Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (10)

* * *

В съвременното общество е пагубно да се поддаваш на инстинкти, придобити в други времена, при това в съвсем различна култура. То си е все едно на изпепелена планета да слагаш жироскопи: по-добре изобщо да не мислиш накъде показват.

В древния Китай живееха извисени хора. Ако бях показала подобни познания по класическия канон пред който и да било китайски учен, той щеше да вземе пари, ако трябва, но щеше да ми плати двойно и освен това щеше да ми изпрати вкъщи писмо в стихове, вързано за сливова клонка. Може би по стар навик разчитах на нещо подобно, когато заговорих с Павел Иванович за Набоков. Но резултатът беше съвсем друг.

На следващата ни среща Павел Иванович ме помоли този път да позакъснее с плащането на сеанса, понеже тъкмо си бил купил хладилник. Отправи молбата си с тона на таен съучастник, отдавна проверен съратник в странстванията из стръмнините на духа. Така би могъл да говори поет, който моли събрата си за шишенце мастило. Не можах да му откажа.

Новият хладилник запълваше половината му кухня и приличаше на айсберг, пробил борда и щръкнал в трюма. И въпреки това капитанът на кораба беше пиян и весел. Отдавна съм забелязала, че нищо не радва толкова руския хуманитарен интелигент (за интелектуалец Павел Иванович не ставаше), колкото покупката на нов битов електроуред.

Не обичам пияните. Така че бях малко начумерена. Той вероятно си го обясни с това, че щях да го бичувам без пари, и си затрая. Почнахме сеанса мълчаливо, като отдавна сработили се естонски яхтсмени: той ми подаде вече позахабената нагайка, която си държеше в една чанта за тенис с автограф на Борис Бекер, съблече се, легна на дивана и отвори новия брой на „Експерт“.

Досещах се, че въпросът тук не е в пренебрежителното му отношение към моето изкуство и дори не в обичта му към писаното слово. Очевидно покаянието му пред Млада Русия съседстваше в душата му с незнайни за мен вибрации и той не ми беше разкрил всичките си тайни. Но аз не се стремях да проникна във вътрешния му свят по-дълбоко от платената ми дълбочина, така че не задавах въпроси. Всичко си вървеше както обикновено — докато го шибах по задника с въображаемата нагайка, аз си мислех за мои си неща, а той тихо си мърмореше, понякога почваше да стене, понякога — да се смее. Беше скучно и ми се струваше, че съм одалиска в източен харем и с равномерни движения на махалото гоня мухите от туловището на господаря си. Внезапно той каза:

— А бе как може адвокат с такова име! Антон Дриснин. И как изобщо е оцелял с това име… Сигурно всички са му се подигравали в училище… Хората с подобни имена обикновено израстват с душевни отклонения, това е факт. Всички Курови например имат нужда от психотерапевт. Всеки експерт ще го потвърди.

Нямаше смисъл да подхващам разговор, разбира се — не беше необходимо да излизам извън рамките на професионалните ни отношения. Не се сдържах именно защото за мен имената са болезнена тема.

— Нищо подобно — казах. — Какво значение има кой как се казва? Аз например имам една приятелка с наистина много неблагозвучно име. Толкова неблагозвучно, че направо ще се разсмеете, ако ви го кажа. Звучи почти като мръсна дума. Самата тя пък е много красиво, добро и умно момиче. Името не означава нищо.

— Може би просто не я познавате достатъчно добре, мила. Щом в името има мръсна дума, значи това ще си проличи и в живота. Само почакайте и ще видите. От името зависи всичко. Според една научна хипотеза името на всеки човек, особено фамилното, е първична сугестивна команда, която в пределно концентрирана форма съдържа целия сценарий на живота му. Разбирате ли какво означава „сугестивна команда“? Представяте ли си поне отчасти какво е това внушението?

— В най-общи черти — отговорих и мислено го плеснах по-силно.

— Ох… Според тази гледна точка има ограничен брой имена, понеже обществото има нужда от ограничен брой човешки типове. Няколко модела мравки — работници и войници, ако мога да се изразя така. И психиката на всеки човек се програмира на базовото равнище от асоциативно-семантичните полета, които се задействат от името — малкото и фамилното.

— Глупости — казах раздразнено. — На света няма да намерите и двама души с еднакви имена, които да си приличат.

— Както няма и две мравки, които да си приличат. Но въпреки това мравките се делят на функционални типове… О, името е много сериозно нещо. Някои имена са като бомби със закъснител.

— Какво искате да кажете?

— Ето ви една истинска история. В Архивния институт работи шекспироведът Шитман. Защитава докторска — „Онтологични и времеви аспекти на «било, що било (търпи, кобило)» по отношение на «да бъдеш или да не бъдеш»“ или нещо от тоя род — и решава да понаучи английски, за да прочете човека, който му дава хляб, в оригинал. Освен това иска да иде и до Англия — „виж Лондон и умри“, това са негови думи. Започва да учи. И още след първите няколко урока си изяснява, че на английски shit е „лайно“. Представяте ли си? Ако беше преподавател по химия, нямаше да е толкова страшно. При филолозите обаче всичко се върти около думите, отбелязва го още Дерида. Шекспироведът да се казва Шитман е все едно един пушкинист да се казва Говнянски. Трудно е да служиш на прекрасното с такъв орден на гърдите. И той значи започва да си мисли, че в Британския съвет го гледат накриво… На Британския съвет по това време изобщо не му е до шекспироведи, имаха си проблеми с данъчните, обаче Шитман решава, че това е лично отношение. Понеже нали разбирате, драга, когато човек търси с какво да подкрепи параноичните си идеи, винаги намира. Накратко, ако пропуснем тъжните подробности, за един месец въпросното лице се побърка.

В мен вече кипеше истински гняв — струваше ми се, че той иска да ме обиди, въпреки че нямах никакви рационални основания за подобно предположение. Но помнех, че най-важното е да запазвам самообладание. И успявах.

— Сериозно? — попитах възпитано.

— Да. В лудницата не говореше с никого, само крещеше. Понякога крещеше same shit different day, понякога — same shit different night. Все пак беше запомнил едно-друго от английския значи. В крайна сметка спецслужбите го откараха с кола с военни номера — очевидно им трябваше за нещо. И какво е станало с него сега, никой не знае, а който знае, няма да каже. Та такъв ми ти сън в лятна нощ, малката. Не сте права, че нищо не зависи от името. Зависи, и още как. Ако в името на приятелката ви има мръсна дума, чака я само един път. И лудницата рано или късно. Между другото, Шитман пак извади късмет, че потрябва на спецслужбите. Понеже сигурно сте чували за нашите лудници, нали? Там за един фас правят минет…

Тренировката на духа с помощта на човек-дразнител прилича на покер, когато залагаш всичко. Печалбата е голяма. Но ако не издържиш и се провалиш — губиш всичко. Издържах и сеанса без пари, и пушкиниста Говнянски, и тъпотиите му, обаче защо му беше тоя минет за един фас? Това вече не го понесох.

— Чакай бе! — викна Павел Иванович. — Какво ти стана? Какво правиш, мръсницо? Милиция! Помощ!

Като почна да вика и милицията, се опомних. Но беше късно — Павел Иванович вече беше получил три такива удара, че и Мел Гибсън щеше да се гордее с тях. И въпреки че ударите бяха хипотетични, по гърба му потече истинска кръв. Разбира се, че веднага съжалих, но пък нали съжалението винаги закъснява поне със секунда. И освен това излъгах и собствената си съвест — понеже знаех, че всеки момент ще ме обземе разкаяние, и исках да съм из дън душа каеща се грешница, накрая прошепнах с отмъстително сладострастие:

— Това ти е от Младата Русия, дърт пръч такъв…

Като преценявам сега живота си, намирам в него много тъмни петна. Но за онзи миг изпитвам особено остър срам.