Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (16)

* * *

Александър се обади след два дни — както беше обещал. Вдигнах още преди да се събудя, изобщо не се съмнявах, че е той.

— Ало?

— Ада — каза той, — ти ли си?

— Ада ли?

Съвсем сигурна бях, че никога не съм се представяла така.

— Ще ти казвам Ада — каза той. — Става за умалително от Адел, нали?

В това име можеха да се крият два полярни смисъла — „ад А“ и „А да“. Наистина вълнуващо. Най-странното беше, че никога не ми беше хрумвало.

— Добре — отвърнах, — щом искаш.

Най-добре е да се минава от „вие“ на „ти“ постепенно, без да обръщаш особено внимание, понеже в различните култури ритуалите са доста различни, а и не можеш да ги запомниш всичките. Формулирах това правило преди около хиляда и петстотин години и досега не ме е подвело нито веднъж.

— Искам да те видя — каза той.

— Кога?

— Веднага.

— Ама…

— Колата чака.

— Къде?

— При трибуните.

— При трибуните? Ти откъде знаеш къде жи…

— Това е елементарно — засмя се той. — Михалич ще те докара.

На вратата се почука силно.

— Ето го — каза Александър в слушалката, — идва. Чакам те, цветенце.

И затвори, Цветенце, помислих си. Хайде де! Той за растение ли ме мисли? На вратата пак се почука, този път по-настойчиво. Това вече граничеше с нахалство.

— Адел — долетя иззад вратата познат глас. — Тук ли си? По уреда виждам, че си тук. Ей!

И потропа още веднъж.

— Тука има табела „Не влизай, опасно за живота“. Да не си влязла и да си мъртва, а? Жива ли си? Обади се де! Че ще изкъртя вратата!

Идиот, помислих си, ще го чуят и ще дотърчат. Макар че не, още е рано… Все пак беше по-добре да не рискувам. Отидох до вратата и казах:

— Не викайте, Владимир Михайлович! Сега ще отворя, само да се облека.

— Чакам.

Бързо се облякох и огледах жилището си. Като че ли нямаше нищо компрометиращо. Но как ме беше намерил? Следил ли ме беше?

— Отварям…

Михалич влезе и няколко секунди мига, за да свикне с полумрака. После се огледа и попита:

— И живееш тука, сериозно?

— Да.

— При тръбите за газа?

— Те не минават оттук. Табелката е, за да не влиза никой.

— Тогава какво е това?

— В смисъл?

— Ами всяко помещение си има все някакво предназначение. Това тука какво е?

— Не обичам помещенията — казах. — Особено когато ме вкарват в тях. И предназначенията също. Това е просто празно място под трибуните. Отначало е било склад. После са го преградили, зад ей тази стена са направили трансформатор, а тая част са я забравили. Е, не че точно я забравиха. Трябваше да положа малко усилия…

И многозначително потърках пръсти под носа му. Естествено тогава не стана с пари, а с опашката, но не възнамерявах да посвещавам Михалич във всички подробности на трудната си съдба.

— Ами с какво се топлиш? — попита той. — Аха, видях ги тръбите. Ами клозетът ти къде е?

— Да не ви е назорило?

— Не, просто ми е интересно.

— Ей натам, по коридорчето. Има и баня.

— И наистина ли живееш в тая дупка?

— Защо да е дупка? — отвърнах. — По разположение прилича повече на мансарда, като на някой адвокат или политтехнолог. Loft, сега е даже модерно. Таванът е скосен, защото сме под трибуните. Много е романтично.

— И как я караш без лампа?

— Ей там под тавана има прозорче, виждате ли го? По изгрев през него влиза много красив лъч. Пък и съм свикнала с полумрака.

Той пак огледа жилището ми.

— И в тия чували си държиш нещата?

— Може и така да се каже.

— Колелото и то ли е твое?

— Да. Много си е добро, между другото. С дискови спирачки.

— И лаптопчето ти си то бива.

— „Vaio“, „Сони“ го правят само за Япония. Най-лекият лаптоп на света.

— Ясно. Затова е на кашон, вместо на маса, а? Не те ли е срам, като ти дойдат гости?

Тонът му започна да ме дразни.

— Знаете ли, Владимир Михайлович — казах, — ако ще си говорим честно, дори не знам към какво изпитвам по-голямо равнодушие — към вида на вещите около себе си или към мненията на околните. И едното, и другото прекалено бързо остава в миналото, така че, както се казва, не се впрягам много.

— А бе истинска дупка си е — тегли той чертата. — Районният знае ли за тоя коптор?

— Ще ме изпортите, така ли?

— Зависи от поведението ти. Хайде да тръгваме.

До колата мълчахме, само Михалич на два пъти изпсува — първия път, когато трябваше да се промъкне през дупката в отпралия шперплат, а втория — когато трябваше да се провре под преградата.

— Без мръсотии, ако обичате — помолих го.

— Разпрах си ръкава. Как си вкарваш колелото тука?

— Няма проблем. Лятно време пък го оставям отвън. Кой ще се завира тук?

— Права си — съгласи се той.

Колата беше пред портала на спортния комплекс. Значи имаше шанс посещението на Михалич да остане незабелязано. Макар че това не помагаше. Управата на комплекса можеше още сто години да не забележи нищо, обаче Михалич и куките му вече знаеха всичко, нали. Нямаше да ме оставят на мира. Налагаше се да си търся ново жилище, за кой ли път вече…

Щом се отдалечихме от комплекса, Михалич изненадващо ми подаде алена роза с дълго стъбло. Дори не разбрах откъде я измъкна, толкова неочаквано го направи. Розата беше току-що разцъфнала, по листенцата й още блестеше роса.

— Благодаря — казах и я взех. — Трогната съм. Но веднага държа да ви кажа, че между нас едва ли…

— Не е от мен — прекъсна ме той. — Шефът нареди да ви я предам. Каза, докато пътуваме, да помислиш за смисъла.

— Добре — отвърнах, — ще помисля. А с какъв уред ме засякохте?

Той бръкна в джоба на сакото си и извади нещо колкото табакера, с екранче като на цифрова камера. Имаше и няколко копченца, но като цяло не беше впечатляващо.

— Това е пеленгатор.

— И как работи?

— Улавя сигнали — каза Михалич. — Дай си чантата.

Подадох му чантата си. На следващия светофар той хвана дръжката й, обърна я и ми показа мъничко кръгче тъмно фолио, по-малко от една копейка. Беше съвсем тъничко и беше лепнато за кожата. Никога нямаше да го забележа — или пък щях да реша, че е някакъв лейбъл.

— И кога ми го лепнахте?

— Докато отивахме да пием шампанско — каза той и се ухили.

— И защо? Толкова сериозни въпроси ли имате към мен?

— Всъщност да — каза той. — Но вече не са мои. Шефът ще се оправя с тебе… Между другото, казах му с какво се занимаваш.

Това, което ставаше, изобщо не ми се нравеше, но вече беше късно да се тръшкам: тъкмо влизахме в двора на познатата ми сграда. Колата се вмъкна в гаража и металните врати веднага се затвориха и ни отрязаха от света.

— Слизай, дотук сме.

Щом Михалич слезе, сложих розата на неговата седалка — дългото бодливо стъбло се сливаше по цвят с кожената тапицерия и имаше голям шанс Михалич да се тръшне на него и да си надупчи дебелия задник.

— Свали си обувките — каза той, щом слязох.

— Защо, на разстрел ли ме водите?

— Това ще го решим по-късно — измърмори той. — Ей ги там чехлите, до асансьора.

Огледах се. Кръглата дупка в тавана, металната тръба, витата стълба, всичко си беше тук, значи бяхме на същото място. Но сега лампите бяха светнати и видях асансьора, не го бях забелязала предишния път. Пред него имаше няколко чифта чехли и пантофи, най-различни. Избрах си едни сини пантофки с кръгли помпончета — изглеждаха толкова трогателно беззащитни, че само изверг би направил нещо лошо на жена, която ги е обула.

Вратата на асансьора се отвори и Михалич ми махна да влизам. На таблото имаше две големи триъгълни копчета, съединени като ромб. Михалич натисна горния триъгълник и асансьорът мощно ни откъсна от земята.

След няколко секунди вратата се отвори и от всички страни ме заляха потоци светлина, направо ме заслепиха. И в лъчите и вихрите на тази светлина стоеше Александър. Беше с мундир и марлена маска на лицето.

— Здравей, Ада — каза той. — Добре дошла. Не, Михалич, прощавай — тебе не те каня. Днес си излишен…