Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (31)

* * *

Беше студено. Вдигнах яката на шубата и нахлупих ушанката. Природата не ме е пригодила да живея на такива места. Пък и какво да правя тук? Еленовъдите не търсят любовни приключения сред снеговете, а и дори да търсят, едва ли бих могла да си настърча опашката в тоя студ. Сигурно веднага ще ми замръзне и ще се счупи като ледена висулка.

Колите бяха спрели така, че фаровете им осветяваха хълма. В лъчите им се разбързаха хора, разопаковаха донесеното оборудване — някакви странни уреди. Приближи се някакъв мъж със същата шуба като моята и някакво дълго куфарче в ръка и каза на Александър:

— Да почваме ли?

Александър кимна, после се обърна към мен.

— Ела и ти. Гледката е много красива.

Заизкачвахме се по склона на хълма.

— Кога спадна налягането? — попита Александър.

— Снощи — отговори военният.

— Опитахте ли да вкарате вода?

Военният махна с ръка, все едно въпросът беше адски глупав.

— За кой път вече пада на този сондаж?

— За пети — каза военният. — Край, източихме го. И него, и цяла Русия.

И изпсува.

— Сега ще видим дали сме източили всичко — каза Александър. — И без псувни пред дамата.

— Нова смяна, а? — попита военният.

— Може би.

— Това е добре. Михалич вече не върши работа…

Стигнахме до върха. Видях в далечината ниски постройки, сини и жълти светлинки, решетести метални конструкции, нещо като пушек или може би пара. Луната осветяваше истински лабиринт от положени по земята тръби — едни се гмуркаха в снега, други изчезваха към хоризонта. Но всичко това беше прекалено далече, за да мога да различа подробности. Хора не се виждаха.

— На връзка ли са? — попита Александър.

— Да — отговори военният. — Ако стане нещо, ще ни съобщят. Какви са ни шансовете?

— То ще си каже — отвърна Александър. — Давай да почваме.

Военният сложи куфара на земята и го отвори. Вътре имаше пластмасов калъф, приличаше на голям пъпеш. Ключалките щракнаха, пъпешът се отвори и видях положен на червено кадифе кравешки череп; изглеждаше много стар, на няколко места се беше пукнал и беше скрепен с метални пластинки. От долната страна беше обкован в метал.

Военният извади от куфара някакъв черен цилиндър и го разгъна. Получи се нещо като телескоп с топка в края. Той заби острия му край в снега и провери добре ли го е забил. Добре го беше забил. После взе черепа, опря обкованата му с метал основа до топката и те се съединиха с леко щракване.

— Готово ли е? — попита Александър.

Той не гледаше какво прави военният, взираше се в далечните светлини и в тръбите като пълководец, оглеждащ местността, която скоро ще се превърне в бойно поле. Военният обърна празните очни кухини на черепа към нефтените сондажи, все едно щеше да снима нещо със странна телекамера.

— Тъй вярно.

— Хайде — каза Александър.

Слязохме при хората, които чакаха до колите.

— Давай пръв, Михалич — каза Александър. — Ако не се получи, се включвам аз.

— Ей сегичка — каза Михалич. — Само момент да вляза в колата.

— Без кетамин не можеш ли?

— Всичко мога, другарю генерал-лейтенант — каза Михалич. — Просто исках както си знам… Вече минах на мускулни инжекции.

— Добре де, давай, както си знаеш — недоволно изсумтя Александър. — Да видим ще се получи ли. Време е да пробваш без помощни средства, Михалич. Повярвай в себе си. Избликни! Wolf-Flow! Какво ще правим, ако ти стиснат дилъра за ташаците, а? Цялата страна ще се изправи на нокти!

Михалич само изхъмка и тръгна към колите. Докато минаваше покрай мен, ми намигна. Направих се, че изобщо не съм забелязала.

— Една минута — чу се усилен от мегафон глас. — Всички да излязат от периметъра.

Всички, които се бяха струпали пред фаровете на колите, бързо се дръпнаха в тъмнината на нощта. До нас остана само военният, който беше нагласил черепа на върха на хълма. Не знаех дали и аз трябва да се махна и въпросително погледнах Александър.

— Сядай — каза той и ми посочи един сгъваем стол: военният вече беше разгънал два. — Почва представлението на Михалич. Обаче не му се смей, много се стяга. Особено като е на кетамин.

— Помня — казах и седнах.

Александър седна до мен и ми подаде бинокъл. Взех го. Беше парещо студен.

— Какво да гледам? — попитах.

Той ми кимна към пръта с черепа — виждаха се ясно в светлината на фаровете.

— Петнайсет — обади се мегафонът иззад колите. — Десет… Пет… Нула!

Няколко секунди не стана нищо, после се чу глухо ръмжене и в светлината на фаровете се появи вълк.

Беше много различен от звяра, в който се превръщаше Александър. Толкова различен, че сякаш беше от друг биологичен вид. Беше по-малък, с къси крака и изобщо не излъчваше страшното обаяние на хищник убиец. Издълженото му тумбесто туловище изглеждаше прекалено тежко за живот сред дивата природа, да не говорим за условията на естествения подбор. Беше затлъстяло и навеждаше на мисли за древни безчинства, за християнски мъченици и римски императори, които хвърлят враговете си на зверовете. Всъщност приличаше на… Да, приличаше точно на огромен затлъстял дакел, натикан във вълча кожа. Уплаших се, че няма да издържа и ще се разсмея. И от това ми стана още по-смешно. Но успях да надмогна смеха.

Михалич се изкачи по склона и спря под пръта с черепа. Изчака момент, после вдигна муцуна към луната и зави; махаше с вирнатата си опашка като диригент с пръчицата си.

Изпитах същото чувство, както при трансформациите на Александър: все едно вълчето тяло беше мнимо или в най-добрия случай празен резонатор, като цигулка, а тайната е в звука, издаван от невидимата струна между опашката и муцуната. Реална беше само тази струна и страховитото й appassionato, а всичко останало само ми се привиждаше… Усетих близост с това създание: Михалич правеше нещо подобно на това, което правят лисиците, и за това нещо по същия начин му помагаше опашката му.

Воят му отекна с мъчително осмислено ехо първо в основата на опашката ми, а после и в съзнанието ми. В него имаше смисъл — и аз го разбирах. Но е трудно този смисъл да се изрази на човешки език — той резонираше с безкрайно множество думи и не ставаше ясно кои от тях трябва да се подберат. Съвсем приблизително и без никакви претенции за точност бих го превела така:

„Шарена краво! Чуваш ли ме, шарена краво? Това съм аз, аз, старият гаден вълк Михалич, шепна ти в ухото.

Знаеш ли защо дойдох, шарена краво? Животът ми стана толкова черен и страшен, че се отказах от Образа Божи и станах вълк самозванец. И сега вия срещу луната и срещу небето и земята, и срещу твоя череп и всичко съществуващо, та земята да се смили, да се отвори и да ми даде нефт. Знам, че няма милост за мене, шарена краво. И все пак се смили над мен. Защото ако ти не се смилиш, никой на света няма да се смили над мен. И ти, земьо, погледни ме, потрепери от ужас и ми дай нефт, та да го продам за малко пари. Защото да си изгубиш Божия Образ, да станеш вълк и да нямаш пари е непоносимо и невъобразимо и няма да го допусне Господ, от Когото се отрекох…“

Зовът му беше изпълнен със странна омагьосваща сила и искреност: не ми беше жал за Михалич, но претенциите му бяха съвсем обосновани според всички основни понятия на руския живот. Той, ако мога да го кажа така, не искаше от живота нищо прекомерно, всичко беше логично и в рамките на приетите в Русия метафизични приличия. Черепът обаче — гледах го през бинокъла — не реагираше.

Михалич ви още десетина минути, приблизително в този смисъл. Воят му беше ту жалостив, ту заплашителен — даже аз настръхвах. Но нищо не се променяше. Не знаех, впрочем, какво трябва да се случи и ще се случи ли изобщо — просто гледах, понеже Александър ми беше казал да гледам черепа. От кратките реплики обаче, които си разменяха Александър и военният, ми стана ясно, че Михалич се е провалил.

Може би защото воят му не беше естествен. Отначало това не се долавяше, но колкото по-дълго виеше, толкова по-ясно се усещаше и накрая чак ми се догади.

Воят секна — и вълка вече го нямаше на хълма. Вместо него там клечеше Михалич — на четири крака. Виждаше се ясно на светлината на фаровете — до последната гънка на шинела. Въпреки студа по лицето му се стичаше пот. Той се изправи и унило тръгна надолу по склона.

Стигна до нас и попита:

— Какво, стана ли?

Военният вдигна радиостанцията до ухото си, казаха му нещо, той я свали и отвърна:

— Няма промяна.

— Понеже вече пети път му вия на тоя залеж — каза Михалич. — Втория път винаги ми се получава. И третия почти винаги. Обаче чак пети… За какво да вия, а?

— Трябва да измислим нещо, момчета — угрижено каза военният. — Всичките ни сондажи вече са на четвърти цикъл. Ако не стигнем до петия, за годинка-две атлантиците ще ни направят на бантустанленд. Някакви идеи, Саша?

Александър стана.

— Ами да видим. — И се взря с присвити очи в черепа, все едно преценяваше разстоянието. После тръгна нагоре. На половината път смъкна шинела и го пусна в снега — той падна с разперени ръкави.

„Върви като Пушкин на дуела — помислих, погледнах шинела и домислих: — Или като Дантес…“

Заради униформата му май беше второто.

Александър стигна до пръта, внимателно хвана черепа и го обърна на сто и осемдесет градуса, така, че да гледа право към мен — съвсем ясно виждах през бинокъла празните очни кухини и металната скоба, която крепеше едната от горната страна. А после Александър тръгна пак надолу, стигна до шинела, спря, вдигна лице към небето и почна да вие.

Почна да вие още като човек, но воят го превърна във вълк дори по-бързо, отколкото любовната възбуда. Александър се олюля, гръбнакът му се изви и той падна по гръб. Трансформацията стана с такава скорост, че вече си беше почти вълк, когато тупна на шинела. Без да спира да вие, вълкът се потъркаля няколко секунди в бял облак снежен прах, а после се изправи на четири крака.

В сравнение с тлъстия тромав Михалич веднага си личеше колко е красив. Беше благороден и страшен звяр; наистина направо да се уплашат от него дори северните богове. Но воят му не беше ужасяващ като на Михалич. Беше потих и по-скоро тъжен, отколкото страховит.

„Шарена краво! Чуваш ли ме, шарена краво? Знам, че е срамота пак да ти искам нефт. И не искам. Не сме го заслужили. Знам какво мислиш за нас. Че колкото и да ни дадеш, за Сираченцето няма да остане и капка, а всичко ще изгълтат разните кукиси-юкиси, юкси-пукси и останалите лапачи, дето нямат ни срам, ни съвест. Права си, шарена краво, точно така ще стане. Обаче знаеш ли… Аз знам коя си. Ти си всичките, които са живели тук преди нас. Бащите и майките ни, дядовците и прадядовците ни и преди тях, и още преди тях… Ти си душата на всички, които са умрели с вяра в щастието, което ще дойде някога в бъдещето. И ето, че то дойде. Бъдещето, в което хората живеят не заради не знам какво си, а заради самите себе си. Понеже знаеш ли какво е да нагъваме вмирисано на нефт сашими и да се преструваме, че не забелязваме как последните ледени блокове се стапят под краката ни? Да се преструваме, че към края на тази дестинация хиляда години е вървял народ, който свършва с нас? Излиза, че всъщност си живяла само ти, шарена краво. Имала си за кого да живееш — а ние си нямаме… Имала си нас, а ние си нямаме никого освен себе си. Сега обаче и на тебе ти е също толкова кофти като на нас, понеже вече не можеш да израстеш за Сираченцето като ябълка. Можеш единствено да дадеш на гадните вълци нефт, та някой кукис-юкис-юкси-пукс да бутне на лойъра, лойърът да бутне на шефа на охраната, шефът на охраната да бутне на коафьора, коафьорът на готвача, готвачът на шофьора, а шофьорът да изчука твоето Сираченце за сто и петдесет долара за един час… И тогава твоето Сираченце ще подремне след аналния секс и после ще се разплати с всичките си сутеньори и мутри, и чак тогава може би ще му останат парички да си купи ябълката, която толкова си искала да станеш за това момиченце, шарена краво…“

Стори ми се, че кравата ме гледа с празните си очни кухини. А после видях през бинокъла как на ръба на едната натежа сълза. И се плъзна по черепа и капна в снега, а след нея втора, после и трета…

Александър продължаваше да вие, но вече не разбирах какво. Може би и нямаше смисъл всъщност — воят се беше превърнал в плач, И аз се разплаках. Всички плачехме… А после разбрах, че всъщност не плачем, а вием — и Михалич, и военният, който беше забил пръта на хълма, и хората в мрака зад колите — всички виеха, вдигнали лица към луната, виеха и плачеха за себе си, за пропадналата си държава, за жалкия си живот, за глупавата си смърт и за въжделената цена на барел…

— Ей — чух, — къде се отвя?

— А?

Отворих очи. До стола ми стояха Александър и военният. Малко встрани се беше изгърбил от студ Михалич.

— Готово — каза военният. — Нефтът тръгна.

— Ама как виеше само! — каза Александър. — Невероятно.

— Да — каза Михалич, — бива го момичето. Отначало не ми беше ясно за какво я взехте, другарю генерал-лейтенант.

Александър не отговори, понеже се приближи един от хората, които по време на сеанса се бяха крили зад колите. Беше с униформа, но без пагони и петлици — също като всички други.

— Заповядайте — каза той и подаде на Александър някаква кутийка. — „За заслуги“. Знаем, че имате много такива. Просто искаме да помните колко ви цени Родината.

— Благодаря — равнодушно каза Александър и прибра кутийката в джоба си. — Служа.

Хвана ме под ръка и ме поведе към колата. Когато се отдалечихме от другите, прошепнах:

— Кажи ми честно, като вълк на лисица. Или като плътеник на плътеник, ако предпочиташ. Наистина ли мислиш, че Сираченцето си няма ябълка заради оня кукис-юкис, а не заради вмирисаната рибешка глава, която се прави ту на бик, ту на мечка?

Той се стресна.

— Какъв кукис? Каква рибешка глава?

И чак сега загрях какви идиотщини дрънкам. Беше от стреса — бях престанала да усещам разликата между света и това, което мисля за него. Защото Александър всъщност не беше казал нищо — просто виеше срещу кравешкия череп, всичко останало си беше моя лична интерпретация.

— Мечката пък откъде я измисли? — попита той.

Наистина беше адски тъпо. За мечка и за рибешки глави изобщо не беше ставало и дума.

— От приказките — казах виновно. — Нали ми даде онази книга в самолета.

— А, ясно.

Имаше един въпрос обаче, който можех да задам, без да ме е страх, че ще прозвучи идиотски. Този път прецених предварително възможните впечатления от думите си и попитах чак после:

— Нарочно ме показа на черепа в ролята на Сираченцето. Познах ли?

Той се подсмихна.

— И защо не? Толкова си трогателна.

— Я ме погледни по-хубаво — казах. — Какво Сираченце мога да съм пък аз?

— А бе, ако щеш бъди Мария Магдалина — каза той. — Няма значение. Аз съм прагматик. Моята работа е да пусна нефта. За което черепът трябва да заплаче. Какво да го правя, като не плаче вече от Михалич, та ако ще да си бие пет кубика кетамин, а?

— Но тогава… Тогава значи всичко е лъжа — казах объркано.

Той изхъмка:

— Някой да ти е казал, че изкуството е истина?

В отговор само замигах. Най-смешното беше, че наистина си мислех така. И изведнъж вече не разбирах кой от нас е циничният манипулатор на чуждото съзнание.

— Виж какво — каза той, — пробвай тая концепция да я продадеш на галерия Саатчи. Току-виж я изложили до някоя маринована акула. Може пък и Брайън да я купи. Нали ми предлагаше хиляда лири.