Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (44)

* * *

Когато вече почти бях дописала тази книга, срещнах Михалич — бях излязла да покарам колело. Уморих се да въртя педалите, седнах на една пейка на поляната на Битцевската гора и загледах как тийнейджърите скачат от велосипедния трамплин. Седалките на колелетата им бяха много ниско. Сигурно са специални колелета за скокове, помислих си. Иначе си бяха най-обикновени маунтънбайкове. По едно време се обърнах и видях, че Михалич стои до мен.

Много се беше променил, откакто не се бяхме виждали. Беше с модерна прическа и не носеше ретробандитски дрешки, а стилен черен костюм от колекцията „rebel shareholder“ на „Дизел“. Под сакото беше облякъл черна тениска с надпис „I Fucked Andy Warhol“. Под яката на тениската проблясваше златна верижка — нито дебела, нито тънка, точно каквато трябва. Кръгъл часовник с обикновена стоманена рамка, на краката черни „Nike Air“ като на Мик Джагър. Наистина много път бяха извървели службите от времето, когато ходех на вилата на Ежов за поредния Набоков…

— Здравей, Михалич — казах.

— Здравей, Адел.

— Как ме намери?

— С уреда.

— Никакъв уред няма. Не ме стягай. Саша ми каза.

Той седна до мен.

— Има уред, Адел, има, мойто момиче. Просто е секретен. И другарят генерал-полковник е говорил с теб така, както предвижда инструкцията. Виж, аз, като ти го показах, я наруших. И другарят генерал-полковник след това ми е поправил грешката, разбираш ли? Между другото сега пак нарушавам инструкцията. Другарят генерал-полковник обаче винаги се придържа стриктно към нея.

Вече не разбирах кой от тях лъже.

— А чистачката от спортния комплекс наистина ли работи при вас?

— Ние си имаме различни методи — уклончиво каза той.

— Няма как иначе. Голяма страна сме.

— Прав си.

Помълчахме минута-две. Михалич гледаше с интерес момчетата на трамплина.

— А Павел Иванович как е? — попитах неочаквано и за самата мен. — Още ли ви консултира?

Михалич кимна.

— Идва напоследък. Препоръча ни една книга, как беше…

— Извади от джоба на сакото си едно листче и ми го показа. На него с химикалка беше написано: „Martin Wolf. Why Globalization Works“. — Каза, че тая работа не била чак толкова лоша.

— Сериозно? — попитах. — Е, хубаво, понеже вече бях почнала да се притеснявам. Виж какво, отдавна се питам… Всичките тия типове, Вулфенсон от Световната банка, Улфовиц от Департамента по отбраната — и те ли?

— И вълците са различни, също като хората — каза Михалич. — Обаче вече изобщо не могат да ни стъпят на оная работа. Възможностите на отдела се разраснаха. Нагуал Ринпоче е единствен на света.

— Кой-кой?

— Така наричаме другаря генерал-полковник.

— Как е той, впрочем? — Не можах да се сдържа да не попитам.

— Добре е.

— Какво прави?

— Направо е затрупан с работа. А след работа ходи в архива. Изучава опита.

— Какъв опит?

— На другаря Шариков.

— А, да. Оня по чистотата…

— Като не знаеш, не дрънкай много — строго каза Михалич. — Какви ли не лъжи разправят за нас, клевети, слухове. А никой не знае истината. Когато другарят генерал-полковник за пръв път дойде на работа с новата си униформа, най-старите сътрудници чак се разплакаха. От петдесет и девета не бяха виждали такова нещо. Откакто загина другарят Шариков. Той като си отиде, и всичко се срина. На него само се крепеше.

— Той как загина?

— Искаше пръв да полети в космоса. И полетя веднага щом направиха кабина, в която да може да се вмъкне куче. Удържа ли се такъв другар!… Рискът беше огромен — от първите кораби всеки втори падаше. Но той все пак излетя. И…

— Идиот — казах. — Тщеславно нищожество.

— Тщеславието няма нищо общо. Защото защо излетя в космоса другарят Шариков? Искаше да го начука на пустотата, преди тя да го начука на него. Но не успя. Само три ъглови секунди не му стигнаха…

— Александър знае ли за Шариков? — попитах.

— Вече да. Нали ти казах — не излиза от архива.

— И какво казва?

— Другарят генерал-полковник казва, че дори титаните имат своите граници.

— Ясно. А към мен какви въпроси имат титаните?

— Всъщност никакви. Просто ми е наредено да ти предам нещо. Устно.

— Ами предавай.

— Значи ти… значи един вид излизаш с претенции, че си свръхплътеник.

— Че какво значение има това?

— Голямо. Страната ни е такава, че всички трябва да са наясно кой командва. И хората, и плътениците.

— С какво толкова преча?

— Не пречиш. Обаче свръхплътеникът може да е само един. Иначе какъв свръхплътеник ще е, а?

— Подобно пошло разбиране на понятието „свръхплътеник“ намирисва на затворническо ницшеанство — казах. — Аз…

— Чакай де! — Михалич вдигна ръка. — Не са ме пратили да те трепя. Само да те предупредя.

— Разбрах. — Въздъхнах. — И какво да правя сега? Да изчезна?

— Защо да изчезваш? Просто да кротуваш. Да помниш кой е свръхплътеникът. И да не надигаш много-много, та да си нямаме проблеми. Загря ли?

— Колкото до свръхплътеника… — почнах.

— Няма да спорим — пак ме прекъсна Михалич. — Както казва Нагуал Ринпоче, като срещнеш Буда, не е нужно да го убиваш, но не му позволявай да те вбеси.

— Щом няма да спорим — няма — казах. — Това ли беше?

— Не, имам още един въпрос. Личен.

— Какъв?

— Омъжи се за мен.

Това вече ме слиса. Разбрах, че не се шегува, и го погледнах внимателно.

Мъж, към шейсетте, все още як, подготвил се за последния си скок в тоя живот, но засега така и не разбрал (за негово щастие) къде ще го отведе този скок. Много такива бях погребала. Те винаги виждат в мен последния си шанс. Големи мъже, а не разбират, че последният им шанс е единствено в самите тях. Впрочем те изобщо не са наясно що за шанс е това. Саша поне разбра нещо. А този… Едва ли.

Михалич ме гледаше с безумна надежда. И този поглед го знаех. Наистина много време прекарах в този свят, помислих тъжно.

— Ще си живееш като на собствен остров — прегракнало каза Михалич. — Ако искаш, може и без „като“ — наистина на собствен остров. Твое лично кокосово Баунти. Всичко ще направя за теб.

— Островът как се казва? — попитах.

— Какво?

— Как се казва. Нали трябва да си има име. Ултима Туле например. Или Атлантида.

— Както искаш, така ще го кръстим. — Той се ухили. — Това ли ти е проблемът?

Време беше да приключваме.

— Добре, Михалич — казах. — Това е сериозно решение. Ще го обмисля. Дай ми една-две седмици.

— Обмисли го — каза той. — Обаче имай предвид следното. Първо, сега аз съм най-важният в нефтения апарат. Сериозно. Всичките така наречени олигарси ми клякат. И в преносен, и в пряк смисъл, ако се озъбя. Второ, има и друго. Ти харесваш вълци, нали? Знам аз. Та значи аз съм вълк, истински вълк. А другарят генерал-полковник… той, разбира се, е на висок пост, изключително отговорен пост. Целият отдел разчита на него. Обаче откъм хуя, между нас казано, аз съм на по-висок пост.

— Ако обичаш, без подробности.

— Като не щеш — няма. Обаче си помисли все пак — може пък с нормална подробност да е по-добре, а? Понеже знаеш за другаря генерал-полковник, нали?

— Знам — казах.

— Освен това имай предвид, че той се закле. Зарече се да не се превръща в човек, докато страната ни има външни и вътрешни врагове. Като другаря Шариков навремето… Целият отдел плака. Честно казано обаче, мисля, че работата не е във враговете. Просто вече му е скучно да е човек.

— Разбирам, Михалич. Всичко разбирам.

— Знам — каза той. — Ти си умна женска.

— Умна съм. Хайде, върви си. Трябва да помисля.

— Защо не ме научиш… — почна той замечтано — на това де, с опашката.

— Той и за това ли ти разказа?

— Нищо не е разказвал. И в момента изобщо не ни е до теб. Страшно много работа имаме, не разбираш ли?

— Каква работа?

— Трябва да очистим страната. Нямаме време за глупости, докато не изловим до крак ония офшорни разбойници.

— И как ще ги изловите, като са офшорни?

— Наугал Ринпоче има нюх. Надушва ги от километър. Колкото до опашките — наистина нищо не е казвал. По уреда го чух. Нали си обяснявахте как, такова де, да ги сплитате.

— Ясно, ясно. Хайде, махай се, звяр проклет.

— Ще чакам да ми звъннеш. Поддържай контакт с нас, нали така. Не забравяй къде живееш.

— Ха, че как да забравя!

— Добре, добре. Звънни ми.

Стана и тръгна към дърветата.

— Ей, Михалич — подвикнах, когато се отдалечи на няколко метра.

— К’во? — Той спря и се обърна.

— Недей да я носиш тая тениска. Анди Уорхол умря през осемдесет и седма. Веднага си личи, че си на годинки.

— Бе чух че и ти имаш проблеми в това отношение — каза той невъзмутимо. — Обаче ми харесваш и така. Какво ми пука на колко си години? Няма да ти еба паспорта, нали така? Да не говорим, че ти е фалшив.

Усмихнах се. Все пак имаше някакъв чар у него — плътеникът си е плътеник.

— Прав си, Михалич, няма да ми ебеш паспорта. Ще ебеш мъртвия Анди Уорхол.

Той се разсмя.

— Не че имам нещо против — продължих. — Но това, че искаш да го откриеш в мен, малко ме притеснява. Въпреки цялата ми симпатия към тебе като към човек.

Нанесох му най-ужасната в нашите среди обида, но той просто се разкикоти. Изглежда, изобщо не схвана какво му казвам. Трябваше да се изразя по-ясно.

— Не я носи тая тениска, Михалич, сериозно. Позиционира те като виртуален гей некрофил.

— Що не ми го кажеш на нормален език?

— Готово. С нея си като педераст трупоебец.

Той изхъмка, изплези ми се, размърда безсрамно език и пак каза:

— Значи чакам. Току-виж сме ти решили проблемите — заедно с целия отдел.

После се обърна и тръгна сред дърветата. Гледах черния квадрат на гърба му, докато не се стопи в зеленината. Malevich sold here^[1]… На кого е нужна вече близост, впрочем.