Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Священная книга оборотня, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (септември 2009)
Корекция
sir_Ivanhoe (октомври 2009)

Превод на текста на Приложението: NomaD, септември 2009

 

Издание:

Виктор Пелевин. Върколашки метаморфози

ИК „Калиопа“, 2008

Редактор: Нина Ганева

Корица: Огнян Илиев

ISBN 978-954-9840-22-3

История

  1. — Добавяне

* * *

Вратата на асансьора се отвори и двамата с Михалич влязохме в пентхауза. Александър — с генералската униформа — седеше на един фотьойл и гледаше телевизия. Обърна се, но не заговори на мен, а на Михалич:

— Пак се осрахте, а? — Каза го весело и кимна към огромния течнокристален екран, на който вървяха едновременно два канала — по едната половина на екрана търчаха бели и червени футболисти, а на другата Аслан Удоев, с лепенка на челото, дуднеше нещо в тъмнолилавата си брада; приличаше на Карабас Барабас.

— Тъй вярно, другарю генерал-лейтенант — отговори притеснено Михалич. — Осрахме се. Целият отдел.

— Без мръсотии пред дамата.

— Слушам.

— Какво стана?

— Не е ясно. Непредвидени смущения. Вероятно от сигнала за точно време.

— Да де — каза Александър. — Стане ли белята, винаги прехвърляте всичко на техническия отдел.

— Тъй вярно, другарю генерал-лейтенант.

— Не ви ли е жал за изпълнителя?

Михалич махна с ръка.

— Шекспироведи купища, другарю генерал-лейтенант. Шекспировци си нямаме, да го еба.

— Предупредих те, Михалич, без мръсотии.

Михалич хвърли поглед към мен, после каза:

— Слушам. Да изготвя ли докладна?

— Не ми трябва докладна. Който се е издънил, той да му мисли. Знаеш, че не обичам бумащината. На хартия всичко е наред, обаче в живота… — Александър кимна към екрана — виждаш какво става.

— Тъй вярно, другарю генерал-лейтенант.

— Свободен си.

Александър изчака Михалич да излезе, после стана и дойде при мен. Знаех, че не иска да проявява чувствата си пред подчинения си, но все пак се направих на обидена и когато сложи ръка на рамото ми, се дръпнах.

— Можеше поне да ме поздравиш. Пък после да си говорите за мача с тоя тип. И изобщо — изключи го тоя телевизор!

Удоев вече го нямаше на екрана — на мястото му се беше появил някакъв млад педал с тротинетка и викаше възторжено:

— Напред с младежкия отбор на „Марлборо“!

В следващия миг изгасна.

— Извинявай — каза Александър и сложи дистанционното на масичката. — Здрасти.

— И що за език е това? Като на пиян хамалин!

— Моят? — Той се изплези. — Такива ли са на пияните хамали?

Усмихнах се. Няколко секунди мълчахме и се гледахме.

— Как си? — попита той.

— По-добре, благодаря.

— А каква е тази кошничка?

— Нося ти я — казах срамежливо.

Той я взе и смъкна хартията, с която я бях завила.

— Пирожки? — И ме погледна с недоумение. — Защо пък пирожки?

Сведох очи.

Челото му бавно се изглади.

— Чакай-чакай… Затова ли си с тая червена шапка? А-ха-ха-ха!

И без да спира да се смее щастливо, ме прегърна и в следващия миг се озовахме един до друг на дивана. Направи го толкова бързо и толкова естествено, че дори не успях да възразя, въпреки че мислех малко да се поопъвам. Не съм сигурна, впрочем, че наистина го исках.

— Също като в оня виц — каза той. — За вълка и Червената шапчица. Червената шапчица пита: защо са ти толкова големи очите? Вълкът казва: за да те виждам по-добре. Червената шапчица пита: а защо са ти толкова големи ушите, Вълчо? За да те чувам по-добре. Ами защо ти е толкова голяма опашката? Това не е опашка, рекъл вълкът и се изчервил…

— Пфу!

— Не е ли смешно?

Вдигнах рамене.

— Просто е неправдоподобно. Вълкът да се изчерви. Нали муцуната му е космата. Дори да се изчерви, няма да му личи.

Александър като че ли се замисли, после се съгласи:

— Всъщност да де. Обаче това е виц.

— Добре че поне от вицовете знаеш коя е Червената шапчица — казах. — Почти си мислех, че няма да разбереш намека.

— Е, не съм чак толкова тъп. И аз чета книги.

— За възпитанието?

Той се изчерви — като във вица.

— Извинявай, ако съм бил невъзпитан. Всъщност вече ти се извиних. Колкото до книгите — наистина чета. Всеки ден.

И кимна към масичката, където имаше някакво криминале — „Вампири с пагони“.

— Интересна ли е?

— Не особено.

— Защо я четеш тогава?

— Искам да разбера защо й е такова заглавието. Нали проверяваме всичко и всички.

— Кои сте тия, дето проверявате всичко и всички?

— Няма значение — каза той. — Това няма отношение към литературата.

— Криминалетата също нямат отношение към литературата.

— Не ги ли обичаш?

Завъртях глава.

— Защо?

— Защото са скучни. Още от първата страница разбираш кой е убиецът и защо е убил жертвата.

— Сериозно? Ако ти прочета първата страница на тия „Вампири“, ще ми кажеш ли кой е убиецът?

— И без да ми я четеш, ще ти кажа. Авторът. За пари.

— Хм… Всъщност Да. Ами кое тогава е литература?

— Марсел Пруст например. Или Джеймс Джойс.

— Джойс? — Той се попремести към мен. — Дето е написал „Одисей“? Опитах да я чета. Пълна скука. Честно, наистина не разбирам защо се пишат такива книги.

— Как така?

— Ами „Одисей“ например. Никой не го чете. Прочели са го трима души и после цял живот се хранят от това пишат статии и ходят по конференции. Никой друг не я е прочел тая книга.

— Виж какво — казах и хвърлих „Вампирите“ на пода. — Ценността на една книга не се определя от това колко хора са я прочели, Гениалността на „Джокондата“ не зависи от това колко посетители минават покрай нея за една година. Великите книги имат малко читатели, понеже, за да ги прочетеш, трябва да положиш усилия. Но именно от тези усилия се ражда естетическият ефект. Литературният фастфуд никога не може да даде нещо подобно.

Той ме прегърна през раменете.

— Вече те помолих да говориш по-простичко.

— Съвсем простичко мога да го кажа така. Четенето е общуване, а кръгът, в който общуваме, ни прави онова, което сме. Представи си, че си шофьор на тир. Книгите, които четеш, са като хората, които качваш на стоп. Ако качваш културни, умни хора — и ти ще станеш умен. Ако качваш простаци — и ти ще станеш простак. Да четеш криминалета е като… като да качиш някоя тъпа проститутка само заради един минет.

— Та значи кого да качвам? — попита той и ми бръкна под блузката.

— Трябва да четеш сериозни, умни книги, без да жалиш нито усилия, нито време.

Ръката му замря на корема ми.

— Аха — каза той. — Значи, ако съм тираджия, трябва да кача някой плешив лауреат на шибанобеловата награда, та две седмици да ме чука в гъза, докато внимавам да не вляза в насрещното платно. Правилно ли те разбирам?

— Е, така опошляваш всичко — казах и млъкнах.

Хм, сама бях използвала примера с минета в камиона, за който насмалко да убия бедния Павел Иванович. По-глупаво нещо от презрителните ми думи за проститутките пък едва ли можеше да се измисли — нали Александър знаеше каква съм. Оставаше ми да се надявам, че всичко това може да мине за смирение. Ако се съдеше по онова, което последва, май мина.

Ние, лисиците, имаме един сериозен недостатък. Ако ни кажат нещо, което се набива в ума, почти винаги го повтаряме в разговорите си с другите, без значение дали е глупаво, или умно. За жалост нашият ум е съшият симулатор като кожената торбичка-хуеуловител под опашката ни. Той не е истински „орган на мисълта“ — това не ни е нужно. Да мислят хората по време на героичния си слалом от мястото, от което излизат, до гроба. Лисичият ум е просто тенисна ракета, с която можем до безкрай да отбиваме топката на разговора по каквато и да било тема. Ние връщаме на хората взетите от тях назаем съждения — отбиваме ги под друг ъгъл, ниско, високо, както дойде.

Скромно ще отбележа, че моята симулация почти винаги е по-добра от оригинала. Ако ще продължаваме аналогията с тениса, справям се отлично с всички трудни топки. Вярно, топките в главите на хората са трудни до една. Не ми е ясно едно — кой ги подава? Някой от хората ли? Или подаващият трябва да се търси някъде съвсем на друго място, което всъщност изобщо не е място?

Ще трябва да изчакам да поговоря с някой наистина умен човек. Тогава вече ще видим къде ще забия топката. Между другото, точно по този начин се уча вече от над хиляда години.

Докато мислех за тези неща, той вече беше успял да ми свали блузката. Не се дърпах, само страдалчески вдигнах кранчетата на веждите си, като малка балеринка, насилвана за пореден път по пътя към театъра от огромен рижав есесовец. Какво да се прави, другари, окупация…

Вярно, днес балеринката се беше подготвила за срещата. Бях с бельо — бели дантелени бикини, в които бях изрязала с ножици дупка за опашката си, и три еднакви дантелени сутиена размер нула. Двата ми долни чифта цицки бяха голи, но те пък си се крепяха сами, всъщност едва се подаваха от тялото ми. Планът ми естествено не беше да оправдавам очакванията на вълка. Всичко това беше просто постмодернистка ирония по повод на ставащото, вариация на темата Звяр, върху която той се беше разпрострял надълго и нашироко при предишната ни среща.

Не знаех дали закачката ми ще му хареса и малко се вълнувах. Хареса му. И то толкова много, че той веднага почна да се трансформира.

Този път не бях толкова уплашена и успях по-добре да видя какво става. Отначало изскочи сивата рошава опашка. Изглеждаше доста сексуално — все едно се разгъна пружина, която той вече не можеше да удържа в гръбнака си. После тялото му се изви, а опашката и главата се дръпнаха една към друга като краища на лък, натегнат от невидима тетива. И после той обрасна с козина.

Думата „обрасна“ не е най-подходящата. Всъщност кителът и панталоните му се превърнаха в козина, а пагоните и лампазите, все едно нарисувани с гваш върху нея, докато е била още мокра, с изсъхването й щръкнаха в хиляди твърди косъмчета.

Едновременно с това той по някакъв съвсем естествен начин се разшири и наедря. В природата няма такива огромни вълци, той повече приличаше на отслабнал мечок. Тялото му обаче беше истинско, физично и плътно — усетих тежестта му, когато затисна ръката ми с лапа; ръката ми потъна в дивана.

— Ще ме смачкаш, вълк с вълк! — писнах и той си махна лапата.

Очевидно усещането за собствената му сила и за моята слабост го възбуждаше. Той наведе над мен чудовищната си паст (дъхът му беше горещ, но сладък, като на бебе) и поред прехапа трите ми сутиена, смъкваше ги със страховитите си космати пръсти.

Сърцето ми спираше при всяко щракване на зъбите му толкова близо до тялото ми. Бяха остри като бръснач — защо ли му беше при това положение Моника Люински? От друга страна, ясно ми беше, че пуши пури, когато е в човешката фаза.

Той прехапа и бикините ми, отскочи и заръмжа, все едно се канеше да ме разкъса. После падна пред мен на колене и като адски органист отпусна огромните си лапи на крехките клавиши на ключиците ми… Край, помислих си.

Но той внимаваше да не ме заболи. Според мен би могъл да се държи мъничко по-агресивно — бях готова за това. Но и така не беше зле. Имам предвид, бях се настроила за болка и мъка и бях готова да понеса и повече. Изпитанието обаче не се оказа толкова мъчително, колкото очаквах.

Все пак просто за очи от време на време изстенвах:

— Ох, боли! Не ръгай толкова силно бе, чудовище такова! Нежно, плавно… Да, точно така.