Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (18)

* * *

Лежах на дивана с покривало от нещо като кожа на мамут албинос, ридаех във възглавницата и сама не знаех откъде у мен толкова сълзи — възглавницата вече беше мокра и от двете страни.

— Ада — каза Александър и сложи ръка на рамото ми.

— Махай се, изрод такъв — изхлипах и мръднах рамо да махна ръката му.

— Извинявай — каза той притеснено. — Без да искам…

— Махай се, мръснико!

И пак се разревах. След две-три минути той пак сложи ръка на рамото ми и каза:

— Три пъти те попитах.

— Подиграваш ли се с мен?

— Защо да се подигравам? Нали ти казах. За зверското тяло, за физическата близост. Казах ти.

— А аз откъде да се сетя?

Той вдигна рамене.

— Ами по миризмата например.

— Лисиците не усещат миризмите.

— Аз пък веднага разбрах всичко за тебе — каза той и някак плахо ме погали по ръката. — Първо, хората не миришат така. Второ, Михалич направо ми наду главата: „Другарю генерал-лейтенант, гледах записа — трябва да решим въпроса с тая. Значи клечи на четири крака, гледа злобно, направо страшно, не съм виждал човек да гледа така, а на гърба й огромна червена леща. И значи тя с тая леща пържи мозъка на нашия консултант! Насочи лъча към него и той директно се гътна…“ Първо си помислих, че се е побъркал от кетамина. Обаче после видях записа — всичко беше точно. Беше решил, че опашката ти е лупа.

— Какъв запис?

— Твоят клиент, оня, дето го нашиба до кръв, снимаше домашно порно. Със скрита камера.

— Какво?! Когато му бутнах, без да плаща?

— Е, не знам, това са си ваши работи. Обаче щом се свести, ни донесе записа.

— Да го таковам в интелигента — не се сдържах.

— Да — съгласи се той. — Не е възпитано. Но хората са си такива. Михалич не ти ли показа снимките? Цяла папка има, специално ги извадихме за срещата.

— Не му стигна времето… Значи всичките тия гадости, дето ми ги направи преди малко, ще ги види и Михалич?

— Тук няма камери, мила, успокой се.

— Не ми викай мила, вълк с вълк — изхлипах. — Мръсен развратен самец. Никой не е постъпвал така с мен от… — не знам защо изведнъж реших да не споменавам никакви дати — откакто съм се родила. Ужасна гадост!

Той се сниши, все едно го бяха плеснали с мокър парцал. Интересно — въпреки че опашката ми изобщо не му въздействаше, думите ми май му влияеха, и то силно. Реших да проверя наблюдението си.

— На мене там всичко ми е нежно, деликатно — казах насълзена. — А ти го разкъса с огромния си член. Сигурно ще умра…

Той пребледня, разкопча си китела и измъкна от кобура огромен никелиран пистолет. Уплаших се, че ще ме гръмне като Робърт де Ниро досадната си събеседничка при Тарантино, но за щастие не познах.

— Ако с теб стане нещо — каза той сериозно, — ще се застрелям.

— Махни го това. Махни го, казах… Добре де, ще си пръснеш тъпата глава. На мене да не би да ми стане по-леко? Нали те помолих да не го правиш.

— Мислех, че кокетничиш — тихо каза той.

— Да кокетнича ли? Че твоят колец е три пъти по-голям от тоя пистолет, вълк такъв! Какво ти кокетство, беше въпрос на живот и смърт! Ами че те вече и децата ги учат в училище — ако момичето каже „не“, това значи именно „не“, а не „да“ или „ох, не знам“. Всичките дела за изнасилване на Запад само на това се крепят. Не ви ли го казаха в Академията на ФСБ?

Той унило поклати глава — първо на едната страна, после на другата. Да ти дожалее да го гледаш. Усетих, че е време да спра. Не биваше да прекалявам — не току-така си спомних Тарантино.

— Бинтове и йод имаш ли? — попитах отпаднало.

— Ей сега ще пратя Михалич — каза той и скочи.

— Стига с тоя Михалич! Само това ми липсва — да ми се присмива и той… Не можеш ли ти да слезеш до аптеката?

— Мога, разбира се.

— И Михалич да не влиза тук, докато те няма. Не искам никой да ме вижда в това състояние.

Той вече беше до асансьора.

— Ей сега се връщам. Дръж се.

Вратата се затвори и най-после си поех дъх.

Вече споменах, че лисиците нямат полови органи в човешкия смисъл на думата. Но под опашката имаме рудиментарна хлътнатина, еластична кожена торбичка, която не е свързана с никои други органи. Обикновено тя е свита и се вижда само отворчето, като на ненадут плондер, но когато сме уплашени, отворчето се разширява и леко овлажнява. Играе в анатомията ни същата роля, която играе специалният кух пластмасов цилиндър в екипировката на гледачите в маймунарниците.

Ако не знаете, при големите маймуни са валидни същите технологии за контрол като в престъпните и политическите среди: самците главатари ритуално оправят онези, които според тях претендират за неоправдано висок статус. Понякога в тази роля влизат и външни индивиди — електротехници, лаборанти и така нататък (имам предвид в маймунарниците). За да са готови за подобен обрат в ситуацията, те носят между краката си окачен на каишки кух пластмасов цилиндър, наричат го с милата дума, „куродупец“. В него е гаранцията им за безопасност: ако им скочи голям самец, обзет от чувство за социална справедливост, те просто трябва да се наведат и да изчакат няколко минутки — и маймунското негодувание се излива във въпросния цилиндър. После служителите могат да си продължат по пътя.

Та и аз така — можех да си продължа по пътя.

Който водеше в банята, където първата ми работа беше да огледам тялото си. Ако не се броеше това, че рудиментарният орган под опашката ми беше протрит и зачервен, всичко беше наред. Вярно, задните ми части бяха натъртени, все едно цял час бях яздила подлудял кон (което беше доста точно описание на случилото се, макар и на обратно), но това не можеше да се нарече травма. Природата определено беше подготвила лисиците за среща с друг вид плътеници — върколаците.

Имах предчувствието, че ще се къпя в седефената му вана — и то не ме излъга. Цялата ми опашка, гърбът ми, коремът ми, краката, всичко беше оплескано с вълчата му гадост; грижливо я измих с шампоан. После бързо си изсуших опашката със сешоара и се облякох. Помислих си, че няма да е зле да претърся помещението.

Но в този разкошен празен хангар на практика нямаше нищо — нито секции, нито скринове, нито скрити чекмедженца. Вратите към другите стаи бяха заключени. Въпреки това резултатите се оказаха интересни.

На работната маса до елегантния компютър имаше масивно сребърно нещо — онова, което на влизане бях помислила за статуетка. При по-внимателен оглед нещото се оказа гилотинка за пури. Изобразяваше полегналата на една страна Моника Люински, вирнала към тавана крак-лост; като го натиснеш (не можах да се сдържа), гилотинката между бедрата й не само щракваше, но и от устата й щръкваше синкаво пламъче-езиче. Хубаво сувенирче, само американското знаме, което Моника държеше гордо, ми се стори излишно: понякога е достатъчна само една капчица, та чашата да прелее и еротиката да се превърне в кичова агитпропаганда.

Сребърната Моника беше полегнала върху дебела папка. В папката имаше най-различни листове.

Най-отгоре беше, ако се съдеше по гланца, лист от някакъв албум с репродукции. От него ме погледна огромен жълтоок вълк с приличаща на буквата F руна на гърдите — беше снимка на скулптура от дърво и кехлибар (кехлибарени бяха очите). Отдолу пишеше:

„ФЕНРИР:

Син на Лош, огромен вълк, който преследва слънцето по небето. Когато Фенрир го настигне и го погълне, ще настъпи Рагнарьок. До Рагнарьок Фенрир е вързан. В Рагнарьок той ще убие Один и ще бъде убит от Видар“.

От написаното не ставаше ясно по какъв начин Фенрир ще настигне слънцето и ще го погълне, след като до Рагнарьок е вързан, а Рагнарьок ще настъпи тогава, когато той настигне слънцето и го погълне. Но пък нашият свят може би наистина съществува именно поради подобни нелепици: страшно е дори да си помислиш колко умиращи богове са го проклели.

Помнех кой е Фенрир. Най-ужасният звяр в нордическия бестиарий, главният герой на исландската есхатология: вълкът, който ще изяде боговете след закриването на северния проект. Надявах се, че Александър не се отъждествява прекалено с това същество и че жълтоокото чудовище е просто недостижим естетичен идеал, нещо като снимка на Шварценегер на стената на начинаещите културисти.

Отдолу имаше лист от книга с миниатюрата на Борхес „Рагнарьок“. Чела бях този разказ, поразяваше ме със сомнамбуличната си точност в нещо главно и страшно. Героят и негов познат стават свидетели на странно шествие на боговете, които се връщат от вековно изгнание. Вълните на хорското обожание ги изкарват на подиума на голямата аула. Те изглеждат странно:

„Един крепеше клон — несъмнено част от простодушната ботаника на сънищата; друг с широк жест протягаше ръка, която се оказа ноктеста лапа; едното лице на Янус плахо поглеждаше към извития клюн на Тот“.

Съновидения, ехо от фашизма. Но по-нататък става нещо много интересно.

„Навярно развълнуван от приветствията ни, някой — вече не зная точно кой — нададе победоносно кудкудякане, невероятно дразнещ звук, който донякъде напомняше гаргара или съскане. От този миг нещата рязко се промениха“.

По-нататък някои думи в текста бяха подчертани, други оградени с удивителни и изписани с главни букви — очевидно за да се предаде силната емоция:

„Всичко започна с подозрението (може би пресилено), че Боговете не умеят да говорят. Човешкият им облик бе притъпен от вековете живот, който бяха прекарали в изгнание, като диви зверове. Ислямският полумесец и римският кръст се бяха отнесли безмилостно към тези бегълци. Твърде ниски чела, пожълтели зъби, рехави мустаци на мулати или китайци, животински бърни — всичко това говореше за упадъка на олимпийския род. Одеждите им не издаваха достойна и скромна немотия, а по-скоро напомняха порочния разкош на комарджийските свърталища и на бордеите на Бахо. В нечия петелка аленееше кървавочервен карамфил; под плътно прилепнало сако личаха очертанията на кама. Изведнъж осъзнахме, че !те се готвят да изиграят последния си коз!, че са !лукави, невежи и жестоки като стари хищници! и !АКО СЕ ОСТАВИМ ДА БЪДЕМ ПОБЕДЕНИ ОТ СТРАХА ИЛИ ЖАЛОСТТА, НАКРАЯ ЩЕ НИ ПОГУБЯТ!…

Тогава извадихме тежки револвери (изневиделица в съня изникнаха и револвери) И С РАДОСТ УБИХМЕ БОГОВЕТЕ“.^[1]

Следваха две страници от „Старата Еда“ — мисля, от прорицанията на вьолвата. Бяха откъснати от някакво луксозно издание, текстът беше напечатан с едри червени букви на скъпа хартия, много неикономично:

Вятърът вдига

вълни до небето,

сушата заливат,

небето чернее;

бурята иде,

вихри беснеят;

туй е предвестие

за края на боговете.

„Края на боговете“ в последния стих беше подчертано с нокът. Текстът на втората страница беше също толкова мрачно-многозначителен:

Идва обаче

най-силният от всички.

името му

да назова не смея;

малцина знаят

що ще се случи

след битката

на Один с Вълка.

Всичко останало беше в същия дух. Повечето неща в папката по един или друг начин бяха свързани със северния мит. Най-мрачно впечатление ми направи черно-бялата снимка на немската подводница „Нагълфар“ — така в скандинавската митология се нарича корабът на бог Локи, направен от нокти на мъртъвци. Името беше подходящо за подводница от Втората световна война. Небръснатите чорлави членове на екипажа, които се усмихваха от мостика, бяха симпатични и приличаха на подразделение на съвременните „зелени“.

Към края на папката бележките на листовете ставаха все по-малко, все едно този, който ги беше чел и бе мислил над събраните материали, бързо бе почнал да губи интерес или, както се изразява Борхес в друг разказ, „някакво благородно нетърпение“ му пречеше да допрегледа материалите. Но установката на събралия всичко това беше сериозна, особено по мерките на нашето меркантилно време („век на мечове и брадви“, както го определяше един от подшитите откъси, „време на прокълнато богатство и превелико блудство“).

Последен в папката беше лист от ученическа тетрадка, прибран с цел да не се повреди в прозрачно найлоново джобче. На листа имаше нещо като посвещение:

„На Сашка за спомен.

Превръщай се!

 

WOLF-FLOW!

 

Полковник Лебеденко“

Затворих папката, затиснах я пак с Моника и продължих огледа. И изобщо не се учудих, когато до уредбата намерих няколко компактдиска с различни изпълнения на една и съща опера:

RICHARD WAGNER

DER RING DES NIBELUNGEN

Götterdammerung^[2]

Следващият интересен обект, който ми попадна пред очите, беше дебела сива папка. Лежеше на пода между стената и дивана — все едно някой я беше чел вечерта и като е заспал, я е изпуснал. На корицата пишеше:

Строго секретно

екз. № 9

Проект „Shitman“

да не се изнася от сградата!

Изобщо не свързах това странно име с историята на лудия шекспировед, която ми беше разказал Павел Иванович. Мислите ми поеха по съвсем друг маршрут — реших, че това е поредното доказателство за мощта на американското културно влияние. Superman, Batman, още два-три такива филма и умът сам започва да клишира реалността по тяхно подобие. Та какво да противопоставим на това, помислих си? Проект „Говнянски“? Че кой ще тръгне да работи по него по цяла нощ за една мизерна заплата? Нали заради всичките тия говна с евтини костюмчета загина съветската империя. На човешката душа й трябва красива опаковка, а руската култура не я предвижда и това положение на нещата се нарича духовност. Оттук и всички беди…

Изобщо не отворих папката. Секретните документи ме изпълват с отвращение още от съветско време: полза никаква, а само си създаваш проблеми, та дори да имаш много влиятелни приятели в службите.

Вниманието ми беше привлечено от няколко странни графики, закачени на стените — руни, нарисувани може би с широка четка, а може би и с лапа. По нещо напомняха китайската калиграфия — най-грубите и най-експресивните й образци. Между две от тези руни беше закачена клонка имел, което ставаше ясно от надписа — иначе приличаше на суха заострена пръчка.

Интересно беше и изображението на килима: бой между лъвове и вълци — вероятно копие на римска мозайка. На единствената лавица за книги имаше главно тежки албуми („The Splendour of Rome“, „The New Revised History of the Russian Soul“, „Origination of Species and Homosexuality“)^[3] и по-обикновени, за автомобили и оръжие). Впрочем, знаех, че книгите на такива лавици изобщо не отразяват вкусовете на стопаните, понеже ги подбират дизайнерите по обзавеждането.

Приключих с огледа и отидох до стъклената врата към покрива. Гледката беше красива. Далече долу тъмнееха дупките на дореволюпионните дворове, облагородени от реставрация. Над тях стърчаха няколко нови сгради с фалическа архитектура — бяха се опитали да ги вкарат в историческия ландшафт плавно и меко, в резултат от което изглеждаха като намазани с вазелин. По-нататък Кремъл величествено издигаше към облаците древните си увенчани със златни топки грездеи.

Как само изкриви възприятието ми за света проклетата ми работа, помислих си. Впрочем наистина ли го беше изкривила чак толкова? На нас, лисиците, ни е все едно — ние минаваме между капките на живота. Но да си човек тук е трудно. Само крачка встрани от секретния национален гещалт — и тази страна ти го нахендря. Това е теорема, доказвана от всяка проследена докрай съдба, колкото и да лустросваме ежедневния празник на живота. Това поне го знам, нагледала съм му се. Защо става така ли? Имам някои догадки, но няма да зачеквам тази тема. Вероятно хората тук не се раждат току-така, ох, не току-така се раждат… И никой не може да помогне на никого. Може би затова московските залези винаги ме изпълват с тъга?

— Чудесна гледка, нали?

Обърнах се. Той стоеше пред асансьора с натъпкан найлонов плик. На плика имаше зелена змия, увила се около медицинска чаша.

— Йод нямаше — каза притеснено. — Дадоха ми фуксидин. Казаха, че било същото, само че оранжево. Мисля, че ще е даже по-добре — няма да ти личи под опашката…

Досмеша ме и се обърнах към прозореца. Той дойде и застана до мен. Известно време мълчаливо гледахме града.

— През лятото е много красиво — каза той. — Пуснеш си Земфира, гледаш и слушаш: „Сбогом, сбогом, мой любими граде… почти попаднах в хрониките твои…“ Тя каква е била — хронична алкохоличка? Или наркоманка?

— Не ме заглавиквай.

— Май се пооправи, а?

— Искам да се прибера вкъщи — казах.

— Ами…

И кимна към плика.

— Благодаря, ще мина и без фуксидин. Като ти докарат ранения Шчорс, лекувай си него. Тръгвам.

— Михалич ще те закара.

— Не ти ща Михалича, сама ще се прибера.

Вече бях до асансьора.

— Кога мога да те видя? — попита той.

— Не знам — казах. — Ако не умра, обади се след три-четири дни.