Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Священная книга оборотня, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (септември 2009)
Корекция
sir_Ivanhoe (октомври 2009)

Превод на текста на Приложението: NomaD, септември 2009

 

Издание:

Виктор Пелевин. Върколашки метаморфози

ИК „Калиопа“, 2008

Редактор: Нина Ганева

Корица: Огнян Илиев

ISBN 978-954-9840-22-3

История

  1. — Добавяне

* * *

Никаква физическа и дори нравствена болка не може да се сравни със страданието, което изпитах. Всичко, което отшелниците преживяват за години покаяние, се събра в една-единствена секунда на невъзможно интензивно чувство — все едно мълния освети тъмните кътчета на душата ми. Посипах се по пода като шепа прах и от очите ми рукна поток сълзи. Точно под носа ми лежеше смачкан лист от Сутрата на сърцето, от който равнодушно ме гледаха знаци, твърдящи, че и аз, и несполучилото ми бягство, и неописуемите мъки, които изпитвах в този момент, сме само празна мнимост.

Жълтия господин не се смееше и като че ли дори ме гледаше със съчувствие, но усещах, че едва сдържа смеха си. И от това ми стана още по-мъчно и плачех, и плачех, и плаках, докато знаците, по които капеха сълзите ми, не изгубиха формата си и не се превърнаха в размазани черни петна.

— Толкова ли боли? — попита Жълтия господин.

— Не — отвърнах през сълзи. — Просто… просто…

— Какво просто?

— Не съм свикнала да говоря с хората откровено.

— Като се има предвид каква си, това не е чудно. — Той се усмихна. — И все пак защо плачеш?

— Срам ме е — прошепнах.

Толкова ми беше гадно, че вече не мислех за никакви хитрости и съчувствието, което проявяваше към мен Жълтия господин, ми се струваше незаслужено — все пак много добре знаех какво ми се полага за делата ми. Ако беше почнал да ме дере жива, сигурно изобщо нямаше да възразя.

— От какво те е срам?

— От всичко, което съм правила… Страх ме е.

— От какво?

— Страх ме е, че духовете на възмездието ще ме пратят в ада — казах едва чуто.

Беше си чистата истина — сред виденията, които току-що бяха прелетели пред вътрешния ми взор, се мярна и следното: в някаква ледена дупка някакво черно колело намотаваше опашката ми, изтръгваше я от мен, но тя изобщо не се късаше, а само се удължаваше и удължаваше като паяжина от паешки корем и всяка секунда на този кошмар ми причиняваше непоносими мъки. Най-ужасното обаче беше разбирането, че така ще продължи цяла вечност… По-страшен ад не може да си представи никоя лисица.

— Нима лисиците вярват във възмездието? — попита Жълтия господин.

— На нас не ни е необходимо да вярваме или да не вярваме. Възмездието настъпва всеки път, когато ни дръпнат за опашката.

— А, така било значи — замислено каза той. — Значи трябваше да я дръпна за опашката…

— Коя?

— Преди няколко години тук дойде за покаяние една доста начетена лисица от столицата. За разлика от тебе, тя изобщо не се страхуваше от ада — напротив, доказваше, че там ще идат абсолютни всички. Разсъждаваше така: даже хората понякога са добри, следователно колко ли е по-голямо небесното милосърдие от земното! Ясно е, че Върховният владика ще прости на всички без изключение и незабавно ще ги изпрати в рая. И хората сами ще го превърнат в ад — също както са превърнали в ад земята…

Обикновено съм любопитна, но в този миг ми беше толкова лошо, че дори не попитах коя е тази лисица от столицата. Но аргументът ми се стори убедителен. Преглътнах сълзите си и прошепнах:

— Значи изобщо няма надежда?

Жълтия господин вдигна рамене и каза:

— Разбирането, че всичко е създадено от ума, разрушава и най-страшния ад.

— За разбиране го разбирам — отвърнах. — Чела съм свещените книги и се ориентирам в тях доста добре. Но си мисля, че имам зло сърце. А злото сърце, както правилно е казала лисицата от столицата, непременно създава около себе си ад. Където и да се намира.

— Ако имаше зло сърце, нямаше да дойдеш, привлечена от звуците на флейтата ми. Сърцето ти не е зло. Просто е като на всички лисици — лукаво.

— А на лукавото сърце може ли да се помогне?

— Смята се, че с праведен живот лукавото сърце може да се изцели за три калпи.

— А какво е калпа?

— Периодът между възникването на вселената и нейната гибел.

— Но нито една лисица не може да живее толкова дълго!

— Така е — съгласи се той. — Лукавото сърце се цери трудно с придържането към нравствени правила. Именно защото е лукаво, то непременно ще намери начин да заобиколи всички правила и да направи всички на глупаци. Но за три калпи може да разбере, че лъже единствено себе си.

— По-бързо не може ли?

— Може — отвърна той. — Ако имаш силно желание и решителност, може.

— Как?

— Буда е дал много различни учения. Сред тях има учения за хората, учения за духовете, има даже учения за боговете, които не желаят да се низвергнат в нисшите светове. Има и учение за вълшебните лисици, които вървят по свръхземен път, но дали ще се отнесеш към него с доверие, ако го чуеш от човек?

Заех най-почтителна поза и казах:

— Повярвайте ми, отнасям се към хората с дълбоко уважение! Дори от време на време да ми се налага да черпя от жизнената им сила, то е, защото такава ме е създала природата. Иначе как да се изхранвам?

— Добре — каза Жълтия господин. — По една щастлива случайност съм запознат с тайното учение за безсмъртните лисици и съм готов да ти го предам. Нещо повече, длъжен съм да го направя. Скоро ще напусна света и ще е жалко, ако това удивително знание изчезне заедно с мен. А едва ли ще успея да срещна друга лисица.

— Ами вашата гостенка от столицата? Защо не сте предали учението на нея?

— Ий Хуй не става — каза той.

Ето значи коя била столичната лисица! Значи тайно беше идвала тук да търси прошка за греховете си. А на думи заявява, че такова нещо като грях изобщо не съществува.

— Защо сестрицата Ий да не подхожда? — попитах. — Нали казахте, че е дошла тук, за да се покае за деянията си?

— Прекалено е лукава. Разкайва се тогава, когато замисля някое вече съвсем черно злодейство. Старае се да си облекчи душата, та тя да може да побере още повече зло.

— Аз също съм способна на това — казах честно.

— Знам — каза Жълтия господин. — Но ти ще помниш, че се каниш да извършиш престъпление, затова при теб номерът с фалшивото покаяние няма да мине. А докато планира следващото си злодейство, Ий Хуй може толкова искрено да се разкае за предишното, че наистина да облекчи душата си. Тя е прекалено лукава, та някога да влезе в Дъгоцветния поток.

Наблегна на последните две думи.

— Къде да влезе? — попитах.

— В Дъгоцветния поток — повтори той.

— Какво е това?

— Твърдиш, че си чела свещените книги. Тогава трябва да знаеш, че животът е разходка в градината на илюзорните форми, изглеждащи реални на ума, който не вижда своята природа. Заблуждаващият се ум може да попадне в света на боговете, в света на демоните, в света на животните, в света на гладните духове и в ада. След като са минали през всичките тези светове, Победоносните са оставили на жителите им учението как да се изцерят от смъртта и раждането.

— Простете — прекъснах го, за да покажа колко съм учена, — но нали в сутрите се казва, че най-драгоценното е човешкото раждане, понеже единствено човекът може да постигне освобождението. Не е ли така?

Жълтия господин се усмихна.

— Не бих открил тази тайна на хората, но понеже ти си лисица, трябва да знаеш, че във всички светове се твърди същото. В ада казват, че единствено жителите на ада могат да постигнат освобождението, понеже на всички останали места съществата прекарват живота си в търсене на удоволствия, каквито в ада на практика няма. В света на боговете пък твърдят, че освобождение могат да постигнат само боговете, понеже за тях скокът към свободата е най-къс, а страхът от пропадане в долните светове — най-силен. Във всеки свят твърдят, че той е най-подходящият за спасение.

— Ами животните? Животните не твърдят такова нещо.

— Говоря за световете, чиито обитатели имат концепция за спасението. Там, където такава концепция не съществува, по същата причина не е нужно никой да се спасява.

Виж ти, помислих. Лукав е като лисица.

— А спасението, за което става въпрос — то за всички светове еднакво ли е, или във всеки е различно?

— За хората освобождението е да влязат в нирваната. За жителите на ада — да се слеят с лилавия дим. За демоните асури — да овладеят меча на пустотата. За боговете — да се слеят с елмазния блясък. Ако става въпрос за формата, спасението във всеки свят е различно. Но по вътрешната си същност навсякъде е едно и също, понеже природата на ума, който вижда всичките тези светове, никога не се променя.

— А лисиците?

— Формално плътениците не попадат в нито една от шестте категории, за които говорих. Вие сте особен случай. Смята се, че понякога роденият в света на демоните ум се ужасява от жестокостта му и отива да живее на ръба му, там, където демонската реалност се докосва до света на хората и животните. Такова същество не се отнася към никой от тези светове, понеже се мести между трите — света на хората, на животните и на демоните. Вълшебните лисици се отнасят тъкмо към тази категория.

— Да — казах тъжно, — точно така е. Седим между три стола и то единствено от ужас пред живота. Но има ли изход за нас?

— Има. Един път една лисица нахранила вкусно Буда и учениците му. Вярно, не съвсем безкористно, понеже искала да се възползва от някои от учениците. Буда обаче бил много гладен и от благодарност оставил на тази лисица учение за плътениците, което може да ги освободи в рамките на един живот — като се има предвид, че плътениците живеят до четирийсет хиляди години. Буда нямал много време, бързал, така че учението е кратко. Но тъй като го е дал самият Победоносен, то все пак е пълно с вълшебна сила. И ако го следваш, Ай Хуй, можеш не само да се спасиш сама, но и да покажеш пътя към освобождението на всички живеещи на земята плътеници.

От вълнение ми се зави свят. Цял живот бях мечтала за нещо такова.

— И за какво се говори в това учение? — попитах шепнешком.

— За Дъгоцветния поток — също шепнешком отвърна Жълтият господин.

Усетих, че ме поднася, но не се обидих и попитах с обикновен глас:

— Дъгоцветният поток? Какво е това?

— Това е крайната цел на свръхплътеника.

— А кой е свръхплътеникът?

— Плътеникът, който ще успее да влезе в Дъгоцветния поток.

— Какво друго може да се каже за него? За свръхплътеника имам предвид.

— Външно е същият като другите плътеници, а вътрешно е различен. Останалите обаче изобщо не могат да се сетят за това по външния му вид.

— И как може да станеш свръхплътеник?

— Трябва да влезеш в Дъгоцветния поток.

— Но какво е Дъгоцветният поток.

Жълтия господин вдигна учудено вежди.

— Нали току-що ти казах. Крайната цел на свръхплътеника.

— А може ли някак да се опише Дъгоцветният поток? Та да добием представа към какво да се стремим.

— Не може. Природата на Дъгоцветния поток е такава, че всякакви описания само ще пречат, понеже ще създадат лъжлива представа за него. За него не може да се каже нищо достоверно, в него може само да се влезе.

— А какво трябва да направи свръхплътеникът, за да влезе в Дъгоцветния поток?

— Трябва да направи само едно. Да влезе в него.

— А как?

— По какъвто начин успее.

— Но нали все трябва да има някакви инструкции, които да следва?

— Точно това са те.

— И само толкова?

Жълтия господин кимна.

— Тоест излиза, че свръхплътеникът е този, който влезе в Дъгоцветния поток, а Дъгоцветният поток е това, в което влиза свръхплътеникът?

— Именно.

— Но тогава първото се определя чрез второто, а второто — чрез първото. Какъв е смисълът във всичко това?

— Най-дълбокият. И Дъгоцветният поток, и пътят на свръхплътеника са извън света и са недостъпни за обикновения ум — дори за лисичия. Но затова пък са непосредствено свързани. Така че за първия може да се говори само чрез втория, а за втория — само чрез първия.

— А може ли към всичко това да се добави нещо?

— Може.

— Какво?

— Дъгоцветният поток всъщност изобщо не е поток, а свръхплътеникът не е никакъв плътеник. Не бива да се осланяме на думите. Те ни трябват само като моментна опорна точка. Ако опиташ да ги понесеш със себе си, те ще те повлекат в пропастта. Затова веднага трябва да ги отхвърляш.

Известно време обмислях чутото.

— Интересно. Излиза, че висшето учение за лисиците се състои само от две изразени с думи понятия, които имат отношение само едно към друго и не подлежат на никакво обяснение. Освен това трябва да отхвърлим дори тези три думи, след като бъдат произнесени… Тая лисица, която е нахранила Буда, май има много лоша карма. Тя всъщност успяла ли е да влезе в Дъгоцветния поток?

Жълтия господин кимна и каза:

— Вярно, това стана съвсем наскоро. И тя не Остави указания за другите плътеници. Така че аз съм този, който трябва да ти предаде учението. А думите са две — Дъгоцветният поток.

— Трудно е да се повярва в достоверността на такова учение.

— Висшите учения се наричат висши именно защото се различават от онези, с които си свикнала. Дори само по силата на това всичко, което ти се струва достоверно, може да се смята за лъжа.

— Защо?

— Защото иначе ти нямаше да имаш нужда от никакви учения. Вече щеше да знаеш истината.

В това имаше логика. Но обясненията му ми напомняха философските силогизми, чиято главна цел е да вкарат ума в задънена улица.

— И все пак — не се предавах — как едно учение може да се състои само от две думи?

— Колкото по-висше е учението, толкова по-малко са думите, на които се гради. Думите са като котви — струва ти се, че ти позволяват здраво да се държиш за истината, но всъщност само държат ума ти в плен. Затова в най-съвършените учения няма думи и знаци.

— Това е така, разбира се — казах. — Но дори за да се обяснят предимствата на безсловесното учение, ни се налага да произнасяме много и много думи. Тогава как само две може да стигнат, за да се ръководиш от тях в живота?

— Висшите учения са предназначени за същества с висши способности. За онези, които не ги притежават, има многотомни съчинения глупости, в които можеш да се ровиш цял живот.

— А аз имам ли висши способности? — попитах тихичко.

— Иначе нямаше да седиш тук.

Това малко променяше ситуацията.

— А много ли свръхплътеници има на света?

— Само един. Сега това си ти. Ако поискаш, можеш да влезеш в Дъгоцветния поток. Но трябва да се постараеш.

Кой няма да се чувства поласкан да чуе, че притежава висши способности? От перспективата да стана единственото на света изключително същество пък направо ми секваше дъхът. Замислих се.

— А лисицата, която е успяла да влезе в Дъгоцветния поток — какво е известно за нея?

— Съвсем малко. Твоята предшественичка живееше в едно планинско селце, практикуваше крайна аскеза и съвсем се отказа от общуване с хората.

— Но с какво се е хранила?

— Използваше опашката си, за да внуши на тиквите в градината, че е дошла пролетта. И после пиеше жизнената им сила…

— Ужас! — прошепнах. — И какво стана с нея?

— Един ден просто изчезна.

— Без да остави никакви записки?

— Да.

— Доста егоистично от нейна страна.

— Може би ти ще оставиш.

— А задължително ли е да минавам от мъже на зеленчуци?

— Буда не е оставил указания за това. Слушай сърцето си. И не се отклонявай от пътя.

Направих двоен поклон.

— Обещавам упорито да се стремя към целта, ако ми предадете онова, за което споменахте.

— Вече ти го предадох.

— Кога?

— Току-що.

— И това е всичко?

Бях съвсем объркана и сигурно ми личеше.

— Това е съвсем достатъчно. Всичко останало само ще обърка рижата ти главица.

— И какво да правя сега?

Жълтия господин въздъхна.

— Ако беше човек, просто щях да те ударя по главата — каза и кимна към чворестата си тояга — и да те пратя да работиш в градината. Няма нищо по-висше от това учение и някой ден ще го разбереш. Но свръхплътеникът има особен път. И след като толкова настойчиво ме молиш да ти кажа какво да правиш, ще ти кажа. Трябва да намериш ключа.

— Какъв ключ?

— За Дъгоцветния поток.

— Що за ключ е това?

— Нямам представа. Аз не съм свръхплътеник. Аз съм обикновен монах. Върви сега — паланкинът ти те чака.