Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Fall of Moondust, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2009)
Разпознаване и корекция
DrunkenDonkey (2009)
Корекция
Mandor (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, София, 1975

Рецензент: Христо Кънев

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Стоян Шиндаров

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректор: Емилия Спасова

 

Victor Gollancz Ltd. London, 1961

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Маринов)

Глава деветнадесета

Досега Пат почти не бе забелязал мъжът, който седеше със скръстени ръце на третото място до прозореца и трябваше да напрегне паметта си, за да се сети за името му. Нещо като Билдър… да, Балдур, Ханс Балдур. Имаше вид на типичен кротък турист, който никога не причинява неприятности.

Продължаваше да бъде кротък, но вече не беше типичен, защото упорито не заспиваше. На пръв поглед сякаш не обръщаше внимание на нищо около себе си, но един мускул върху бузата издаваше напрегнатото му състояние.

— Какво чакате, мистър Балдур? — попита Пат с най-спокойния си тон. Беше сигурен в моралната и физическа подкрепа зад гърба си. Балдур не изглеждаше много силен, но ако се наложеше, мускулите на родения на Луната Пат едва ли биха се справили с него.

Балдур поклати глава и продължи да гледа втренчено през прозореца, сякаш виждаше в него нещо повече от собственото си отражение.

— Не ме заставяйте да приема това лекарство, отказвам категорично — каза той с подчертан английски акцент.

— Не желая да ви принуждавам към нищо — отвърна Пат. — Но не разбирате ли, че е за ваше добро… и за доброто на всички останали? Какви възражения имате?

Балдур се поколеба, сякаш търсеше думи.

— Това е… против принципите ми — заяви той. — Да, точно така. Моята религия не ми позволява да си правя инжекции.

Пат бе чувал, че съществуват хора с подобни скрупули, но нито за миг не повярва, че Балдур е от тях. Човекът лъжеше, но защо?

— Мога ли аз да кажа нещо? — произнесе някакъв глас зад гърба на Пат.

— Разбира се, мистър Хардинг — отговори Пат, готов да приеме всичко, което можеше да ги избави от безизходицата.

— Казвате, че не сте съгласен на никакви инжекции, мистър Балдур — продължи Хардинг с глас, който напомни на Пат за разпита на мисис Шустър. (А колко отдавнашен изглеждаше този разпит.) — Но аз съм сигурен, че не сте роден на Луната. Никой не може да попадне на Луната, без да мине през карантинната служба… в такъв случай как сте попаднали тук, без да са ви поставили обичайните инжекции?

Въпросът явно обезпокои Балдур.

— Не е ваша работа — сопна се той.

— Съвсем вярно — съгласи се примирително Хардинг. — Само се опитвам да помогна с нещо. — Той пристъпи напред и протегна лявата си ръка. — Ще ми позволите ли да погледна вашето удостоверение за междупланетна ваксинация?

„Изключително глупав въпрос“ — помисли Пат. Човешкото око не можеше да разчете магнитния запис върху удостоверението. Интересно дали Балдур щеше да се сети за това и как щеше да реагира.

Но той не успя да реагира. Продължаваше да гледа изненадано отворената длан на Хардинг, когато той така бързо замахна с другата си ръка, че Пат въобще не видя какво точно стана. Беше също като фокуса на Сю с мис Уилиамз, но много по-впечатляващо и ефикасно. Доколкото Пат успя да прецени, ударът беше нанесен с ръба на дланта по врата… изкуство, което той въобще не желаеше да научи.

— Това ще го отпусне за петнадесет минути — заяви Хардинг небрежно, когато Балдур се строполи в креслото. — Подайте ми една от тия тръбички. Благодаря. — Той притисна металическия цилиндър в ръката на изпадналия в безсъзнание човек. Не пролича дали лекарството оказа допълнителен ефект върху Балдур.

Пат помисли, че до известна степен е изтървал положението. Беше благодарен на Хардинг, загдето използува необичайните си способности, но се безпокоеше от тях.

— Какво означава всичко това? — запита той загрижено.

Хардинг запретна левия ръкав на Балдур и обърна ръката му, за да я покаже от долната й страна. Кожата беше покрита със стотици едва забележими белези от убождания.

— Знаете ли това какво е? — тихо запита той.

Пат кимна. Някои пороци от старата уморена Земя бяха пътували по-дълго, но вече всички бяха достигнали до Луната.

— Не можете да се сърдите на този нещастник, че не желаеше да ни каже истинските причини. Ако се съди по белезите, той е започнал лечението само преди няколко седмици. За него е психологически недопустимо да приема каквито и да било инжекции. Надявам се да не съм го върнал към старите навици, но това ще бъде най-малката беда.

— А как е минал през карантинната служба?

— Там има специален отдел за хора като него. Лекарите не говорят по този въпрос, но пациентите биват подлагани на хипноза, за да им поставят необходимите инжекции. Броят им е значително по-голям, отколкото предполагате. Пътуването до Луната се препоръчва като част от лечението. Извежда ги от обичайната им среда.

Пат искаше да зададе още няколко въпроса на Хардинг, но и без това бяха пропилели вече няколко минути. За щастие другите пътници вече спяха. Демонстрацията по джудо (или както и да се наричаше това изкуство) вероятно бе убедила и най-упоритите.

— Вече не съм ви необходима — обади се Сю с храбра усмивка. — Довиждане, Пат… събуди ме, когато всичко свърши.

— Ще те събудя — обеща той, като я отпусна внимателно на пода между седалките. — А може и да не те събудя — прибави, когато видя, че е затворила очи.

Остана наведен над нея няколко секунди, преди да се успокои достатъчно, за да се изправи пред останалите. Имаше толкова неща да й каже… но удобният миг бе минал — и то може би завинаги.

Преглътна, за да превъзмогне сухотата в гърлото си, и се обърна към петимата будни пътници. Оставаше още един проблем и Дейвид Берът го изложи вместо него.

— Е, капитане — подхвана той, — не ни дръжте в напрежение. Кой от нас искате да ви прави компания.

Пат им раздаде тръбички с приспивателно.

— Благодаря ви за помощта — каза той. — Зная, че е малко мелодраматично, но това е най-добрият начин. Само четири от тръбичките са заредени.

— Надявам се моята да е заредена — заяви Берът. Така и излезе. След няколко секунди Хардинг, Брайън и Йохансон последваха англичанина и заспаха.

— Ето че останах само аз — рече доктор Макензи. — Поласкан съм от избора ви… или това беше случайност?

— Преди да отговоря на въпроса ви — отвърна Пат, — трябва да съобщя в Порт Рорис какво става при нас.

Той отиде при предавателя и накратко описа положението. Последва мълчание. След няколко минути се обади главният инженер Лорънс.

— Разбира се, вие сте постъпили по най-добрия възможен начин — съгласи се той, когато Пат повтори доклада си с повече подробности. — Дори и да не срещнем затруднения, няма да се доберем до вас за по-малко от пет часа. Ще издържите ли дотогава?

— Ние двамата, да — отговори Пат. — Ще се редуваме да дишаме от запасите на скафандъра. Но се безпокоя за пътниците.

— Остава ви само да проверявате дишането им и да им давате по малко кислород, ако сметнете, че се нуждаят. Тук ще направим всичко възможно. Искате ли да съобщите още нещо?

Пат помисли няколко секунди.

— Не — уморено отвърна той. — Ще ви се обаждам всеки четвърт час. Прекъсвам.

Изправи се бавно, защото напрежението и отравянето с въглероден двуокис бяха започнали да му се отразяват, и каза на Макензи:

— Хайде, докторе, помогнете ми за скафандъра.

— Срамувам се от себе си. Бях го забравил напълно.

— А аз се безпокоях да не би някой от другите пътници да се сети. Вероятно всички са го видели, когато са минавали през въздушния шлюз. Това само доказва как човек може да не забележи нещо, което е под носа му.

Нужни им бяха само пет минути, за да откачат от скафандъра абсорбиращите патрони и двадесет и четиричасовия запас от кислород. Дихателният апарат беше конструиран така, че бързо да може да се подава кислород, ако се наложи да го използуват за изкуствено дишане. Не за първи път Пат благослови умението, изобретателността и предвидливостта, които бяха вложени в „Селена“. Имаше някои неща, които не бяха предвидени или можеха да се направят по-добре, но те бяха малко на брой.

Единствените двама души в съзнание на борда се гледаха втренчено над металния контейнер, който съдържаше живот за още едно денонощие, и дишаха с усилие. След малко и двамата едновременно казаха:

— Най-напред вие.

Усмихнаха се невесело.

— Няма да споря — рече Пат.

След това постави кислородната маска върху лицето си. Притокът на кислород подействува на Пат като хладен морски бриз през прашен летен ден, като полъх откъм борови планински гори сред застоялия въздух на дълбока долина. Той пое бавно четири пъти кислород и издъхна целия въздух от дробовете си, за да ги прочисти от въглеродния двуокис. След това подаде маската на Макензи като индианска лула на мира.

Четирите вдъхвания бяха достатъчни да му влеят нови сили и да отстранят паяжините, започнали да оплитат съзнанието му. Може би въздействието беше чисто психологично — та можеха ли няколко кубически сантиметра кислород да окажат толкова силен ефект? Но каквото и да беше обяснението, той се почувствува нов човек. Вече спокойно можеше да изчака петте или повече часа, които му предстояха.

След десетина минути той напълно си възвърна присъствието на духа. Всички пътници дишаха нормално, доколкото можеше да се очаква при подобни обстоятелства — бавно, но равномерно. Той пусна по за няколко секунди кислород на всеки и след това повика базата.

— Говори „Селена“ — каза той. — Докладва капитан Харис. Двамата с доктор Макензи вече се чувстваме добре, същото се отнася и за пътниците. Ще оставя апарата на приемане и ще се обадя отново след петнадесет минути.

— Съобщението получено. Почакайте за минута… Няколко представители на агенциите искат да говорят с вас.

— Съжалявам — отвърна Пат. — Вече съобщих всички данни, с които разполагам, а трябва да се грижа за двадесет души в безсъзнание. „Селена“ свърши.

Това, разбира се, беше само претекст, и то не много състоятелен. Пат дори не беше сигурен защо се възползва от него. Внезапно изпита несвойствен за него изблик на озлобление: „Не оставят човек дори да умре на спокойствие!“ Ако знаеше за телевизионната камера, която чакаше само на пет километра от кораба, вероятно щеше да реагира още по-бурно.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми, капитане — търпеливо му напомни доктор Макензи.

— На какъв въпрос? А, да. Не, не беше случайност. Двамата с комодора сметнахме, че вие сте най-полезният човек на борда. Вие сте учен, пръв забелязахте опасността от топлината и не споделихте с никого, когато ви помолихме за това.

— Ще се постарая да оправдая доверието ви. Чувствувам се значително по-бодър. Вероятно е от кислорода, който дишаме. Но въпросът е, за колко време ще стигне?

— На нас двамата — за дванадесет часа. Достатъчно време, за да дойдат скутерите. Но вероятно ще се наложи да изразходваме по-голямата част за другите, ако се появят признаци на задушаване. Опасявам се, че може да не стигне.

Двамата седяха с кръстосани крака на пода до седалката на пилота, а кислородната бутилка беше между тях. Всеки няколко минути по ред поемаше само по две глътки кислород.

„Никога не съм си представял — помисли Пат, — че ще се превърна в главен герой на космически телевизионен спектакъл.“

Но подобно нещо твърде често се бе случвало в действителност, за да бъде забавно — особено когато ставаше с тебе.

Пат и Макензи, или поне единият от двамата, можеха да оцелеят, ако изоставеха другите пътници на съдбата им. А ако се опитваха да поддържат живота на двадесетте души, можеха да загинат заедно с тях.

В подобно положение логиката се изправяше срещу съвестта. Но то не беше ново и характерно само за космическия век. Беше старо като човечеството, защото безброй пъти в миналото загубили се групи от хора се бяха изправяли лице с лице пред смъртта поради липса на вода, храна или топлина. Сега липсваше кислород, но принципът беше същият.

От някои групи не бе оцелял никой; от други само малцина, които прекарваха остатъка от живота си в самооправдания. Какво ли си е мислил Джордж Полърд, капитанът на китоловния кораб „Есикс“, когато се е разхождал по улиците на Нантъкет, измъчван от мисълта, че е людоед? Тази история от преди двеста години не беше известна на Пат; той живееше на свят, прекалено зает да създава собствени легенди, за да се интересува от земните. Що се отнася до него, вече бе взел решение и без да пита доктор Макензи, беше уверен, че ще се съгласи с него. И двамата не бяха от хората, които ще се сбият за последната глътка кислород в резервоара.

Но ако се стигнеше до борба…

— Защо се усмихвате? — попита Макензи.

Пат се отпусна. Видът на плещестия австралийски учен му действуваше успокоително. Същото усещане му оставяше и Ханстен, но Макензи беше значително по-млад. Има хора, за които знаеш, че можеш да им се довериш и да разчиташ на тях. Такива чувства изпитваше към Макензи.

— Щом искате да знаете — отвърна той, като остави кислородната маска, — мислех, че няма да мога да ви попреча, ако решите да задържите бутилката с кислород.

Макензи остана леко изненадан, после и той се засмя.

— Изглежда, че за родените на Луната това е чувствително място — подхвърли той.

— Аз лично никога не съм изпитвал подобно чувство — възрази Пат. — В крайна сметка, умът е по-важен от мускулите. И не е моя вината, че съм отрасъл при гравитационно поле, шест пъти по-слабо от вашето. Но как познахте, че съм роден на Луната?

— Отчасти по телосложението. Всички сте високи и стройни. Освен това по цвета на кожата — ултравиолетовите лампи, изглежда, не могат да придадат същия загар като естествената слънчева светлина.

— А вашия загар си го бива — отвърна Пат с усмивка. — Нощем сигурно представлявате заплаха за движението. Между другото, откъде е това презиме Макензи?

Тъй като рядко се бе сблъсквал с расови предразсъдъци, които все още не бяха напълно изживени на Земята, Пат можеше да прави такива забележки, без да изпитва неудобство, дори без да съзнава, че са неуместни.

— Някакъв мисионер е нарекъл така дядо ми, когато го е кръстил. Много се съмнявам в него да се крие… хм… някакво генетично значение. Доколкото знам, аз съм чистокръвен „або“.

— „Або“?

— Абориген. Нашият народ е населявал Австралия, преди да дойдат белите. Последвалите събития са доста печални.

Познанията на Пат за земната история бяха доста бегли. Подобно на повечето жители на Луната той считаше, че нищо значително не е ставало преди 7-и ноември 1967 година, когато тържествено е била чествана петдесетгодишнината от руската революция.

— Предполагам, че е избухнала война?

— Едва ли може да се нарече война. Ние сме имали копия и бумеранги, а те са разполагали с огнестрелни оръжия. Да не говорим за туберкулозата и венерическите болести, които са били много по-ефикасни. Трябвало е да минат сто и петдесет години, за да се оправим от удара. Едва през миналия век, от около 1940 година, нашите редици започнали отново да нарастват. Сега аборигените наброяват около сто хиляди души — почти толкова, колкото са били при идването на вашите прадеди.

Макензи съобщи тези сведения с безпристрастна ирония, без никакъв логичен укор, но Пат сметна, че трябва да отхвърли всякаква отговорност за злодеянията на своите земни предни.

— Не ме обвинявайте за случилото се на Земята — каза той. — Никога не съм бил там, няма и да бъда, защото не понасям притеглянето. Но често съм гледал Австралия през телескоп. Изпитвам особени чувства към тази страна — моите родители са излетели от Уумера.

— А моите прадеди са кръстили града; „уумер“ е устройство за хвърляне на копия.

— Има ли хора от вашия народ — запита Пат, като внимателно подбираше думите си, — които все още да живеят в примитивни условия? Чувал съм, че съществуват такива племена в някои части на Азия.

— Старият племенен начин на живот е изчезнал. Това е станало много бързо, когато африканските държави започнали да нападат Австралия в ООН. Често съвсем несправедливо според мен — защото аз съм преди всичко австралиец и след това абориген. Но трябва да призная, че белите ми сънародници често са били твърде глупави. Толкова глупави, че са ни смятали за умствено непълноценни! Почти до края на миналото столетие някои от тях са ни смятали за диваци от каменния век. Вярно е, че техниката ни е била от каменния век, но не и ние.

Пат не виждаше нищо странно в това, че под повърхността на Луната обсъждат толкова отдалечен по време и пространство начин на живот. Двамата с Макензи трябваше да се развличат, да наглеждат двадесетте спящи пътника и да се борят със съня в продължение поне на пет часа. Този начин на развлечение не беше по-лош от всеки друг.

— Щом като вашият народ не е бил толкова примитивен, а вас например никой не може да нарече примитивен, защо белите са смятали така?

— От чиста глупост и предубеждения. Най-лесно е да се каже, че ако човек не може да брои, пише или говори на добър английски, той сигурно е прост. Мога да ви дам идеален пример от моето семейство. Дядо ми — първият Макензи — доживя до 2000-та година, но знаеше да брои само до десет. А пълното лунно затъмнение описваше така: „Газовата лампа на Исус Христос съвсем загасна напълно.“ Сега аз мога да напиша диференциалните уравнения за орбиталното движение на Луната, но не твърдя, че съм по-умен от дядо си. Ако ни разменят във времето, той може би щеше да е по-добър физик. Единствено обстоятелствата и възможностите ни са били различни. Дядо никога не е имал възможност да се научи да брои, а аз не е трябвало да създавам семейство в пустинята — за което са необходими много време и способности.

— Вероятно — каза замислено Пат, — някои от способностите на дядо ви щяха да ни бъдат полезни сега. Защото точно това правим ние — опитваме се да оцелеем сред пустинята.

— Би могло да се каже, макар, струва ми се, бумерангът и пръчките за палене на огън да не са от особена полза за нас. Бихме могли да използуваме някои магии, но за съжаление аз не зная нито една и се съмнявам дали влиянието на племенните божества от Арнхемланд би могло да стигне до Луната.

— Съжалявате ли понякога — запита Пат — за изчезването на обичаите и нравите на вашия народ?

— Как да съжалявам, като почти не ги познавам? Роден съм в Бризбейн и се научих да работя с електронноизчислителна машина, преди да съм видял коробори…

— Какво?

— Племенен религиозен танц. Между другото, половината от изпълнителите на този танц бяха студенти по етнография. Не изпитвам романтични илюзии по отношение на примитивния живот и благородните диваци. Моите предци са били прекрасни хора и аз не се срамувам от тях, но географията ги е забутала в задънена улица. След упоритата борба за оцеляване, не им е останала никаква енергия за създаване на цивилизация. В известен смисъл идването на белите е било за добро, въпреки прекрасния им навик да ни продават отровно брашно, когато са им били нужни нашите земи.

— Продавали са отровно брашно?

— Разбира се. Но защо се учудвате? Та това е било стотина години преди концлагера „Белсен“.

Пат се замисли над думите на Макензи. После погледна часовника си и с явно облекчение каза:

— Време е да докладвам на базата. Хайде преди това да проверим състоянието на пътниците.