Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (33)

* * *

Има едни турски дъвки с картинки вътре и на картинките са нарисувани влюбени в най-различни смешни ситуации. Под картинките пише: „Love is…“ Доскоро често ги виждах налепени по стените на асансьорите и входовете. Ако трябва да направя своя версия на този комикс, ще нарисувам вълк и лисица със сплетени опашки, как гледат телевизия.

Технологията на чудото се оказа по-проста, отколкото предполагах. Достатъчно беше да съединим хипнотичните си органи във всяка поза, която ни позволяваше да го направим. Допираха се само опашките ни: трябваше да гледаме какво става на екрана и по-тясната близост само пречеше.

Разработихме ритуала невероятно бързо. Обикновено той лягаше на една страна и отпускаше краката си на пода, а аз сядах до него. Пускахме си някой филм и аз го галех, докато не почнеше трансформацията. Тогава качвах крака на пухкавите му слабини, съединявахме антените си — и се почваше нещо безумно, което никое безопашато същество не може да разбере. Интензивността на преживяваното беше толкова силна, че трябваше да прилагам специална техника, за да се успокоя — откъсвах очи от екрана и си повтарях мантрата от Сутрата на сърцето, хладна и дълбока като кладенец; в тези санскритски стихове всяка душевна суета се разтваря безследно. Обичах да гледам как се съединяват опашките ни — червена и сива. Все едно някой палеше прогнил пън и по него плъзваха весели искрящи пламъци… Не споделях това сравнение с Александър все пак.

Но докато техническата страна на нещата беше елементарна, изборът на маршрут за разходките ни всеки път пораждаше спорове. Вкусовете ни не само бяха различни, те просто бяха от различни вселени. Всъщност при него беше изобщо трудно да се говори за вкус в смисъл на ясна система на естетични ориентири. Беше като осмокласник, харесваше всичко героично-сантиментално и с часове ме караше да гледам самурайски драми, уестърни и — нещо, което изобщо не можех да понасям — японски анимационни филмчета за роботи. А после въплъщавахме в мечта страничните любовни линии, нужни на режисьорите на целия този видеобоклук, за да има поне някакви паузи между убийствата и побоищата. Отначало беше интересно, впрочем. Но само отначало.

Като на професионалистка със стаж бързо ми писна от стандартните любовни quickies — бях дала на човечеството повече илюзии на тази тема, отколкото порнофилми беше заснело самото то. Харесваше ми да бродя из terra incognita на съвременната сексуалност, да изследвам граничните й области, ойкумена на обществения морал и нравственост. А той не беше готов за това и въпреки че никой на света не можеше да стане свидетел на съвместната ни халюцинация, винаги го възпираше някакъв вътрешен часови.

На призивите ми да се отправим в някое необичайно пътешествие отвръщаше с притеснен отказ или, напротив, предлагаше нещо немислимо за мен. Например да се превърнем в две анимирани трансформерчета, които откриват интереса си едно към друго на покрива на някой токийски небостъргач… Ужас. А когато аз настоявах да съм немският майор от „Касабланка“ и да го натегна, докато той е негърът пианист и пее „It’s summer time and the living is easy“, го обземаше такъв ужас, все едно го увещавах да измени на Родината.

Това би могло да е интересна тема за доктор Шпенглер: повечето руски мъже са хомофоби, понеже в руския ум са много силни метастазите на криминалния кодекс на честта. Всеки сериозен мъж, с каквото и да се занимава, си има едно наум за затвора и се стреми да не допуска нарушения на затворническите табута, за което ще трябва да плаща със задника си. Поради тази причина животът на руския мачо прилича на перманентен спиритически сеанс: докато тялото се къпе в разкош, душата си излежава присъдата зад решетките.

Аз, впрочем, знам защо е така и мога да напиша по въпроса дебела умна книга. Основната й идея ще е следната: Русия е общинна страна и разрушаването на селската общинност води до това, че източник на народния морал става престъпната. Престъпниците заемат мястото, където е живял Бог — по-точно е да се каже, че Бог сам става един от тях: дума даваш, дума държиш, както тегли чертата на дискурса неизвестният майстор на криминалните татуировки. А когато беше демонтирана и последната протеза на религията, съветски „вътрешен партиен комитет“, камертон на руската душа окончателно стана китарата, акомпанираща на престъпните балади.

Но колкото и да е отвратителен престъпническият морал, друг изобщо не остана. Навсякъде каруци с дини и няма свестни хора, няма, приблизително така пише Лермонтов. Интересно е обаче, че „дини“ в днешния руски жаргон означава милиарди, за което наскоро писах на Ей в Тайланд. Та дини има, а свестни хора няма, останаха само ченгета-куки и журналистчета-спинтрии, специализирали се в пропагандата на либералните ценности.

Уф! Няма да го задрасквам това последното изречение, нека читателят да му се полюбува. Това е то лисичият ум. Ние, плътениците, сме си естествени либерали, горе-долу както душата е родена християнка. Но какво пиша? Да, какво пиша?! Ужас. Макар че е ясно откъде ми се е набило в главата. За журналистите-спинтрии — от ченгетата-куки. А за ченгетата-куки — от журналистите-спинтрии. Няма как: като чуе някакво съждение, лисицата непременно го споделя в първо лице. Понеже как иначе? Ние си нямаме наше мнение по тези въпроси (то само това остава), а пък ни се налага да живеем сред хората все пак. И съответно да се пласираме. Добре все пак, че не ми се налага да пиша книга за Русия. Не ставам за Солженицин в Ясна поляна. Да не живеем в лъжа. LG. Уф, пак се отвлякох.

Рядко обсъждах с Александър природата на хомофобията му (той не обичаше да говори за това), но бях сигурна, че причината трябва да се търси в престъпните катакомби на руското съзнание. Хомофобията му стигаше дотам, че той отхвърляше всичко, в което имаше и най-малкия намек за педерастия. При което я намираше на най-неочаквани места. Смяташе например, че стихотворението на Бунин „Петел^[1] на кръста на черквата“ е посветено на тежкото положение на гейовете в царска Русия. Когато ми го каза, си представих как някой шансоние се опитва да си спаси задника от пияните селяни, излезли с иконите на литийно шествие, като им пее от камбанарията.

— Защо толкова мразиш гейовете? — попитах.

— Защото са антиприродни.

— Но нали природата ги е създала. Как ще са антиприродни?

— Антиприродни са — тросна се той. — Децата са скрити в секса като семките в динята. А педалите се борят за правото да ядат дини без семки.

— С кого се борят?

— С динята. На всички останали вече отдавна им е през оная работа. Динята обаче не може да съществува без семки. Точно затова казвам, че са антиприродни. Не са ли?

— Познавах една диня — казах, — която смяташе, че размножаването на дините зависи от способността им да внушат на хората мисълта, че е полезно да се гълта семенцето им. Дините обаче преувеличават хипнотичните си способности. Всъщност размножаването на дините става чрез процес, за който те си нямат представа, тъй като не могат да бъдат негови свидетели. Понеже този процес почва там, където свършва динята.

— Пак го извъртя така, че нищо не разбрах, рижавелке — каза той недоволно. — Хайде без тия педалски номера.

Александър особено ненавиждаше Лукино Висконти. Предложенията ми да пуснем нещо на този режисьор (когото смятам за един от най-големите майстори на двайсети век) всеки път се приемаха като лична обида. Запазила съм фрагмент от един наш спор. Всички други диалози в записките ми са възпроизведени по памет, но този е абсолютно точен, понеже случайно го записах. Привеждам го, защото искам още веднъж да чуя гласа на Александър — докато пиша, ще си го слушам.

 

АС: „Смърт във Венеция“? Стига, ма! Аз да не съм педал!

АХ: Дай тогава „Семеен портрет“.

АС: Не. Такеши Китано. Затоичи наказва гейшата убийца… А после гейшата убийца наказва Затоичи.

АХ: Не ща. Дай по-добре още веднъж „Отнесени от вихъра“.

АС: А, не. Стълбището е много дълго.

АХ: Какво стълбище?

АС: По което трябва да те качвам в спалнята. А пък ти ще го направиш пет пъти по-дълго. Предния път цял се изпотих. Сериозно. Макар че уж така и не станахме от дивана.

АХ: Ами обичам да ме носят на ръце от време на време… Добре, този път ще го направя късичко. Хайде де…

АС: Хайде по-добре… Ще ми се нещо със стрелба.

АХ: Ами тогава „Мълхоланд Драйв“! Там стрелят. Моля ти се де!

АС: Пак с твоите глупости. Няма, колко пъти да ти казвам! Намери си някой педал на пиацата и си го гледай с него.

АХ: Защо пък педал? Няма ли лесбийки?

АС: То пък голямата разлика!

 

(По-нататък в разговора следва пауза, през която се чува шумолене и потракване. Прехвърлям разпилените по пода касети.)

 

АХ: Я, има един филм по Кинг. „Dreamcatcher“. Гледал ли си го?

АС: Не.

АХ: Дай да го пробваме. И няма да сме хора, а пришълци.

АС: Какви са пришълците?

АХ: С вертикални зъбати усти по дължината на цялото тяло, очите им са отстрани. Целувка с кръв, представяш ли си? Това си е жив кунилингус. Мисля, че точно така се размножават.

АС: Скъпа, кръвта на работа ми е предостатъчна. Дай нещо романтично.

АХ: Романтично… Романтично… „Матрицата-2“ например. Искаш ли да изчукаш Киану Рийвз?

АС: Не особено.

АХ: Дай тогава аз да го изчукам.

АС: Забранявам. Третата „Матрица“ имаме ли я?

АХ: Да.

АС: Там може да се получи интересно с ония машинки…

АХ: Какви машинки?

АС: Ония човекоподобните роботи, в които се пъхат хората. И черните октоподи. Значи роботът хваща някой черен октопод и…

АХ: Ти да не си на дванайсет годинки?

АС: Значи разкарваме „Матрицата“.

 

(Пак шумолене. Май минавам към компактдисковете.)

 

АХ: А „Властелинът на пръстените“?

АС: Пак ще измислиш нещо гадно.

АХ: Чак на хобит няма да пусна, можеш да си сигурен. От какво те е страх всъщност? Че може да научат в работата ти? Да си развалиш моралния облик?

АС: Не ме е страх. Просто не искам…

АХ: Имаме филми и на английски. Хм, интересна подборка.

АС: Кои са?

АХ: „Midnight Dancers“… „Sex Life in LA“…

АС: Не ги ща.

АХ: „Versace Murder“?

АС: Не.

АХ: Защо?

АС: Просто не ща.

АХ: А знаеш ли какво казват гейовете в Маями вместо vice versa? Vice Versace^[2]. Виж колко духовито…

АС: Да бе, понеже отначало единият педал духа на другия и после обратно. Това ти е духовитото.

АХ: Да го пусна ли?

АС: Казах ти вече. Върви на паметника на героите от Плевен или в магазин „Морски дарове“, намери си някой педал и си прави кефа с него.

АХ: Не бъди чак такъв обскурант. Четох, че дори в дивата природа има хомосексуални животни. Овцете. Маймуните.

АС: Колкото до маймуните, аргументът изобщо не е в полза на педалите.

АХ: Добре са те подковали. Коя е тая касета, дето я взе?

АС: „Ромео и Жулиета“.

(Чува се как пръхтя презрително.)

АХ: Хвърли я в боклука.

АС: Дай да я изгледаме още веднъж.

АХ: Ох, не ти ли писна?

АС: Добре де, за последен път. Хайде, а? Точно като Жулиета си с това потниче.

АХ: Ох, какво да те правя, Ромео… Добре. Обаче при едно условие.

АС: Какво?

АХ: После пускаме „Мълхоланд Драйв“.

АС: Р-р-р!

АХ: Божичко! Вече?!

АС: Р-р-р!

АХ: Сега де, сега… Пускам го. Скоро ще го науча наизуст тоя филм. Два рода равно свински от Верона, чиято свинщина е тук пред вас, отново нарушавайки закона, проливат ближна кръв със вражи бяс…

АС: У-у-у!

АХ: Не се стягай де, сивчо. Това е Шекспир. Апропо, по въпроса за свинята. Не помня казвах ли ти, Свинята не може да види небето, просто вратът й е такъв. Хубава метафора, нали? Просто не може — и точка. Дори сигурно не знае, че има небе…