Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (37)

* * *

Ако нашият начин да правим любов изглежда на някого извратен („опашкоблудие“, моля ви се, как пък го измисли — и да искаш, не можеш да го забравиш), ви съветвам да се вгледате по-внимателно в онова, което правят хората. Първо си мият телата, обезкосмяват ги, поливат се и се пръскате течности, които унищожават естествената им миризма (това особено възмущаваше граф Толстой) — само и само за малко да станат fuckable. А след любовния акт пак се потапят в унизителните подробности на личната хигиена.

И не стига това, ами хората се срамуват от телата си или са недоволни от тях: мъжете помпят мускули, жените с всички сили отслабват и си слагат силиконови протези. Пластичните хирурзи даже вече измислиха термин: „микромастия“ — това е, когато гърдите са по-малки от дини. Мъжете пък почнаха да си удължават членовете и продават специални хапчета, та после да работят. Без пазар на болестите нямаше да има и пазар на лекарства — точно това е тайната на Хипократ, която лекарите се кълнат да не издават.

Човешкото любовно влечение е изключително крехко чувство. Може да го убие глупава фраза, неприятна миризма, неправилно положен грим, случайно присвиване на стомаха — всичко. Това може да стане мигновено и никой човек не може да го спре. Нещо повече, също като във всичко човешко, в това влечение се крие бездънен абсурд, трагикомична пропаст, която умът преодолява толкова лесно просто защото не знае за съществуването й.

Въпросната пропаст поне според мен най-добре я описа един червен командир през есента на 1919 година — след като го нагостих с омайни гъби, които набрах до релсите на спрелия му брониран влак. Та той се изрази така: „Бе нещо не мога да разбера защо като ми харесва красивото и одухотворено лице на някоя, после трябва да я ръгам в мократа космата п…а!“ Грубо казано, разбира се, но същината е схваната точно. Между другото, преди завинаги да изчезне в полето, той каза и още една интересна мисъл: „Всъщност като си помисли човек, женската привлекателност зависи не толкова от прическата и осветлението, колкото от ташаците ми“.

Но хората въпреки това правят секс — вярно, през последните години предимно през гумени торбички, та нищо да не нарушава самотата им. Този бездруго съмнителен спорт започна да прилича на спускане със ски: рискът за живота е горе-долу същият, обаче трябва да внимаваш не за завоите на пистата, а да не ти се изхлузи скиорският костюм. Хората, които се отдават на това занимание, са смешни като моралисти и нямат право да съдят кое е извращение и кое — не.

Влечението на плътениците един към друг не е толкова зависимо от променливата външна привлекателност. Но и тя има значение, разбира се. Предусещах, че станалото с Александър ще се отрази на интимните ни отношения. Но не мислех, че травмата ще е толкова дълбока. Александър бе все така нежен с мен, но само до определена граница: там, където преди тази нежност преминаваше в близост, сега все едно беше опъната бодлива тел. Той явно си мислеше, че в новия си облик вече не ме привлича. Отчасти беше прав — черното куче не предизвикваше у мен същите чувства като могъщия северен вълк, от който ми секваше дъхът. Кучето беше много мило, да. Но дотук. Можеше да разчита на симпатията ми. Но не и на страст.

Това обаче нямаше никакво значение. Бяхме се отказали от вулгарния човешки секс още когато разбрахме колко далече в приказката могат да ни отведат преплетените ни опашки. Така че метаморфозата му не беше по-сериозна пречка за страстта ни, отколкото ако почнеше да носи черно бельо вместо сиво. Но той като че ли не го разбираше и си мислеше, че го отъждествявам с физическото му вместилище. А може би шокът от случилото се и ирационалното му чувство за вина бяха толкова силни, че той просто си беше забранил да мисли за наслада — мъжете, с опашка или без, все пак психологически са много по-уязвими от нас въпреки цялата си външна бруталност.

Не проявявах инициатива. Но не защото ми беше станал неприятен. Прието е първата крачка да я прави мъжът и аз инстинктивно се придържах към това правило. Може би, мислех си, е изпаднал в униние и му трябва време да се оправи. От един негов въпрос обаче най-после се досетих за проблемите му.

— Веднъж спомена за философа Бъркли — каза ми той. — Дето смятал, че всичко съществува изключително като възприятие.

— И какво? — попитах.

Наистина се бях опитала да му го обясня и май бях постигнала някакъв успех.

— Излиза, че сексът и мастурбацията са едно и също, нали?

Стъписах се.

— Защо?

— След като всичко съществува единствено като възприятие, значи да правиш любов с истинска жена е същото като да си я въобразиш.

— Не е точно така. Бъркли казва, че обектите съществуват във възприятието на Бог. Мисълта за красива жена е просто твоя мисъл. А красивата жена е мисълта на Бог.

— И двете са мисли обаче. Защо да правя любов с мисъл на Бога е добро, а със своята собствена мисъл да е лошо?

— Е, това вече е категоричният императив на Кант.

— Да бе, всичко знаеш — изсумтя той недоволно и отиде в гората.

След този разговор разбрах, че трябва спешно да му се притека на помощ. И то така, че да не накърня самолюбието му.

Когато Александър се върна и легна на рогозката в ъгъла на моята стаичка, казах:

— Знаеш ли, одеве извадих дисковете от сака си. Има един филм, дето май не си го гледал.

— И на какво ще го гледаме? — попита той.

— На лаптопа. Екранът е малък, но качеството е добро. Особено отблизо.

Той помълча, после попита:

— И какъв е тоя филм?

— „Любовно настроение“, Вонг Карвай. Стилизация на Хонконг през шейсетте.

— За какво се разказва?

— Направо все едно е за нас — казах. — Героите живеят в съседни стаи. И постепенно се изпълват с нежност един към друг.

— Майтапиш се.

Взех кутийката на диска и прочетох кратката анотация:

— „Су и Чоу живеят в съседни стаи. Съпрузите им са в командировка. Чоу вижда чантичката на Су, която й е подарил мъжът й. Жена му има същата. А Су вижда вратовръзката на Чоу, която му е подарила жена му. Нейният мъж има същата. И без думи е ясно, че съпрузите им им изневеряват един с друг. Какво да направят Су и Чоу? Дали пък просто да не се потопят в сладката музика на любовното настроение?“

— Нещо нищо не разбирам — каза той. — Добре де, дай да се потапяме…

Сложих лаптопа на пода и вкарах диска.

Първите двайсетина минути той гледаше филма и мълчеше, не реагираше никак. Знаех го тоя филм наизуст, така че гледах не толкова екрана, колкото — с крайчеца на окото си — него. Изглеждаше отпуснат и спокоен. Изчаках подходящия момент, попреместих се към него, разроших козината му с лапа и го бутнах да легне на една страна, с опашката към мен. Без да откъсва поглед от екрана, той тихичко изръмжа, но не каза нищо.

То пък една фраза — „тихичко изръмжа, но не каза нищо“. Обаче точно така си беше. Като внимавах да не го стресна, си смъкнах джинсите, извадих си опашката и…

О, каква вечер беше! Никога не се бяхме гмуркали толкова дълбоко в бездната. Преди това по време на любовните халюцинации помнех къде съм и какво става. А сега преживяванията бяха такива, че в някои моменти изобщо не разбирах коя съм всъщност — хонконгска жена с руското име Су или руска лисица с китайското име Ай Хуй. На няколко пъти изпитах истинска паника, все едно се возех на влакче на ужасите.

Причината беше в Александър — от него избликваше толкова мощна хипнотична вълна, че не можех да й устоя. Макар и за малко, аз сама ставах жертва на илюзията и потъвах в нея докрай. По едно време той лекичко ме хапна за ухото и каза:

— Не викай.

Изобщо не бях забелязала, че викам… О две думи, абсолютна забрава. Вече разбирах какво изпитват клиентите ни, когато използваме опашките си. Да, хората наистина имаха причини да се отнасят към нас с подозрение. От друга страна, ако знаех какви невероятни усещания им даряваме, щях да вземам поне три пъти по-скъпо.

Когато свършихме, останах да лежа на рогозката до него, постепенно идвах на себе си. Имах чувството, че съм изтръпнала цялата, трябваше ми време, за да възстановя кръвообращението си. Накрая усетих, че вече мога да говоря. Той вече се беше превърнал в човек.

— Хареса ли ти? — попитах.

— Не е зле. Добра оперативна работа. Операторска имам предвид. Режисьорът също го бива.

— Нямам предвид филма.

— А какво? — попита той и вдигна вежда.

Разбрах, че е в добро настроение.

— Другото, Саша, другото.

— А, другото ли? Песента също ми хареса. Що не я пуснеш пак?

— Коя песен?

— На оня, дето пее „адиос“.

Намръщих се.

— Няма такава песен.

— Е, може и да не е „адиос“ — каза той малко притеснено. — Просто така го чух.

— Аха, сетих се. Лос диас. „Y asi pasan los dias y yo desesperando…“ Това е на испански: „И тъй минават дните и съм отчаян…“

— Така ли?

— Ти какво си помисли? Че някой казва „адиос“ на всичко? Вярно, тъжна е, но чак пък толкова…

— Все гледаш да се заядеш — каза той миролюбиво. — Ще я пуснем ли? Или пак да изгледаме целия филм?

На другия ден гледахме филма пак, после пак и пак. И всеки път вихърът помиташе душата ми също така сладостно, както и първия. Дълго лежахме един до друг. Не приказвахме — нямаше за какво да приказваме, пък и оставахме без сили.

Харесваше ми да си слагам краката върху него, когато се свиеше на черен кравай — от време на време той ръмжеше наужким: знаех, че му е също толкова приятно, колкото и на мен. С каква нежност си спомням сега онези дни! Прекрасно е, когато две същества намират начин да си дадат взаимно щастие и радост. И що за лицемерие е да ги осъждаш, че били различни от другите!

Колко бяха тези блажени мигове отдих, когато лежахме на рогозката без сили да помръднем? Мисля, че събрани правят вечност. Всеки път времето изчезваше и трябваше да чакаме, докато не потече с обичайната си скорост. Наистина мъдро е устроен животът ни, мислех с лениво удовлетворение, докато слушах как Nat King Cole пее любимата ни песен. Беше толкова голям, сив и груб. Канеше се да изяде слънцето. И сигурно щеше да го изяде. А сега лежи в краката ми — мило черно кученце, кротко и добро и ме моли да не му се подигравам. Това е то облагородяващото влияние на пазителката на домашното огнище. Оттук почват цивилизацията и културата. Изобщо не бях предполагала, че мога да вляза в тази роля.

Ах, мили Саша, мислех си, никога не говориш за това. А аз не се осмелявам да попитам… Но ти не съжаляваш за миналия си живот — самотен, разхвърлян и вълчи, нали? С мен ти е по-хубаво, отколкото сам — нали, мили?

А?

Y tú, tú contestando:

Quizás, quizás, quizás…^[1]