Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (4)

* * *

Цилиндърът е кастов знак, намекващ за принадлежност към елита, както и да се отнасяме към същия. И ако на входа на хотела те посреща човек с цилиндър, кланя ти се доземи и ти отваря вратата, значи те качва на такива социални висини, че това налага сериозни финансови задължения върху хората, на които не им е провървяло толкова в тоя живот.

Което тутакси се отразява в менюто. Сядам на бара и се задълбочавам в дринк-листа, опитвам се да намеря нишата си между четирийсетдоларовите уискита и шейсетдоларовите коняци (за четирийсет грама, моля ви се!). Имената на лонгдринковете се групират в остросюжетна повест: Tekila Sunrise, Blue Lagoon, Sex on the Beach, Screwdriver, Bloody Mary, Malibu Sunset, Zombie^[1]. Направо филмов сценарий.

Но аз си поръчах коктейл със заглавие Rusty Nail^[2] — не в чест на наближаващата среща, както би си помислил някой с психоанализна нагласа на ума, а заради непонятното Drambuie, което влизаше в него заедно със скоча. В тоя живот всеки ден трябва да научаваме по нещо ново. Освен това менюто беше на два езика и на руски този коктейл се казваше „Расти Найл“. Милият Найл, живурка си някъде в предградията, планира си плановете и изобщо не подозира, че след емиграцията го чака един голям ръждив пирон… Още една заявка: историята на руско-американец, потеглил към светлините на голямата мечта и се naHANDril. Ох, защо не съм в кинобизнеса!

В бара седяха две мои съратници — Карина от бившите моделки и транссексуалката Нели. Тя дойде тук от хотел „Москва“, след като го закриха. Нели наскоро я чукна петдесетакът, обаче се оправя идеално. В момента омайваше някакъв галантен скандинавец, а пък Карина сам-саменичка се тровеше и аз не знам с коя цигара, което си личеше по наплесканите с червило фасове в пепелника. И до днес не знам точно защо става така, но става, и то редовно — Нели, грозницата с комсомолската биография, бичи повече от малките с вид на моделки. Причините може да са различни:

1) западнякът, откърмен с идеите за женското равноправие, просто не може да отхвърли една жена поради възрастта й или външните й несъвършенства, понеже на първо място вижда в нея човека;

2) за мислещия западняк да удовлетвори половите си потребности с фотомодел означава да се поддаде на идеолозите на консумативното общество, а това е пошло;

3) западнякът поставя социалния инстинкт толкова по-високо от биологичния, че дори в такова интимно нещо като секса се грижи на първо място за най-неконкурентоспособните участнички в пазарните отношения;

4) западнякът е убеден, че грозницата ще му излезе по евтинко и че след един час падение ще му останат повечко пари за вноските по „Ягуар“-а.

Точно както ми беше наредил барманът Серж, изобщо не гледах към него. В „Национал“ всички снасят за всички, така че трябва да се внимава. Освен това в момента Серж ми беше безинтересен, повече ме интересуваше клиентът.

За въпросната длъжност в бара имаше двамина кандидати: един сикх с тъмносин тюрбан, приличаше на шоколадов заек, и мъж на средна възраст с костюм с жилетка и с очила със златни рамки. И двамата седяха сами — очилаткото пиеше кафе и се взираше в квадрата на остъкления двор, а сикхът четеше „Financial Times“ и полюшваше лакирания си чепик в такт с пианиста, който майсторски реанимираше културното наследство на деветнайсети век в съвременни звуци. Свиреше прелюдията на Шопен „Капки дъжд“, същото, което изпълнява злодеят във филма „Moonraker“, когато се появява Бонд. Обожавам Шопен. О, не току-така София Андреевна Толстая, докато през последните години на живота си работи върху опровержението на „Кройцеровата соната“, възнамерява да нарече труда си „Прелюдиите на Шопен“…

По-добре ще е да е тоя с очилата, помислих си. Ясно беше, че не пести за „Ягуар“, вече си имаше. За такива цялата тръпка е да си похарчат парите. Тази трансакция ги възбужда повече от всичко, което може и изобщо да не стане, ако ги напиеш, както трябва. Виж, сикхът — сикхът е друга работа.

Усмихнах се на очилаткото и той също ми се усмихна. Чудничко, помислих си, и в същия момент сикхът сгъна финансовия си вестник, стана и дойде при мен. И каза:

— Lisa?

Това беше днешният ми псевдоним.

— That’s right — отговорих радостно.

Какво друго да направя.

Той седна срещу мен и веднага почна да ругае тукашната кухня. Английският му беше много добър, както впрочем на повечето индоангличани — истинско оксфордско произношение, малко сухо, с което леко напомня руски акцент. Вместо „fucking“ като някое бойскаутче казваше „freaking“, което беше наистина смешно, понеже я натикваше тая думичка във всяко второ изречение. Може би пък религията му забраняваше да ругае — има го в сикхизма този момент. Оказа се портфейлен инвеститор и едва се сдържах да не го попитам къде му е портфейлът. Портфейлните инвеститори не обичат тая шегичка. Знам го, понеже всеки трети мой клиент в „Национал“ е портфейлен инвеститор. Не че в „Национал“ отсядат чак толкова портфейлни инвеститори, просто аз изглеждам съвсем млада, почти дете, а всеки трети портфейлен инвеститор е педофил. Честно, не ги обичам. То си ми е професионално.

Той почна с изключително старомодни комплименти — в смисъл, направо не можел да повярва, приличала съм на девойката от мечтите му в невинните му мокри детски сънища, точно така го каза. И тъпотии от тоя род. После поиска да ми види паспорта — да се убеди, че съм пълнолетна. Свикнала съм с такива молби. Дадох му го — задграничен и естествено фалшив, в него се водех Алиса Ли.

Сама съм си го измислила това — от една страна, разпространено корейско фамилно име, подхожда на азиатското ми личице. От друга — нещо като намек: „Алиса ли?“ Сикхът му огледа всичките страници — очевидно се боеше за доброто си име. По паспорт бях на деветнайсет.

— Да ви почерпя нещо? — попита ме.

— Вече поръчах — отвърнах. — Ей сега ще го донесат. А вие на всички момичета ли казвате същото — за невинните си детски сънища?

— Не, само на вас. На никое друго момиче не съм го казвал.

— Ясно. Тогава и аз да ви кажа нещо, което не съм казвала на никой мъж. Приличате на капитан Немо.

— Капитан Немо от „Капитан Немо“?

Охо, помислих си, що за начетен портфейлен инвеститор.

— Не, от американския филм за изисканите джентълмени. Там имаше един изискан джентълмен, също като вас. Брадат подводничар каратист със син тюрбан.

— Ама филмът по Жул Верн ли е?

Донесоха ми коктейла. Мъничък — само шейсет грама.

— Не точно. Там събират всичките супермени от деветнайсети век — капитан Немо, Невидимия, Дориан Грей и така нататък.

— О? Оригинално.

— Нищо оригинално няма. Основаната на посредничеството икономика поражда култура, която предпочита да препродава създадените от други образи, вместо да създава нови.

Тази фраза я бях чула от един ляв френски кинокритик, който ме прекара с триста и петдесет евро. Не че бях съгласна с всичко в нея, но просто всеки път, когато я повтарях при разговор с клиент, ми се струваше, че кинокритикът си отработва няколко условни единици. На сикха обаче това му дойде нанагорно.

— Моля? — И се намръщи.

— С две думи, този персонаж, Немо, страшно приличаше на вас. Брада, мустаци… И освен това се молеше на богинята Кали в подводницата си.

— Е, значи нямаме много общо — усмихна се той. — Аз не се прекланям пред богинята Кали. Аз съм сикх.

— Много уважавам сикхизма — казах. — Според мен това е една от най-съвършените религии на света.

— Познавате я?

— Да, разбира се.

— Сигурно просто сте чули, че сикхите носят тюрбани и бради — засмя се той.

— В сикхизма не ме привличат външните му атрибути. Възхищава ме духовната му страна, особено храбростта на прехода от упованието в живите учители към упованието в книгата.

— Но така е и в много други религии — каза той. — Просто вместо Корана или Библията ние имаме Гуру Грант Сахиб.

— Но никой друг не гледа на книгата като на жив наставник. Освен това никъде другаде няма такава революционна концепция за Бога. Най-впечатлена съм от двете основни черти, които радикално отличават сикхизма от всички други религии.

— И кои са те според вас?

— Първо, признаването на факта, че Бог е създал света не с някаква възвишена цел, а най-вече за собствено удоволствие. Никой преди сикхите не се е осмелявал да го твърди. И второ — богонамирането. За разлика от другите системи, в които имаме само боготърсачество.

— Какво имате предвид с „боготърсачество“ и „богонамиране“?

— Спомняте си апорията с екзекуцията на площада, нали? Тя често се привежда в коментарите към свещените сикхски текстове. Мисля, че води началото си от гуру Нанаку, но не съм съвсем сигурна.

Сикхът така опули кафявите си очи, че заприлича на рак.

— Представете си пазарския площад — продължих. — В центъра имаме заобиколен от тълпа ешафод, на който отсичат главата на осъден престъпник. Обичайна за средновековна Индия картина. За Русия също. Та значи боготърсачеството е, когато най-добрите членове на нацията се ужасяват от кръвта по брадвата, започват да търсят Бога и в резултат след сто години и шейсет милиона трупа постигат леко повишаване на кредитния рейтинг.

— О, да — каза сикхът. — Това е огромно постижение на страната ви. Имам предвид повишаването на кредитния рейтинг. А какво е богонамирането?

— Когато намират Бог направо на пазарския площад, както са направили учителите на сикхите.

— И къде е той?

— Бог в тази апория е и екзекуторът, и екзекутираният. Но той е и тълпата около ешафода, самият ешафод, брадвата, капките кръв по брадвата, пазарският площад, небето над пазарския площад и прахта под краката. И, разбира се, и тази апория, и — най-главното — онзи, който я слуша сега…

Не съм сигурна, че такъв пример може да се нарече апория, понеже в него няма неразрешимо противоречие въпреки че може би то е тъкмо в това, че Бог се открива сред кръвта и ужаса. Както и да е, сикхът нямаше възражения срещу този термин. Само се опули още повече и заприлича не само на рак, а на рак, който най-после е загрял защо около него са наредени пълни догоре халби. Докато той размишляваше над думите ми, аз спокойно си допих коктейла — така и не ми стана ясно какво е това Drambuie. Сикхът, трябва да призная, изглеждаше живописно — все едно балансираше на ръба на озарението и само лекичък външен тласък можеше да измести центъра на неустойчивото му равновесие.

Всъщност точно така стана. Щом чашата ми докосна масата, той дойде на себе си. Извади от портфейла си карта „Diners Club Platinum“ с холографски Че Гевара и потропа с нея по масата да привлече сервитьора. После сложи ръка на китката ми и прошепна:

— Не е ли време да се качваме?