Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (5)

* * *

Името „Национал“ предполага репрезентация на националния вкус. В Русия той е еклектичен, което се отразява от обстановката: килимът по стълбите е с класически кралски лилии, витражите по прозорците са модерн, а в подбора на картините по стените наистина е трудно да се открие какъвто и да било принцип. Черкви, букети, дъбрави, селски бабки, сцени от версайския бит, в които току се мярка Наполеон, като син папагал със златна опашка…

Впрочем между картините няма нищо общо само на пръв поглед. На практика ги обединява една главна художествена особеност — те се продават. Щом си помислиш за това, веднага разбираш колко невероятно единен стилистично е интериорът. Нещо повече, разбираш, че не съществува никаква абстрактна живопис, а само конкретна. Дълбока мисъл, дори щях да си я запиша, но пред клиента ми беше неудобно.

Спряхме пред стъклената врата на апартамент триста и деветнайсет и сикхът се усмихна прелъстително и отвори с картата-ключ. Апартаментът беше VIP — в този хотел вървят по шестстотин долара на ден. Зад двойната врата имаше малка бизнес дневна: диван на райе с висока облегалка, два фотьойла, факс и принтер, палма в каче и шкафче с антикварни съдини. От прозореца се откриваше панорама към улицата, от която се вижда Кремъл. Това е категория „Б“. Тук има и категория „С“ — когато през прозореца се вижда улица, от която се вижда улицата, от която се вижда Кремъл.

— Къде е банята? — попитах.

Сикхът почна да си развързва вратовръзката и попита палаво:

— Защо, бързаме ли? Ето там.

Отворих вратата, която ми посочи. Зад нея беше спалнята. Почти цялата заета от огромно двойно легло, а в ъгъла имаше малка врата към банята, отначало дори не я видях. Съвсем правилно, размерите на нещата трябва да са пропорционални на мястото, които те заемат в живота. Апартаментът се приближаваше към идеала, доколкото беше структуриран точно като VIP живота. На работата отговаря бизнес дневната — получиш факс, пратиш факс, поседиш на раирания диван, погледаш палмата в качето, ако палмата ти омръзне, извръщаш глава и гледаш съдините в шкафчето. На личния живот съответства спалнята с креват почти колкото цялата стая: гълташ си хапчетата и заспиваш. Или като сега…

Влязох в банята, пуснах душа и почнах да се подготвям за работа. Не е трудно — просто мъничко си смъкнах бикините и си настърчах опашката. Душа го пуснах за маскировка.

Тук явно стигам до момента, в който са необходими известни пояснения, иначе разказът ми ще изглежда безсмислен. Затова трябва да направя пауза и да кажа няколко думи за себе си.

Ние, лисиците, нямаме пол в същинския смисъл на думата и ако за нас казват „тя“, това е поради външната ни прилика с жените. Всъщност ние сме като ангелите, тоест нямаме репродуктивна система. Не се размножаваме, понеже не стареем и можем да живеем дотогава, докато нещо не ни убие.

Ако ще описваме външността ни, тялото ни е слабо и стройно, без капчица тлъстина, с великолепна релефна мускулатура — като на някои деца спортисти. Косата ни е огненочервена, копринена и лъскава. Високи сме на ръст и в древните времена това често ни издаваше, но сега човеците станаха по-високи и изобщо не изпъкваме сред тях по този признак.

Въпреки че нямаме пол в смисъл способност за възпроизводство, всичките му външни признаци ги има — лисицата никога не можеш я взе за мъж. Нормалните жени обикновено ни мислят за лесбийки. Какво мислят за нас лесбийките също е ясно: „побърквам се, побърквам се…“ И не е чудно. Дори най-красивите жени в сравнение с нас изглеждат като груби заготовки — като тежки тромави камъни, изправени до завършена скулптура.

Гърдите ни са малки, със съвършена форма и щръкнали тъмнокафяви зърна. Там, където при жените е разположена главната фабрика за блянове, ние имаме нещо външно подобно — орган симулакрум, за чието предназначение ще разкажа по-късно. Той не е предназначен за раждане. А отзад имаме опашка, пухкава гъвкава огненочервена антена. Опашката може да става по-голяма или по-малка: в спящо състояние прилича на опашка на малко момиченце и е дълга десетина-петнайсет сантиметра, в работно положение може да стигне почти до метър.

Когато опашката се увеличава, червените косми по нея също стават по-гъсти и по-дълги. Представете си фонтан, на който са му увеличили налягането няколко пъти (не бих правила паралели с мъжката ерекция). Опашката има особена роля в живота ни и то не само заради поразителната си красота. Не току-така я нарекох антена. Опашката е органът, с който създаваме илюзиите.

Как го правим ли?

Ами с опашката. Няма какво повече да се каже. Не че искам да скрия нещо, просто наистина е трудно да се обясни. Нима човек, ако не е учен, може да обясни как вижда? Или как чува? Или мисли? Вижда с очите, чува с ушите, мисли с главата, това е. И ние така — правим магиите с опашката. Усещането е също толкова просто и ясно, както и в приведените примери. Да обясня механиката на случващото се с научни термини — това не го мога.

Колкото до илюзиите или химерите, те могат да са с различна природа. Тук всичко зависи от личните качества на лисицата, от въображението й, от духовната й сила и особеностите на характера. Голяма роля играе и това колко хора трябва да видят илюзията едновременно.

Едно време можехме. Можехме да правим илюзорни вълшебни острови, да показваме на многохилядните тълпи летящи в небето дракони. Можехме да създадем образ на огромна войска, която се приближава към градските стени, и всички жители на града виждаха тази армия еднакво, до последната подробност на екипировката и гербовете на знамената. Но това го можеха великите, недостижими лисици от древността, които платиха за това си чудотворство с живота си. Като цяло оттогава сме много деградирали — вероятно поради постоянната си близост до човеците.

Моите сили, разбира се, изобщо не могат да се сравняват със силата на великите лисици. Ще дам пример: един човек мога да го накарам да види каквото си поискам. Двама? Почти винаги. Трима? Това вече зависи от обстоятелствата. В това отношение няма твърдо определени правила и всичко зависи от усещанията: аз усещам възможностите си, да го кажем така, като алпинист, застанал на ръба на скален перваз. Той ясно усеща дали може да прескочи до другия ръб, или не. Ако не прескочиш, падаш в пропастта — аналогията с нашите магии е съвсем точна.

Така че е по-добре да не пробваш да надскачаш възможностите си, понеже илюзията, чиято сила не е достатъчна, за да подчини чуждото съзнание изцяло, те издава моментално. Механизмът на случващото се е сложен, но външният резултат е винаги един и същ — когато внезапно излезе от хипнотичния контрол (пуска опашката, както казваме ние), човекът обикновено получава припадък с непредсказуеми последици. И най-често се опитва да убие лисицата, която пък в този момент е съвсем беззащитна.

Въпросът е там, че в нашата работа има една доста пикантна особеност. В неработно състояние опашчицата ни е съвсем мъничка и си я подвиваме между краката. За да заработи с пълна мощност, антената трябва да се разгъне. За целта трябва да си смъкнеш гащите (или да си вдигнеш полите) и да размахаш опашката като огненочервен шлейф. Така силата на внушението нараства десетки пъти и всички сериозни въпроси се решават именно по този начин.

Необходимостта да се заголваш по принцип води до неловки и двусмислени ситуации, но за късмет на лисиците при нея се наблюдава едно наистина удобно обстоятелство. Ако успееш да се заголиш достатъчно бързо, реципиентът забравя всичко, което е видял. Наблюдава се нещо като зона на здрача, десетина-петнайсет изпадащи от паметта секунди, през които ние трябва да си свършим работата. Нещо подобно става при припадъците — като се свести, човек не помни какво е станало непосредствено преди пристъпа.

Остава да кажа само още едно. Ние се храним като всички (почти по диетата на Аткинс). Освен това обаче можем да усвояваме пряко човешката сексуална енергия, която се отделя по време на любовния акт — бил той реален или въображаем. И докато обикновената храна просто поддържа химичното равновесие на телата ни, сексуалната е нещо като основен витамин, който ни прави омайващи и вечно млади. Вампиризъм? Не съм сигурна. Все пак ние просто вземаме онова, което неразумните човеци пилеят където им дойде. И ако с разточителността си те се докарват до смърт, ние ли сме виновни?

В някои книги за лисиците пише, че не се къпели — и по това ги познавали. Но не е така, ние сме си чисти. Просто обилната сексуална енергия ни изпълва с безсмъртната изначална първооснова и тялото ни се изчиства самичко чрез вдъхваната утринна свежест. Леката му миризма пък е изключително приятна и напомня на парфюма „Essenza di Zegna“, само че е по-фина, по-въздушна и без пламенния чувствен мистрал далече на заден план.

Надявам се, че действията ми вече ще са ви по-ясни. И така, пуснах душа, та клиентът да чува шуртенето му, понадупих се и си освободих опашката. После, без да бързам, преброих до триста (пет условни минути) и отворих вратата.