест пъти по-неефикасен.

Но тези разсъждения биха били погрешни. За обикновения човек е трудно да разбере разликата между тегло и маса и това е водило до безброй произшествия. Защото теглото е непостоянно свойство, което се променя при преминаване от един свят в друг. На Земята този чук би тежал шест пъти повече, отколкото на Луната, на Слънцето би бил почти двеста пъти по-тежък, а в космоса въобще не би имал тегло.

Но и на трите места, всъщност в цялата вселена, неговата маса или инерция оставаха същите. Усилието, необходимо да се задвижи с дадена скорост, и силата на удара му бяха постоянни величини в пространството и времето. На почти лишен от притегляне астероид, където щеше да тежи по-малко от обикновено перо, чукът щеше да разтроши скала толкова ефикасно, колкото и на Земята.

— Какво става? — попита Лорънс.

— Покривът много пружинира — обясни техникът, като изтри потта от челото си. — Лостът отскача при всеки удар.

— Разбирам. Но дали ще се получи същото, когато използуваме петнадесетметрова тръба и тя е заобиколена от прах? Може би тогава отскачането ще понамалее.

— Може би. Но погледнете това.

Те клекнаха край макета и огледаха долната повърхност на покрива. С тебешир бяха начертани линии, които обозначаваха мястото на електрическите кабели… които трябваше да се избягнат на всяка цена.

— Фибростъклото е толкова здраво, че не може да се пробие правилно отверстие. Когато се пробие, то се начупва и разкъсва. Виждате ли, вече е започнало да се напуква. Страх ме е, че ако приложим груба сила, ще пропукаме покрива.

— А такъв риск не трябва да поемаме — съгласи се Лорънс. — Откажете се от този начин. Щом не може да го пробием, ще трябва да провъртим отверстие. Опитайте се с бормашина, прикрепена в края на тръбата така, че лесно да може да се свали. А как върви работата с тръбопроводите?

— Почти са готови, всичко е стандартно оборудвано. До два-три часа ще ги свършат.

— Ще се върна след два часа — каза Лорънс.

Той не прибави, както биха направили някои: „Искам дотогава всичко да е готово.“ Хората му полагаха всички възможни усилия и никой не можеше нито със сила, нито с увещания да застави опитните и добросъвестни специалисти да работят по-бързо, отколкото позволяваха силите им. При подобни задачи не биваше да се избързва, а освен това до крайния срок, определен от запасите кислород на „Селена“, оставаха още три дни. След няколко часа, ако всичко вървеше добре, този срок щеше да бъде отложен за неопределено време.

За нещастие не всичко вървеше добре.

 

 

Комодор Ханстен пръв откри коварната опасност, която бавно надвисваше над тях. Вече се бе срещал с нея, когато се намираше в неизправен скафандър на Ганимед — не искаше да си спомня за това произшествие, но никога не можеше да го забрави.

— Пат — тихо заговори той, след като се увери, че никой не ги чува. — Забелязвате ли, че дишането става затруднено?

Пат погледна разтревожено и отговори:

— Да, сега, след като споменахте. Отдавах го на топлината.

— Отначало и аз така мислех. Но познавам добре тези симптоми, особено учестеното дишане. Заплашва ни отравяне от въглероден двуокис.

— Но това е невъзможно. Имаме на разположение още три дни, освен ако се повреди пречиствателната система.

— Страх ме е, че се е повредила. Каква система използуваме за премахване на въглеродния двуокис?

— Обикновена химическа абсорбция. Просто и сигурно устройство, което никога не е отказвало.

— Да, но никога досега не е работило при такива условия. Изглежда, горещината е повлияла на химикалите. Има ли начин да ги проверим?

Пат поклати отрицателно глава.

— Не. Капакът за тях е от външната страна на корпуса.

— Сю, мила — обади се уморен глас, който едва познаха, че принадлежи на мисис Шустър, — имате ли нещо за главоболие?

— Ако имате — намеси се друг пътник, — и аз искам.

Пат и Ханстен се спогледаха тревожно. Класическите симптоми се проявяваха като по учебник.

— Колко време ни остава според вас? — запита много тихо Пат.

— Най-много три-четири часа. А Лорънс и хората му ще дойдат най-рано след шест.

Тогава Пат разбра без никакво съмнение, че действително обича Сюзън. Защото първата му реакция не беше страх за собствения му живот, а гняв и тъга, че след като е изтърпяла толкова много и спасението им вече се вижда, Сю трябва да загине.