Артър Кларк
Лунен прах (10)

Глава десета

Към доктор Том Лоусън, бе заключил главният инженер Лорънс, не можеше да се приложи старата древна поговорка „Да знаеш, означава да простиш“. Това, че астрономът бе прекарал детството си без родителски ласки в сиропиталище и бе избягал от средата си благодарение на изключителния си интелект, развил се за сметка на всички други човешки качества, помогна на Лорънс да го разбере, но не и да го обикне. „Колко жалко — помисли Лорънс, — че той е единственият учен на разстояние триста хиляди километра, който притежава инфрачервен локатор и знае как да работи с него.“

Лоусън в момента седеше на седалката на втория скутер и довършваше грубата, но сигурна конструкция, която бе измислил. Върху покрива на скутера бе закрепен триножник и на него локаторът беше монтиран по такъв начин, че да се върти във всички посоки.

Изглеждаше, че работи, но това трудно можеше да се установи със сигурност в малкия херметизиран хангар, където имаше много източници на топлина. Истинското изпитание щеше да се осъществи едва в Морето на жаждата.

— Готово — съобщи след малко Лоусън на главния инженер. — Разрешете да поговоря с човека, който ще работи с него.

Главният инженер го погледна замислено, като все още се колебаеше. Имаше еднакво силни доводи за и против това, което обмисляше, но каквото и решение да вземеше, не трябваше да допусне да се намесят личните му чувства. Въпросът беше прекалено важен.

— Можете ли да работите в скафандър? — попита той Лоусън.

— Никога в живота си не съм обличал скафандър. Те са необходими само за излизане в космоса, а ние оставяме тази задача на инженерите.

— Ето сега ви се представя случай да опитате — продължи главният инженер, без да обърне внимание на презрителната забележка. (Тя едва ли беше преднамерена, защото според него грубостта на Лоусън се дължеше повече на непознаване правилата за добро поведение, отколкото на съзнателното им пренебрегване.) — Не е толкова трудно, когато сте със скутер. Ще седите на задната седалка, а автоматичният регулатор ще се грижи за кислорода, температурата и всичко останало. Има само едно нещо…

— И какво е то?

— Не страдате ли от клаустрофобия?

Том се поколеба, понеже не желаеше да се признае в някаква слабост. Разбира се, той бе преминал през обичайните изпитания, преди да се отправи в космоса, и подозираше — напълно основателно, — че едва е издържал някои психологически тестове. Явно, не страдаше от остра клаустрофобия, защото в такъв случай нямаше въобще да бъде допуснат на космически кораб. Но космическият кораб и скафандърът бяха две различни неща.

— Ще се справя — каза той накрая.

— Не се насилвайте, ако не можете — настоя Лорънс. — Убеден съм, че трябва да дойдете с нас, но не искам да ви подтиквам към фалшив героизъм. Трябва да решите, преди да напуснем хангара. Може би ще бъде малко късно да променяте решението си, когато ще сме на двадесет километра от брега.

Том погледна скутера и прехапа устни. Мисълта да лети по дяволското прашно езеро върху такова несигурно съоръжение му се виждаше налудничава, но тия хора го вършеха всеки ден. А ако се повредеше локаторът, съществуваше поне малка възможност той да го поправи.

— Ето скафандър с вашите размери — рече Лорънс. — Опитайте го и може би това ще ви помогне да вземете решение.

Том навлече провисналия, нагънат костюм, затвори предния цип, без да слага шлема, и се почувствува крайно неудобно. Бутилката кислород, прикрепена към костюма, му се струваше абсурдно малка и Лорънс забеляза загрижения му поглед.

— Не се безпокойте, това е само запас за четири часа. Вие въобще няма да го използувате, тъй като основните количества са на скутера. Внимавайте за носа… ето го и шлема.

От изражението по лицата на заобикалящите го Лоусън разбра, че този миг е особено важен. Преди да се постави шлемът, ти все още си част от човешката раса — след това оставаш сам в собствен малък механичен свят.

Може само на сантиметри да има други хора, но трябва да ги гледаш през дебел слой пластмаса, да разговаряш с тях по радиото. Дори не можеш да ги докоснеш освен през двоен слой изкуствена кожа. Някой някога бе писал, че смъртта в скафандър е смърт в самота. За първи път Том разбра колко вярно е това.

Внезапно от малките високоговорители, монтирани отстрани на шлема, отекна гласът на главния инженер.

— Единственият бутон, с който трябва да боравите, е за разговорното устройство — таблото вдясно. Обикновено ще бъдете свързан с пилота и веригата, ще действува през цялото време, докато и двамата сте на скутера, така че можете да разговаряте, когато поискате. Но щом прекратите връзката, трябва да използувате радиото — както сега, когато ме слушате мене. Натиснете бутона „ПРЕДАВАНЕ“ и ми отговорете.

— За какво е този червен авариен бутон? — попита Том, след като изпълни указанието.

— Надявам се, че няма да ви потрябва. Той задействува радиофар, който продължава да предава в ефира, докато някой ви намери. Не докосвайте никое от устройствата на костюма без наши указания — особено червения бутон.

— Добре — обеща Том. — Да тръгваме.

Той се отправи доста тромаво — защото не бе свикнал нито със скафандъра, нито с лунното привличане — към скутера и се настани на задната седалка. Един шланг като пъпна връв, излизащ доста неподходящо от дясното бедро, свързваше скафандъра с кислородната, съобщителната и енергийната система на скутера. Системите можеха да поддържат живота му, макар и без никакви удобства, в продължение на три, четири дни.

Малкият хангар едва побираше двата скутера и помпите само за няколко минути изтеглиха въздуха от него. Когато скафандърът се втвърди около тялото му, Том изпита лек страх. Главният инженер и двамата пилоти го наблюдаваха и той не пожела да им даде повод да помислят, че се е уплашил. Никой не можеше да не чувствува известно напрежение, когато за пръв път в живота си излиза в безвъздушното пространство.

Вратите се разтвориха; Том усети леко придърпване като от невидими пръсти, когато последните остатъци въздух излетяха навън и докоснаха скафандъра му, преди да изчезнат в празното пространство. И тогава пред него до хоризонта се разстла празната, сива, безлична повърхност на Морето на жаждата.

За миг му се стори невъзможно само на няколко метра пред него да се разстила действителността от образите, които бе изследвал от космоса. (Кой ли гледаше сега през стосантиметровия телескоп? Дали дори в този миг някой от неговите колеги не ги наблюдаваше от удобното си положение високо над Луната?) Но това не беше картина, нарисувана върху екран от подвижните електрони, а действителността, странната, аморфна материя, погълнала двадесетте и един пътника без никаква следа. Материя, по която той, Том Лоусън, се готвеше да тръгне с тази ненадеждна машина.

Нямаше много време за размисли. Витлата се завъртяха и скутерът затрептя под него. После запълзя бавно след първия скутер по оголената повърхност на Луната.

Щом излязоха от дългата сянка на пристанищните сгради, ниските лъчи на изгряващото Слънце ги обляха. Дори и с помощта на автоматичните филтри беше опасно да се гледа към синкавобялото сияние по източното небе. „Не, поправи се Том, тук сме на Луната, не на Земята и Слънцето изгрява от запад. Значи, се отправяме на североизток към Залива на росата, по следите на «Селена», която не се завърна.“

Ниските куполи на Порт Рорис бързо се смаляваха и Том се почувствува ободрен и възбуден от скоростта. Усещането обаче трая само няколко минути, докато престанаха да се виждат всякакви ориентири, и те бяха обзети от илюзията, че са попаднали в центъра на някаква безкрайна равнина. Въпреки шумът на въртящите се витла и бавното, безшумно отлагане на прашните параболи зад тях, те сякаш стояха неподвижно. Том знаеше, че пътуват със скорост, която щеше да ги преведе през цялото море за около два часа, и все пак не го напускаше страхът, че светлинни години ги делят от всякаква надежда за спасение. В този миг, макар и доста късно, той изпита неволно уважение към хората, с които работеше.

Мястото беше добро за проверка на съоръжението. Той включи локатора и го остави да оглежда празното пространство, което току-що бяха прекосили. Със задоволство видя двете заслепяващи светлинни следи, които се простираха зад тях по тъмната повърхност на морето. Това изпитание, разбира се, беше детински лесно. При нарастващата утринна горещина избледняващия топлинен призрак на „Селена“ щеше да бъде милиони пъти по-трудно да се открие. Но все пак откритието бе поощрително, защото, ако не бе успял сега, нямаше смисъл да продължава.

— Как работи? — попита главният инженер, който сигурно го бе наблюдавал от другия скутер.

— Съгласно очакванията — отвърна предпазливо Том. — Изглежда, че работи нормално.

Той насочи локатора към намаляващия сърп на Земята. Малко по-труден обект, но не чак толкова, защото не беше необходима голяма чувствителност, за да се улови меката топлина на родния свят сред студената космическа нощ.

Ето го инфрачервеният образ на Земята, странна и на пръв поглед озадачаваща гледка. Защото тя вече не представляваше ясно очертан сърп, а накъсана гъба с пънче на екватора.

На Том му бяха нужни няколко секунди, за да разтълкува този образ. Двата полюса бяха отрязани — напълно разбираемо, защото бяха твърде студени, за да се видят при такава чувствителност. Но откъде идваше тази изпъкналост върху неосветената част на планетата? Разбра, че вижда топлия блясък на тропическите океани, които излъчваха в мрака натрупаната през деня топлина. В инфрачервения спектър нощта на екватора беше по-светла от деня в полярните зони.

Това припомняше факта, който никой учен не можеше да забрави — че човешките сетива долавят само много малка изкривена частица от Вселената. Том Лоусън не бе чувал никога сравнението на Платон за окованите във вериги затворници, които по хвърляните върху стените на пещерата сенки се опитват да си представят външния свят. Но неговият опит вероятно би се харесал на Платон; защото, коя Земя беше действителната — дали гладкият сърп, който се виждаше с човешко око, или разкъсаната гъба, блестяща в инфрачервения спектър — или пък нито едното, нито другото?

 

 

Кабинетът беше тесен дори за Порт Рорис — обикновена транзитна спирка между обърнатата към Земята страна и другата половина на Луната и изходна база за туристите, които посещаваха Морето на жаждата. (За известно време едва ли някой турист щеше да се отправи натам.) Преди тридесет години Порт Рорис бе познал своя миг на слава, когато един от малкото „лунни“ престъпници — Джери Бъдкър, бе използувал базата и бе спечелил малко състояние, продавайки фалшиви парчета от „Лунник II“. Той едва ли можеше да се сравнява с вълнуващите образи на Робин Худ или Били Кид, но все пак беше най-доброто, което можеше да предложи Луната.

Морис Спенсър беше доволен, че Порт Рорис е такъв малък, еднокуполен град, макар да подозираше, че няма да остане спокоен още дълго, особено когато колегите му в Клавий разберат, че един началник-отдел на „Интерпланет нюз“ е останал по неизвестни причини там и не бърза на юг към светлините на големия (население 52 647 жители) град. Зашифрована телеграма до Земята бе уредила въпроса с началниците му, които се доверяваха на неговата преценка и вероятно щяха да отгатнат какво очаква. Рано или късно конкуренцията също щеше да отгатне, но той се надяваше до това време да ги е изпреварил значително.

Спенсър разговаряше със все още раздразнения капитан на „Аурига“, който току-що бе привършил неприятен и неудовлетворителен едночасов разговор по телефона със своите представители в Клавий, опитвайки се да уреди прехвърлянето на товара. Фирмата „Макайвър, Макдонълд, Макарти и Макълок лимитед“, изглежда, мислеше, че по негова вина „Аурига“ бе кацнал в Порт Рорис. Накрая той привърши разговора, като им каза да изяснят всичко с главното управление. Тъй като в Единбург беше неделя сутрин, за известно време щяха да го оставят на спокойствие.

След втората чаша уиски капитан Ансън омекна малко. Заслужаваше си да се познава с човек, който можеше да намери уиски „Тийчър’з“ в Порт Рорис и попита Спенсър как се е добрал до него.

— Силата на печата — отвърна му Спенсър със смях. — Репортерът никога не разкрива източниците си, защото в противен случай няма да се задържи дълго на работа.

Той отвори чантата си и извади куп карти и снимки.

— По-трудно ми беше да се снабдя с тези работи за толкова кратко време и ще ви бъда много благодарен, капитане, ако не споменавате нищо по този въпрос. Поне за момента всичко това е напълно секретно.

— Разбира се. За какво става въпрос… За „Селена“ ли?

— Значи, и вие сте отгатнали? Прав сте… Може и нищо да не излезе, но искам да съм готов.

Той положи една снимка върху масата — беше пейзаж от Морето на жаждата, част от стандартната поредица, публикувана от Лунното топографско управление, заснета от нисколетящи разузнавателни спътници. Макар снимката да бе направена следобед и поради това сенките да бяха в обратна посока, тя беше почти еднаква с гледката, която Спенсър бе видял малко преди да кацнат. Беше я разучил толкова внимателно, че я познаваше в подробности.

— Недостъпните планини — каза той. — Издигат се много стръмно от морето на височина почти две хиляди метра. Тъмният овал е Кратерното езеро…

— Където се е загубила „Селена“ ли?

— Където може би се е загубила. Вече съществува известно съмнение. Общителният младеж от „Лагранж“ има доказателства, че всъщност корабът е потънал в Морето на жаждата — някъде из този район. В такъв случай хората в кораба може би са живи. А ако това е така, капитане, само на стотина километра оттук ще започне страхотна спасителна акция. Порт Рорис ще стане най-големият център на новини в Слънчевата система.

— А, ето, значи, вашата игра. Но какво общо имам аз с всичко това?

Спенсър постави повторно пръст върху картата.

— Ето какво, капитане. Желая да наема вашия кораб. Искам да ме свалите с един оператор и двеста килограма телевизионно оборудване при западните склонове на Недостъпните планини.

 

 

— Нямам повече въпроси, господин съдия — каза Шустър и седна.

— Добре — отвърна комодор Ханстен. — Длъжен съм да се разпоредя свидетелят да не напуска съдебната зала.

Сред всеобщия смях Дейвид Берът се върна на мястото си. Той бе изиграл добре своята роля. Повечето му отговори бяха сериозни и задълбочени, но той ги бе изпъстрил с хумор и хората го бяха слушали с интерес през цялото време. Ако всички други свидетели отговаряха така охотно, въпросът със забавленията щеше да бъде разрешен, докато бъдеше необходимо. Дори и да изслушваха спомените на четирима души всеки ден — а това беше напълно невъзможно, — някой щеше да продължава да говори, когато кислородната цистерна изпуснеше последния си дъх.

Ханстен погледна часовника си — оставаше още един час до скромния им обед. Можеха да се върнат към четенето на „Шейн“ или да започнат (въпреки възраженията на мис Морли) нелепия исторически роман. Но беше жалко да прекъсват сега, когато всички бяха в подходящо настроение.

— Ако никой не възразява — заяви Ханстен, — ще призова следващия свидетел.

— Подкрепям предложението — бързо отвърна Берът, който вече се смяташе в безопасност от нови разпити.

Дори играчите на покер се съгласиха, така че секретарят на съда издърпа ново листче от кафеника. Той го погледна изненадано и се поколеба, преди да прочете името върху него.

— Какво има? — осведоми се съдията. — Да не е вашето име?

— Хм… не — отговори секретарят, като погледна с дяволита усмивка към прокурора. Той се прокашля и извика: — Мисис Майра Шустър!

— Господин съдия… възразявам! — Мисис Шустър надигна бавно внушителната си фигура, макар да беше загубила някой и друг килограм, откакто бяха напуснали Порт Рорис. Тя посочи съпруга си, който смутено се взираше в записките си. — Справедливо ли е той да ме разпитва?

— Аз се оттеглям — заяви Ървин Шустър, преди още дори съдията да каже „възражението се приема“.

— Готов съм аз да водя разпита — каза Ханстен, макар изражението на лицето му да опровергаваше това твърдение. — Но няма ли друг, който да смята, че притежава необходимата квалификация?

Последва кратко мълчание. След това за изненада и облекчение на Ханстен един от играчите на покер се изправи.

— Макар да не съм юрист, господин съдия, имам известен опит в областта на правото. Готов съм да помогна.

— Много добре, мистър Хардинг. Започвайте.

Хардинг зае мястото на Шустър в предната част на кабината и огледа внимателно публиката. Беше добре сложен, як мъж и някак си не отговаряше на собственото си описание на банков чиновник. Ханстен за миг се замисли дали това беше истина.

— Вашето име е Майра Шустър?

— Да.

— И какво правите, мисис Шустър, на Луната?

Свидетелката се усмихна.

— Отговорът е лесен. Казаха ми, че тук ще тежа само двадесет килограма… и затова дойдох.

— Нека бъдем по-точни, защо искате да тежите двадесет килограма?

Мисис Шустър погледна Хардинг, сякаш бе казал голяма глупост.

— На времето бях вариететна артистка — отвърна тя и в гласа й внезапно прозвуча тъга, а лицето й придоби замислен израз. — Разбира се, отказах се, когато се омъжих за Ървин.

— Защо „разбира се“, мисис Шустър?

Свидетелката погледна съпруга си, който се размърда неспокойно, понечи да възрази, но се отказа.

— Защото той каза, че не било достойно. И, струва ми се, беше прав… като се има пред вид каква артистка всъщност бях.

Търпението на мистър Шустър се изчерпа. Той скочи на крака и без да обръща никакво внимание на съда, запротестира:

— Хайде, Майра! Не е нужно…

— О, майната му, Ърв! — отговори тя и от старомодния израз полъхна на деветдесетте години. — Какво значение има сега? Защо да се преструваме, нека бъдем, каквито сме. Нямам нищо против тия хора да знаят, че на времето танцувах в „Синият астероид“ и че ти ме отърва, когато фантетата нахлуха в заведението.

Ървин седна, като продължаваше да мърмори; съдът се заля в бурен смях, а господин съдията не предприе нищо, за да го потуши. Бе очаквал точно такова отпускане на нервите. Когато хората се смеят, не могат да се страхуват.

И той се замисли още веднъж за мистър Хардинг, чиито невинни наглед, но ловки въпроси бяха довели до това намаляване на напрежението. За човек, който твърдеше, че не е юрист, той се справяше много добре със задачата. Щеше да бъде интересно да се види как той ще отговаря като свидетел, когато дойдеше ред на Шустър да задава въпроси.