Артър Кларк
Лунен прах (20)

Глава двадесета

Лорънс разбра, че няма време да се занимава с надуваеми иглу и други удобства за живот в Морето на жаждата. От значение беше само да се свържат въздухопроводите с кораба. Инженерите и техниците ще трябва да се поизпотят в скафандрите, докато изпълнят задачата. Изпитанието няма да трае дълго. Ако не успеят да се справят за пет или шест часа, ще могат да се върнат обратно и да оставят „Селена“ във властта на този свят, чието име носеше кораба.

В работилниците на Порт Рорис се вършеха никъде незаписани и невъзпяти чудеса на импровизация. Трябваше да се разглоби и натовари на скутерите цяла климатична инсталация с резервоарите за течен кислород, пречиствателни устройства за влага и въглероден двуокис, регулатори на температурата и налягането. Същото важеше и за малката сонда, която бе получена с автоматична ракета от Геофизическия отдел в Клавий. Трябваше да се натовари и специално конструираната система от проводи. Налагаше се тя да задействува още при първия опит, защото нямаше да има възможност за подобрения.

Лорънс не подканяше хората си; знаеше, че не е необходимо. Държеше се настрана, проверяваше притока на съоръжения от складовете и работилниците към скутерите и се опитваше да се сети за всяка вероятна спънка. Какви инструменти щяха да бъдат необходими? Дали платформата да бъде натоварена най-отгоре на скутера, за да може първа да се разтовари? Дали ще е безопасно да се вкара кислород в „Селена“, преди да се свърже отводният тръбопровод? Такива и още стотици други подробности — някои незначителни, други от жизнено значение — минаваха през съзнанието му. Няколко пъти говори с Пат, за да го пита за технически данни — за налягането и температурата в кабината, дали аварийният вентил не се е повредил (не беше повреден, вероятно бе запушен с прах) и мнението му за най-удобното място да се пробие покривът. Всеки път Пат отговаряше все по-бавно и затруднено.

Въпреки всички опити да се свържат с него, Лорънс решително отказваше да говори с журналистите, които бяха наводнили Порт Рорис и бяха завзели половината радио и телевизионни канали между Земята и Луната. Той бе направил кратко изказване, в което обясни какво е положението и какво възнамерява да предприеме. Останалото беше задача на хората от управлението. Бяха длъжни да го пазят, за да може той да върши работата си, без да го безпокоят. Разясни това на началника на туристическата компания и затвори телефона, преди Дейвис да изложи възраженията си.

Разбира се, нямаше време да погледне телевизионните предавания, но бе чул, че доктор Лоусън бързо придобива славата на човек с остър език. Предположи, че това е дело на представителя на „Интерпланет нюз“, в чиито ръце бе изоставил астронома. Вероятно въпросният журналист бе много щастлив от случилото се.

Но „въпросният журналист“ съвсем не беше щастлив. Високо по склоновете на Недостъпните планини, чието име бе опровергал така убедително, Морис Спенсър бързо се приближаваше към язвена криза, която бе успял да избегне през целия си живот. Изхарчи сто хиляди долара, за да доведе „Аурига“ на това място — а сега изглеждаше, че не ще има какво да предаде.

Всичко щеше да свърши, преди скутерите да пристигнат. Изпълнената с напрежение спасителна операция, която щеше да отнеме дъха на милиарди зрители и да ги прикове към екраните, нямаше да се осъществи. Малко хора можеха да устоят да не гледат как измъкват от ноктите на смъртта двадесет и двама души, но едва ли някой щеше да наблюдава изваждането на труповете им.

Така анализираше положението Спенсър от гледна точка на телевизионен журналист, но и като човек също се чувствуваше съкрушен. Ужасно беше да седиш сред планината само на пет километра от предстоящата трагедия и с нищо да не можеш да я предотвратиш. Срамуваше се от всяко свое вдишване, като знаеше, че хората в „Селена“ се задушават. Непрекъснато се питаше дали „Аурига“ няма с какво да помогне (разбира се, не му убягваше журналистическата стойност на подобно начинание), но вече бе сигурен, че може да бъде само зрител. Неумолимото море изключваше всяка възможност за помощ.

И преди бе отразявал катастрофи, но този път се чувствуваше като крадец на трупове.

На борда на „Селена“ беше тихо, толкова тихо, че човек трябваше упорито да се бори със съня. Пат си помисли колко приятно щеше да бъде да се присъедини към другите, които щастливо сънуваха около него. Завиждаше им — понякога дори изпитваше леко раздразнение. После поемаше няколко глътки от намаляващия запас кислород, умът му се проясняваше и той осъзнаваше дебнещата го опасност.

Сам човек не би могъл да остане буден, нито да наглежда двадесетте души, изпаднали в безсъзнание, и да им дава по глътка кислород, когато проявяваха признаци на затруднено дишане. Двамата с Макензи се наблюдаваха взаимно. Няколко пъти единият бе извличал другия от границите на съня. Нямаше да има затруднения, ако разполагаха с достатъчно кислород, но единствената им бутилка бързо се изчерпваше. Влудяваше ги мисълта, че главните резервоари на кораба съдържаха още много килограми течен кислород, но нямаше как да го използуват. Автоматичната система го дозираше през изпарителите и го вкарваше в кабината, където той веднага се замърсяваше от почти отровния въздух.

За Пат времето никога не бе протичало толкова бавно. Струваше му се невероятно, че бяха изминали само четири часа, откакто двамата с Макензи останаха да пазят своите спящи другари. Готов беше да се закълне, че вече няколко дни двамата разговарят тихо, обаждат се всеки четвърт час на Порт Рорис, проверяват пулса и дишането на другите и пестеливо им подават глътки кислород.

Но нищо не е вечно. По радиото, от света, който и двамата не вярваха, че ще видят някога, чуха очакваната новина.

— Тръгваме — обади се умореният, но решителен глас на главния инженер Лорънс. — Трябва да издържите само още един час… дотогава ще бъдем над вас. Как се чувствувате?

— Много сме уморени — отвърна бавно Пат. — Но ще издържим.

— А пътниците?

— Също.

— Добре… ще се обаждам всеки десет минути. Оставете приемателя включен на пълна мощност. Това е идея на медицинската служба — опасяват се да не заспите.

Звукът на медни инструменти се разнесе над повърхността на Луната и отекна по Земята и из цялата Слънчева система. Когато е композирал своя вълнуващ „Ракоци марш“, Хектор Берлиоз едва ли е мислил, че след два века неговите ритми ще донесат надежди и сили на хора, които се борят за живота си в друг свят.

Когато музиката отекна в кабината. Пат погледна доктор Макензи с бледа усмивка.

— Може да е старомодна — рече той, — но върши работа.

Кръвта пулсираше във вените му, кракът му отмерваше такта на музиката. От лунното небе, прекосили космоса, се разливаха звуците от тропот на маршируващи армии, гръмотевичният шум на препускащи коне през хиляди бойни полета, зов на тръби, които в миналото са призовавали народите да бранят съдбините си. Всичко това отдавна бе отминало. Но беше останало възвишеното, благородното — примери на героизъм и саможертва, доказателства, че хората устояват дори когато телата им преминат границите на физическата издръжливост.

Докато поемаше с измъчените си дробове застоялия въздух, Пат Харис разбра, че за да оцелее през безкрайните часове, които му предстояха, се нуждае от това вдъхновение на миналото.

На малката отрупана палуба на „Скутер I“ главният инженер Лорънс слушаше същата музика и реагираше по същия начин. Малката му флота започваше бой с врага, срещу когото човекът щеше да се бори вечно. Докато навлизаше по-надълбоко във Вселената, от планета на планета, от слънце на слънце, силите на природата щяха да се възправят срещу него по нови и неочаквани начини. Дори Земята след толкова хилядолетия все още криеше клопки за невнимателните, а на света, който хората познаваха едва от едно поколение, смъртта ги дебнеше, прикрита зад хиляди невинни образи. Независимо дали щяха да изтръгнат плячката от лапите на Морето на жаждата, Лорънс знаеше, че утре го очаква ново предизвикателство.

Всеки скутер теглеше по една шейна, отрупана с оборудване, което изглеждаше по-тежко и внушително, отколкото беше всъщност. По-голямата част от товара се състоеше от празните цистерни, върху които щеше да се държи платформата. Оставиха всичко, което не беше напълно необходимо. Веднага щом бъдеше разтоварен „Скутер I“, Лорънс щеше да го върне обратно в Порт Рорис за следващия товар. После скутерите щяха да поддържат редовна връзка между мястото на катастрофата и базата, така че, ако се нуждаеха спешно от нещо, нямаше да чакат повече от час. Този план всъщност беше твърде оптимистичен. Може би когато ще се доберат до „Селена“, вече няма да е нужно да бързат…

Докато сградите на пристанището се скриваха зад хоризонта, Лорънс направи накратко пред хората си преглед на предстоящите действия. Беше възнамерявал да уреди нещо като генерална репетиция, преди да отплуват, но този план бе изоставен поради липса на време. Първият опит щеше да бъде и единствен.

— Сикорски и Джоунз — веднага щом се сглоби рамата на платформата, ще се заемете с настилането й. Коулмън и Мацуи — щом се осигури работна площадка, веднага започвате да полагате въздухопроводите и тръбите. Грийнуд и Реналди — вие ще ръководите сондирането.

И така точка по точка. Лорънс най-много се боеше да не би докато работят в ограниченото пространство, хората му да си пречат взаимно. Достатъчен беше някакъв дребен пропуск и всички усилия щяха да отидат напразно. Едно от скритите опасения на Лорънс, които го безпокояха, откакто бяха напуснали Порт Рорис, беше, че са забравили някой важен инструмент. Измъчваше го и още по-ужасяващ кошмар — двадесет и двамата души на „Селена“ да не загинат само минути преди спасението, заради това, че единственият гаечен ключ, с който можеха да свържат проводите към кораба, е бил изпуснат в праха…

От Недостъпните планини Морис Спенсър се взираше през бинокъла и слушаше по радиото гласовете, които се разнасяха над Морето на жаждата. Всеки десет минути Лорънс повикваше „Селена“ и всеки път мълчанието преди отговора продължаваше повече. Но благодарение на силната си воля и вероятно на музиката, която предаваха от Клавий сити Харис и Макензи, бяха все още в съзнание.

— С какво ги подхранва сега този музикален психолог? — попита Спенсър.

В другия край на кабината старши радистът на кораба засили радиото и над Недостъпните планини се понесоха звуци от „Валкирия“^[1].

— Струва ми се — изръмжа капитан Ансън, — че предават само музика от деветнадесети век.

— Не, предадоха и нещо друго — поправи го Жюл Брак, докато регулираше камерата. — Току-що свириха „Танц със саби“ от Хачатурян. Произведението е само от преди сто години.

— Време е „Скутер I“ отново да се обади — каза радистът.

В кабината веднага настъпи тишина.

Точно на секундата се разнесе сигналът на скутера. Спасителите бяха вече толкова близо, че на „Аурига“ приемаха направо, без услугите от релейната станция на „Лагранж“.

— Лорънс вика „Селена“. След десет минути сме над вас. Как сте?

Отново настъпи изпълнена с напрежение тишина. Този път мълчанието продължи почти пет секунди. След това…

— Говори „Селена“. Няма промени.

Това беше всичко. Пат Харис не желаеше да изразходва оставащия кислород.

— Десет минути — подхвърли Спенсър. — Трябва вече да се виждат. Има ли нещо на екрана?

— Още не — отвърна Жул, като приближи хоризонта с обектива и огледа празната му дъга. Над него се виждаше само черната нощ на космоса.

Жул помисли, че Луната създава доста главоболия за операторите. Всичко беше черно като катран или бяло като вар. Нямаше приятните меки полутонове. И, разбира се, съществуваше вечната дилема за звездите, макар това да беше по-скоро естетичен, отколкото технически проблем.

Зрителите очакваха да видят звезди по лунното небе дори и през деня, защото те бяха там. Но всъщност нормалното човешко око не можеше да ги различи. През деня зрението ставаше толкова нечувствително от блясъка, че небето изглеждаше празно, напълно черно. Ако някой искаше да види звездите, трябваше да ги търси през специални филтри, които спираха всякаква друга светлина. Зениците бавно се разширяваха и звездите се появяваха една по една, докато запълнят цялото поле на зрение. Но щом погледнеш нещо друго… те веднага изчезваха. През деня човешкото око виждаше или звездите, или пейзажа. Но не и двете едновременно.

При желание телевизионната камера го постигаше и някои режисьори се възползуваха от тази възможност. Други твърдяха, че по този начин се преиначава действителността. Просто не съществуваше отговор за този въпрос. Жул беше привърженик на реалистите и изключваше веригата за снимане на звездите, освен ако от студиото изкажеха специално желание да я включи.

Всеки миг очакваше да започне предаване за Земята. Беше предал вече няколко кадъра за последните новини — общи изгледи от планината, панорама на морето, кадри в едър план на самотния ориентир, който стърчеше забит в праха. Но скоро и вероятно в продължение на часове неговата камера щеше да се превърне в очи за няколко милиарда хора. Това начинание или щеше да се провали, или да се превърне в сензация на годината.

Той докосна скрития в джоба му талисман. Жул Брак, член на „Дружеството на кино и телевизионните инженери“, би се обидил, ако го обвиняха, че носи амулет. От друга страна, много трудно би обяснил защо никога не изваждаше малката играчка, преди кадрите да полетят в ефира.

— Ето ги! — викна Спенсър и гласът му издаде обзелото го напрежение. Той свали бинокъла и погледна към камерата. — Много надясно си!

Жул вече насочваше камерата. Върху екрана на монитора равната линия на хоризонта най-после се наруши. Две малки, бляскащи звезди се появиха върху идеалната дъга, която разделяше морето от космоса. Скутерите пълзяха по повърхността на Луната.

Дори и при най-силно увеличение на обектива те изглеждаха съвсем малки и много надалеч. Именно това искаше Жул — да създаде у зрителите впечатление на самота и празнота. Погледна набързо главния екран на кораба, настроен на канала на „Интерпланет“. Да, показваха неговото предаване.

Бръкна в джоба си, извади нещо подобно на малък бележник и го постави върху камерата. Вдигна корицата, която се закрепи в почти вертикално положение и веднага блесна от цветове и движение. В същото време слаб, наподобяващ бръмченето на комар глас заразправя, че това е специална програма на „Интерпланет нюз сървис“, канал 107… и „сега ще ви пренесем на Луната“.

Малкият екран показваше направо кадъра, който се виждаше върху монитора. Не… не съвсем същия образ, а картината, която бе предал преди две секунди и половина — успяваше да надзърне толкова време в миналото. През тези два и половина милиона микросекунди — с такива величини работят електронните инженери — тази картина бе претърпяла много изменения. От камерата му кадърът се подаваше в предавателя на „Аурига“ и се излъчваше право към „Лагранж“, на петдесет хиляди километра над тях. Там го извличаха от космоса, усилваха го стотици пъти и го отправяха към Земята, за да го приеме някой от релейните спътници. След това преминаваше през йоносферата — най-трудните стотина километра — до сградата на „Интерпланет“, където всъщност започваше истинското предаване — съединяваха се непрекъснато звуци, образи и електрически импулси, които осведомяваха и развличаха човечеството.

И ето че образът, след като е преминал през ръцете на режисьорите, отдела за специални ефекти и помощник — инженерите, се връщаше на мястото, откъдето бе тръгнал, предаван по цялата страна, обърната към Земята от мощния предавател на „Лагранж II“ и по обратната страна от „Лагранж I“. За да премине разстоянието от телевизионната камера на Жул до джобния му телевизор, той бе пропътувал три четвърти милион километра.

Жул се замисли дали си заслужава труда. Хората се замисляха над този въпрос още от времето, когато беше изобретена телевизията.