Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Священная книга оборотня, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (септември 2009)
Корекция
sir_Ivanhoe (октомври 2009)

Превод на текста на Приложението: NomaD, септември 2009

 

Издание:

Виктор Пелевин. Върколашки метаморфози

ИК „Калиопа“, 2008

Редактор: Нина Ганева

Корица: Огнян Илиев

ISBN 978-954-9840-22-3

История

  1. — Добавяне

* * *

Обади ми се още на следващата сутрин, в единайсет и нещо. Клиент. Павел Иванович. Най-интересен му беше моментът с руската нагайка. Оказа се, че и той имал руска нагайка, дори не една, а цели пет — четири на специална резбована стойка, а петата в сака за тенис.

Тук трябва да кажа нещо — с удоволствие бих изхвърлила от записките си всички споменавания за Павел Иванович, но без него повествованието ми няма да е пълно. Той изигра в живота ми важна роля, както може да я изиграе някой оповръщан подлез, през който героинята случайно излиза на другия бряг на съдбата. Така че все пак ще се наложи да разкажа за него и моля да ме извините за неапетитните подробности. В някои компютърни игри има една джаджа — „Тх2“, и като я натиснеш, времето тече два пъти по-бързо. Така че и аз ще я натисна и ще се помъча да го сдвоя в минимален обем.

Диоген Лаерций, мисля, разказва за един философ, който три години се учел на безстрастие и давал по монета на всеки, който го обидел. Когато ученичеството му свършило, философът спрял да дава пари, но навиците си му останали: един ден го обидил някакъв простак и той, вместо да се нахвърли върху него с юмруци, се разсмял и казал: „Гледай ти, днес получих безплатно онова, за което плащах цели три години!“

Когато прочетох това за пръв път, направо завидях, че нямам подобна житейска практика. След запознанството си с Павел Иванович разбрах, че имам.

Павел Иванович беше възрастен, с хуманитарно образование, приличаше на полуразтопена космата розова свещ. Навремето бил десен либерал (не разбирах смисъла на това идиотско съчетание), но след някои известни събития се разкаял до такава степен, че поел лична отговорност за бедите на Отечеството. За да успокои душата си, един до два пъти месечно трябваше да понася бичуване от страна на Младата Русия, която бе обрекъл на нищета, като я беше принудил вместо да учи висше, да си изкарва хляба с бичуване на дърти извратеняци. Получаваше се затворен кръг, за който може би щях да се замисля сериозно, ако той не онанираше по време на сеансите. Това убиваше всички възможни тайни.

Ако ролята на Младата Русия се изпълняваше от някоя реална секструженичка някъде от Украйна, той никога нямаше да се споразумее за петдесет долара за едночасов сеанс. Бичуването е тежък труд дори ако процедурата просто се внушава. Аз обаче почнах да ходя при Павел Иванович не само заради парите, а и защото страшно ме дразнеше, получавах направо спазми от яд. Налагаше се да използвам цялата си воля, за да не избухна. По практически съображения би трябвало да се ориентирам към по-богати спонсори. Характерът обаче трябва да се калява именно в тежки житейски периоди, когато всъщност не виждаш смисъл в това. Точно тогава носи полза.

За да съм наясно с ролята си в случващото се, Павел Иванович ми разказа подробно за причините на покаянието си. Мислех заради „наясното“ да му поискам още петдесет долара на сеанс и чаках момента, в който да зачекна въпроса за таксата. Той обаче все не идваше: Павел Иванович говореше прекалено дълго. За сметка на това пък почерпих от обясненията му маса интересна информация:

— Между 1940 и 1946 година, скъпа, обемът на промишленото производство в Русия е спаднал с двайсет и пет процента. Това при всичките ужаси на войната. А между 1990 и 1999 година намалява с повече от петдесет… Ама това е по-страшно от Чингис хан и Хитлер, взети заедно. И не го дрънкат бившите комунисти, пише го Джоузеф Стиглиц, главният икономист на Световната банка и Нобелов лауреат. Не сте ли чели „Globalization and its discontents“? Страхотна книга. Колкото до Америка, на нея атомна бомба изобщо не й трябва, докато го има Международния валутен фонд…

Дори забравях защо съм отишла при него и единствено нагайката на масата между нас ми припомняше защо. Скоро ми стана ясно, че покаянието на Павел Иванович е тотално — беше свързано не само с икономическия аспект на руската реформа, но и с културната история от последните десетилетия.

— Известно ли ви е — казваше той, като ме гледаше втренчено, — че навремето ЦРУ финансираше битническото движение и психеделичната революция? Целта беше да се създаде привлекателен образ на Запада в очите на младежта. Трябваше да се прокара линията, че America has fun. И успяха — даже сами си повярваха за известно време. Но най-смешното е, че всичките тия отрочета на генерали от ЛСД, дето опитваха КГБ и се правеха на битници, наистина играеха по свирката на ЦРУ, тоест извършваха греха, в който именно ги обвиняваше партията! А пък това беше бъдещата интелигенция, нервната система на нацията…!

Като говореше за вината на интелигенцията пред народа, той непрекъснато употребяваше два термина, които ми се струваха синоними — „интелигент“ и „интелектуалец“. Не издържах и попитах:

— Добре де, каква е разликата между интелигента и интелектуалеца?

— Много съществена — отговори ми. — Мога да я обясня само алегорично. Разбирате ли какво означава тази дума?

Кимнах.

— Когато сте били още съвсем мъничка, в този град живееха сто хиляди души, които получаваха заплата, защото целуваха задника на отвратителния червен дракон. Който вие вероятно вече дори не помните…

Поклатих глава в смисъл, че не го помня. Навремето, като мажа, наистина видях червен дракон, но вече съм забравила как изглеждаше — помня само, че ме беше страх. Павел Иванович едва ли имаше предвид този случай.

— Естествено тези сто хиляди мразеха дракона и мечтаеха да ги управлява зелената жаба, която воюваше с дракона. И в крайна сметка се съюзиха с жабата, отровиха дракона с получено от ЦРУ червило и почнаха да живеят поновому.

— Но какво общо има тук интел…

— Момент. — Той вдигна ръка. — Отначало те си мислеха, че при управлението на жабата ще правят абсолютно същото, само че ще получават десет пъти повече пари. Оказа се обаче, че вместо сто хиляди гъзолизци сега са нужни само трима професионалисти, които на осемчасови смени ще правят на жабата непрекъснат минет. А кой от стоте хиляди ще стане един от тези трима, ще се реши чрез открит конкурс, в който трябва да се покажат не само високи професионални качества, но и умението по време на работа да се усмихваш оптимистично с крайчеца на устните си…

— Признавам, вече съвсем изгубих връзката.

— Ето ви я и връзката. Въпросните сто хиляди са интелигентите. А тримата — интелектуалците.

Не знам защо, но не понасям да произнасят пред мен думата „минет“ — във всеки случай извън професионалния контекст. Неизвестно защо това ме вбесява. Освен това сравнението на Павел Иванович ми се стори толкова просташки намек за професията ми, че дори забравих за надбавката, която мислех да поискам.

— Говорите за минет, за да ми стане по-ясно ли? Поради жизнения ми опит?

— Не, не, скъпа — каза той снизходително. — Обяснявам го с такива термини, защото така и на мен почват да ми се изясняват нещата. Освен това въпросът в случая изобщо не е във вашия жизнен опит, а в моя.

Друг път по време на бичуването той почна да чете някакво списание. Това беше обидно само по себе си. Когато обаче почна да боде с показалец абзаците и да мърмори: „млъкни бе, мръсник“, се нервирах и преустанових процедурата — тоест внуших му пауза.

— Защо спряхте? — попита той учудено.

— Не ми е ясно ние на вертеп ли си играем, или на обществена библиотека.

— Извинявайте, мила — каза той, — ама това интервю е адски възмутително. Абсолютно безсрамие!

И тупна с пръст по списанието.

— Нямам нищо против детективите, обаче не понасям ченгетата да ми обясняват как да уредим Русия.

— Защо?

— Ами това е все едно някой шофьор на тежкотоварен камион да качи малолетно девойче срещу един минет и то изведнъж да вземе да вдигне глава от работното си място и да почне да му дава указания как се промива карбуратор при минус трийсет.

На Павел Иванович очевидно дори не му хрумваше колко обидно звучи това в разговор със сексработничка. Успях все пак да осъзная вълната на гнева още преди да ме залее и в душата ми се възцари весело спокойствие.

— Че какво толкова — казах небрежно. Може пък да е духала на толкова много шофьори, че всичко да й е ясно и наистина да може да ги учи как да промиват карбуратори.

— Направо ги съжалявам такива шофьори, драга, щом ще ги учи някаква си приказлива минетчийка. Никакви шофьори не са те.

„Приказлива минетчийка“ значи? Ама тоя тип… Пак сграбчих изблика на яростта си в момента на възникването му и пак овладях гнева си.

От друга страна, не беше лошо. Все едно в щорм скачаш на дъската за сърфинг и се носиш по вълните на разрушителните емоции, които не могат да ти направят нищо. Ако винаги ставаше така, помислих си, колко хора щяха да останат живи… Не почнах да възразявам на Павел Иванович по същество. За нас, лисиците, които сме поели по надсветовния път на дао, е по-добре да нямаме собствено мнение по подобни поводи. Ясно беше едно: че Павел Иванович е безценен тренажор на духа.

За жалост прекалено късно разбрах, че съм се нагърбила с прекомерна тежест. Когато за пръв път изгубих контрол, мина без осакатявания. Изкара ме от нерви една негова фраза за Набоков (да не говорим, че на масичката имаше ксерокопие на някаква статийка: „Явление фризьорово на келнерите: феноменът Набоков в американската култура“.

Обичам Набоков от трийсетте години на миналия век, още от времето, когато се снабдявах с парижките му текстове чрез високопоставените си клиенти от НКВД. Ах, какъв свеж полъх повяваше от тези машинописни листове в ужасната сталинска столица! Особено ме порази едно място в „Парижка поема“, тя ми попадна вече след войната:

Този шарен живот днес пред взора ми

(безповторен, обаче все пак

в друг театър и с други актьори

ще повтори последния акт),

ще е най-невъзможното щастие

да му просна килима така,

че на шарката днешна да паснат

шарки ткани от древна ръка…

Това Владимир Владимирович го е написал за нас, лисиците. Ние наистина безкрай гледаме представлението, изпълнявано от суетящите се актьори-хора, които са убедени, че го играят първи на тази земя. И измират с невъобразима бързина, и на мястото им идва нов набор, който започва да играе същите роли със същото вдъхновение.

Вярно, декорите винаги са нови, дори прекалено. Но самата пиеса вече от много отдавна не се променя. И понеже ние помним по-възвишени времена, непрекъснато ни измъчва тъга по изгубената красота и смисъл. Изобщо, тези думи засягаха едновременно много струни… Апропо, за струните — килимът от „Парижка поема“ е проснат в стихотворението на Хумберт Хумберт:

Где се разхождаш, Долорес Хейз?

На вълшебен килим? Каква марка?

Кугуар кремав ли моден е днес?

И паркирана ти в кой парк си?[1]

Знам каква марка е. Изтъкан е в Париж през трийсет и осма, в един летен ден, под белите гиганти на застиналите в лазура облаци, и после навит стига до Америка… Необходима беше цялата мерзост на Втората световна война, цялата чудовищност на наложените от нея безброй избори, за да бъде окачен в приемната на Хумберт. И в тоя момент тоя хуманитарни да вземе да изтърси:

— Щастието, скъпа, е ужасна противоречивост. Достоевски пита мислимо ли е изобщо, ако е платено със сълзата на дете. А Набоков, напротив, се съмнява може ли да има щастие без нея.

Не можех да понеса такава храчка върху гроба на писателя и хвърлих нагайката на пода. Имам предвид, че не само спрях да внушавам на Павел Иванович бичуването, а го накарах да види как нагайката се удари в пода с такава сила, че на паркета остана вдлъбнатина. После ми се наложи да я изчегъртам ръчно — когато той отиде в банята. Избягвам да споря с хората, но този пък кипнах и заговорих сериозно, все едно пред мен стоеше друга лисица:

— Обиждам се, когато бъркат Набоков с героите му. Или го наричат кръстник на американската педофилия. Това е дълбоко погрешен възглед по отношение на писателя. Запомнете, Набоков се изтървава, издава се не тогава, когато описва забранената прелест на нимфетката. В страниците човек не се издава, той ги съчинява, за да ги издаде. Издава се обаче, когато пестеливо, почти само с намек споменава за внушителните средства на Хумберт, които му позволяват да обикаля Америка с Лолита. За това, което му е на сърцето, винаги само намеква…

Опомних се и млъкнах. Винаги съм приемала историята на Лолита много лично и сериозно: за мен Долорес Хейз е символ на душата, вечно млада и чиста, а Хумберт е председател на борда на директорите на този свят. Освен това е достатъчно да сменим в стиха, който описва възрастта на Лолита („възраст: пет хиляди и триста дни“), думата „дни“ с „години“ и се получава ама съвсем за мен. Естествено не споделих това си наблюдение с Павел Иванович.

— Продължавайте, продължавайте… — изумено каза той.

— Писателят естествено мечтае не за невръстна американска ученичка, а за скромно състояние, което да му позволи спокойно да си лови пеперуди някъде в Швейцария. В тази мечта не виждам нищо срамно за един руски дворянин, разбрал цялата безплодност, цялата суета на житейския подвиг. А пък изборът на темата за книгата, предназначена да му осигури това състояние, дава представа не толкова за тайните стремежи на сърцето му, колкото за мислите му за новите му съотечественици и освен това за степента на равнодушието му към мнението им за него. Това, че книгата е шедьовър, също се обяснява просто — талантът не може да се скрие…

Докато привършвах тирадата си, се ругаех наум. И имаше защо.

Професионално аз имперсонирам девойче на ръба на женствеността, с невинни очи. Подобни създания не редят дълги изречения за творчеството на писатели от миналия век. Те говорят едносрично и просто, най-вече за материалното и видимото. А сега…

— Какво се разпали толкова?! — учудено възкликна Павел Иванович. — Чак очите ти светят! Откъде ги знаеш пък тия неща?

— Ами знам ги — казах намръщено. — Правих на един филолог анален фистинг…

И тържествено се заклех пред себе си повече да не влизам в спорове за културата с него, а да го използвам само по прякото му предназначение, като уред за развитие на силата на духа. Но вече беше късно.

Бележки

[1] Превод — П. Кънева.