Артър Кларк
Лунен прах (23)

Глава двадесет и трета

На борда на „Селена“ продължаваше да е все така тихо, но сега тишината не вещаеше смърт, а беше тишина на сън. Скоро всички тези хора щяха да се събудят и да посрещнат деня, който малко от тях наистина бяха очаквали да видят.

Пат Харис с труд се крепеше върху облегалката на една седалка и поправяше кабела за осветлението над главата си. Щастие бе, че сондата не бе пробила тавана на пет милиметра по-наляво, защото тогава щеше да скъса и проводника за радиото и работата щеше да бъде значително по-трудна.

— Включете прекъсвач номер три, докторе — извика той, като обвиваше кабела с изолирбанд. — Трябва вече да проработи.

След червеникавия полумрак централното осветление светна със заслепяващ блясък. В същото време се разнесе внезапен експлозивен шум, толкова неочакван и тревожен, че събори Пат от нестабилната му опора.

Но още преди да стъпи на пода, той разбра какво е. Някой беше кихнал.

Пътниците започваха да се събуждат, а той вероятно бе преохладил малко кабината, защото беше много студено.

Помисли си кой ли ще се събуди пръв. Надяваше се да е Сю, за да си поговорят поне известно време, без да ги прекъсват. След всичко, което бяха изживели заедно, присъствието на доктор Макензи не му се струваше пречка… макар че Сю едва ли щеше да се съгласи с него.

Някой се размърда под едно от одеялата. Пат се втурна да му помогне, но се спря и промърмори: „Ох, не!“

Е, на човек не може във всичко да му върви и капитанът трябваше да изпълнява дълга си при всякакви обстоятелства. Той се наведе над мършавата фигура, която се опитваше да се надигне, и запита загрижено:

— Как се чувствувате, мис Морли?

Това, че бе попаднал в лапите на телевизията, беше и добро, и лошо за доктор Лоусън. Самочувствието му се бе повишило, защото се беше убедил, че светът, който той винаги си даваше вид, че презира, наистина се интересуваше от специализираните му познания и способности. (Той не съзнаваше колко бързо щяха да го забравят, щом приключеше инцидентът със „Селена“.) Бе получил възможност да сподели искреното си увлечение към астрономията, малко избледняло от живота му сред астрономи. В същото време печелеше добри пари.

Програмата, в която участвуваше обаче, бе сякаш специално подготвена, за да затвърди отдавнашното му убеждение, че хората, които не са грубияни, са глупаци. Но това едва ли беше грешка на „Интерпланет нюз“, тъй като агенцията не можеше да устои на изкушението да запълни дългите промеждутъци, когато на платформата не се вършеше нищо.

Фактът, че Лоусън беше на Луната, а жертвите му на Земята, водеше до незначителни технически проблеми, които телевизионните техници отдавна бяха разрешили. Програмата не можеше да се предава „на живо“. Трябваше да се запише, а неприятните промеждутъци от две секунди и половина, докато радиовълните пътуваха от планетата до спътника и обратно, да се очистят. Те щяха да спъват изпълнителите — и по този въпрос не можеше нищо да се направи, — но след като опитният редактор обработеше лентата, зрителят нямаше да разбере, че участниците в обсъждането, което наблюдаваха, са раздалечени на четиристотин хиляди километра.

Главният инженер Лорънс слушаше програмата, легнал по гръб в Морето на жаждата и загледан в празното небе. За пръв път от дълги часове насам му се отдаваше възможност да си почине, но мислите му не го оставяха да заспи. Всъщност той не се бе научил да спи в скафандър и не виждаше защо сега трябва да започва, след като първото иглу вече бе на път от Порт Рорис. Когато го докарат, ще има възможност да се разположи сред заслужено и крайно необходимо удобство.

Въпреки твърденията на производителите, никой не може да работи ефикасно в скафандър за повече от двадесет и четири часа — поради няколко очевидни и няколко не толкова очевидни причини. След едно денонощие заточение в скафандъра човек например започваше да изпитва отвратителния „космонавтски сърбеж“ по гръбнака и дори по по-недостъпни места. Лекарите твърдяха, че става въпрос за чисто психологично явление и няколко космически лекари носиха героично скафандри в продължение на една седмица, за да го докажат. Но тяхната демонстрация не отстрани заболяването.

Митологията на скафандрите беше обширна, сложна и често непристойна, изпъстрена със собствени термини. Никой не знаеше точно защо един известен модел от седемдесетте години на двадесети век се наричаше „Желязната девица“, но всеки космонавт с удоволствие би обяснил защо „Модел XIV“ от 2010 година се наричаше „Стая на мъченията“. Но не беше вярно, че моделът е бил конструиран от жена инженер и садист, решила жестоко да си отмъсти на противния пол.

Лорънс лежеше удобно в своя скафандър и слушаше въодушевените любители да излагат предложенията си. Имаше някаква възможност, макар и съвсем малка, някой от тези „смели мислители“ да предложи нещо полезно. Виждал бе и преди да се случва, затова ги слушаше значително по-търпеливо от доктор Лоусън, който явно никога нямаше да се научи да се отнася снизходително към глупаците.

Лоусън току-що бе разгромил един любител инженер от Сицилия, който искаше да издуха праха с разположени по съответен начин реактивни двигатели. Предложението приличаше на всички останали — дори в проекта да нямаше грешки от научен характер, повечето планове се разпадаха при практически подход към тях. Прахът можеше наистина да се издуха, ако се разполага с неограничен запас въздух. Докато се лееше обилният поток италиано-английска реч, Лоусън бързо бе направил необходимите изчисления.

— Аз пресметнах, синьор Гузали — каза той, — че за да получите достатъчно широка шахта, ще ви трябват поне пет тона въздух в минута. Напълно невъзможно е да се превозят такива количества до мястото на аварията.

— Но може въздухът да се събира и да се използува отново!

— Благодаря ви, синьор Газули — прекъсна го решителният глас на водещия предаването. — Следващият е мистър Робъртсън от Лондон, Онтарио. Какво е вашето предложение, мистър Робъртсън?

— Предлагам прахът да се замрази.

— Почакайте — възрази Лоусън. — Как може да се замрази прах?

— Най-напред трябва да се напои с вода. След това в него ще се забият замразяващите тръби и цялата маса ще се превърне в лед. Така прахът ще може лесно да се пробива.

— Идеята е интересна — призна Том неохотно. — Поне не е толкова налудничава като някои от предишните. Но ще ни бъде необходимо огромно количество вода. Не забравяйте, че корабът се намира на петнадесет метра под повърхността…

— Колко прави това във футове? — попита канадецът с глас, който даваше да се разбере, че е отявлен противник на метричната система.

— Петдесет фута, както навярно ви е добре известно. Ще трябва да получите колона с диаметър поне един метър — един ярд, — за това ще трябва приблизително петнадесет по десет на квадрат, по десет на четвърта кубически сантиметра, а това прави… ами да, петнадесет тона вода. Но при положение, че изключим разхищенията. В действителност ще бъде необходимо няколко пъти по-голямо количество. Може би ще потрябват стотици тонове. А колко предполагате, че ще тежи замразителната система?

Лорънс беше впечатлен. За разлика от много учени, които познаваше, Том бързо схващаше същината, а и бързо изчисляваше. Обикновено когато някой астроном или физик правеше набързо изчисления, при първия опит грешеше с десетици, дори със стотици. Доколкото Лорънс можеше да прецени, Том Лоусън веднага получаваше точен отговор.

Канадският привърженик на замразяването продължаваше да защищава проекта си, докато го изключиха от програмата и го замениха с един джентълмен от Африка, който предлагаше противоположно средство — топлина. Той искаше да използува огромно вдлъбнато огледало, с което да фокусира слънчевата светлина върху праха и да го разтопи в компактна маса.

Том явно се сдържаше с голямо усилие. Привърженикът на слънчевата пещ беше един от онези упорити самоуки „специалисти“, които отказваха да признаят, че могат да сгрешат в изчисленията. Спорът беше в разгара, когато много по-отблизо в програмата се намеси друг глас.

— Скутерите идват, мистър Лорънс.

Лорънс седна в праха и се качи върху платформата. Щом нещо вече се виждаше, значи беше много близо. Да, виждаха се „Скутер I“ и „Скутер III“, който бе извършил трудното и скъпо струващо пътешествие от Езерото на теченията — по-малко подобие на Морето на жаждата върху обратната страна. Пътешествието само по себе си беше истински подвиг, който щеше да остане неизвестен освен за шепа хора.

Всеки от скутерите теглеше по две шейни, отрупани с оборудване. Когато спряха до платформата, най-напред разтовариха големия контейнер с иглуто. Винаги беше интересно да се наблюдава как се надува иглу, но Лорънс никога с повече нетърпение не бе очаквал тази гледка. (Той решително страдаше от „сърбеж на космонавта“.) Целият процес беше напълно автоматичен. Трябваше да се счупи пломбата, да се натиснат два отделни лоста — за предпазване от опасността за случайно задействуване — и да се почака.

Не се наложи да чакат дълго. Страните на контейнера паднаха и откриха плътно, спираловидно нагъната маса сребриста тъкан. Тя се раздвижи като живо същество. На времето Лорънс бе наблюдавал как от какавида излиза пеперуда със смачкани крила — двата процеса си приличаха. Но на пеперудата й бе необходим един час, за да достигне пълното си освобождение и да се появи в цялото си величие, а иглуто се разгъваше само за около три минути. Докато помпата подаваше въздух в отпуснатата обвивка, тя се разширяваше и затвърдяваше с внезапни тласъци, последвани от периоди на бавно раздуване. Вече бе достигнала на височина около един метър и се разширяваше по-скоро встрани, отколкото нагоре. Когато достигна пределната си ширина, иглуто отново започна да расте на височина и въздушният шлюз изскочи от централния купол. На човек му се струваше, че операцията трябва да се придружава от силно съскане, имаше нещо нередно, че протича в пълна тишина.

Иглуто достигна почти окончателните си размери и стана ясно, че му бяха дали единственото възможно наименование. Макар снежните къщи на ескимосите да бяха предназначени да ги пазят от напълно различна (но също толкова враждебна) среда, те имаха точно същата форма. Сходството на техническите проблеми бе довело до еднаквост в решението.

За монтиране на допълнителните съоръжения бе необходимо значително повече време, отколкото за надуване на иглуто, защото всичко — койките, столовете, масите, шкафовете, електронните съоръжения — трябваше да се вкара през въздушния шлюз. Някои от по-големите предмети едва минаваха през него, тъй като бяха проектирани с точност до сантиметри. Но най-после от вътрешността на купола се разнесе глас по радиото:

— Готово. Влизайте!

Лорънс не се забави да приеме поканата. Започна да откача свръзките на скафандъра още докато беше във външния отсек на двустепенния шлюз, и свали шлема веднага щом през сгъстяващата се атмосфера чу гласове от вътрешността на купола.

Беше прекрасно отново да си свободен, да можеш да се движиш, да се чешеш, да разговаряш лице с лице с другите. В тясната като ковчег тоалетна душът премахна миризмата на скафандъра и той отново се почувствува достоен за човешко общество. После облече къси панталони — тъй като в иглуто не се обличаше друго — и седна да заседава с помощниците си.

С тази пратка бяха докарани повечето от поръчаните съоръжения. Останалото щеше да пристигне със „Скутер II“ до няколко часа. Докато проверяваше списъците на доставките, той се почувствува отново господар на положението. Ако не стане нова катастрофа, кислородът е осигурен. Долу водата е на привършване, но той лесно ще им достави. По-трудно беше с храната, но ставаше въпрос само за начина на опаковане. Централното снабдяване бе доставило шоколад, сушено месо, сирене и дори продълговати кифли, пакетирани в широки три сантиметра цилиндри. Веднага ще ги пусне по въздухопроводите и с това ще повиши значително духа на „Селена“.

По-съществени бяха препоръките на неговия мозъчен тръст, изложени в десетина чертежа и лаконичен доклад от шест страници. Лорънс го изчете много внимателно, като от време на време кимваше в знак на съгласие. Сам бе стигнал до същите основни заключения и смяташе, че друг начин на действие нямаше.

Каквото и да се случеше с пътниците й, „Селена“ бе извършила последното си пътешествие.