Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Священная книга оборотня, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (септември 2009)
Корекция
sir_Ivanhoe (октомври 2009)

Превод на текста на Приложението: NomaD, септември 2009

 

Издание:

Виктор Пелевин. Върколашки метаморфози

ИК „Калиопа“, 2008

Редактор: Нина Ганева

Корица: Огнян Илиев

ISBN 978-954-9840-22-3

История

  1. — Добавяне

* * *

Дойде след два.

Беше сутринта. Не го чаках, инстинктът ми не ми подсказваше нищо. Потропването на вратата беше странно, слабо. Ако беше дошла милицията, пожарната инспекция, санепидстанцията, районният архитект или други някои носители на националната идея, тропането нямаше да е такова — знам как тропат, когато идват за пари. Реших, че е старата чистачка, дето мете трибуните. Понякога идва за гореща вода да си направи чай. Два електрически чайника й подарих, но тя пак идва — от самота сигурно.

Беше Александър — мъртвешки бледен, с тъмни кръгове под очите и дълга драскотина през лявата буза. Миришеше на алкохол — не снощен, а като от току-що отворена бутилка водка. Никога досега не ми беше мирисал на алкохол.

— Как ме намери? — попитах.

Наистина беше трудно да измисля по-тъп въпрос. Той дори не си направи труда да ми отговори.

— Можеш ли да ме скриеш? Няма време.

— Разбира се — казах. — Влизай.

— Тук не става. Моите хора знаят за това място. Нямаш ли някое друго?

— Имам. Влез да ми кажеш какво става.

Той тръсна глава.

— Тръгваме веднага. До пет минути ще е късно.

Разбрах, че работата е сериозна.

— Добре — казах. — Тук ще се връщаме ли?

— Едва ли.

— Тогава ще си взема сака. И колелото. Няма ли да влезеш?

— Ще те изчакам тук.

След няколко минути вече вървяхме по една алея и се отдалечавахме от спортния комплекс. Бутах колелото, тежкият сак висеше на лявото ми рамо, но Александър изобщо не изяви желание да ми помогне. Не му беше присъщо, но пък виждах, че едва се крепи на крака.

— Далече ли е скривалището? — попита той.

— Половин час, ако вървим така бавно.

— И какво е?

— Ще видиш.

— Сигурно ли е?

— Най-сигурното.

Водех го в личното си бомбоубежище.

Често се случва, че подготвеното за в случай на война се използва в друга епоха и по друг повод. През осемдесетте години мнозина очакваха, че студената война ще приключи с гореща — за наближаването на такъв развой на събитията свидетелстваха като минимум поне две предзнаменования:

 

1. В магазините пуснаха месни консерви от сталинските стратегически запаси, направени за евентуалната трета световна (лесно се познаваха по липсата на етикети и цифри на кутиите, по особения жълтеникав цвят на ламарината, по гъстата смазка отгоре и по абсолютно безвкусното си, дори безцветно съдържание).

2. Американският президент се казваше Ronald Wilson Reagan. И трите му имена бяха от по шест букви, което правеше апокалиптичното число на звяра — 666, за което често разтревожено пишеше списание „Комунист“. Да не говорим, че Reagan се произнася също като ray gun, лъчево оръжие — това последното си беше мое откритие.

 

Както стана ясно след няколко години, всичките тези знамения предвещаваха не война, а залеза на СССР: upper rat се осра, с което изпълни първата част на великата си геополитическа мисия. По онова време обаче войната изглеждаше съвсем вероятна и често си мислех какво да правя, като започне.

Та тези мисли ме доведоха до едно просто решение. Още тогава живеех близо до Битцевския парк и често в осеяните му с дерета дълбини се натъквах на тайнствени бетонни тръби, кладенци и различни комуникации. Въпросните подземни недостроежи се отнасяха към различни съветски епохи, което си личеше по бетона. Едни бяха елементи от дренажни системи, други имаха неизвестно за мен отношение към подземни топлопроводи и кабели, трети изобщо не се поддаваха на идентификация, но пък приличаха на военни.

Повечето се забелязваха отдалече. Една от въпросните дупки обаче се оказа подходяща. Беше в гъст храсталак, достатъчно далече от блоковете, та там да не се събират хулиганчета или да ходят влюбени. До нея нямаше пътечки и значи нямаше и вероятност някой да я намери случайно, докато се разхожда из парка. Изглеждаше по следния начин: от единия бряг на тясно дере съвсем малко се подаваше бетонна тръба с диаметър около метър. Другият бряг на дерето беше само на две-три крачки, така че отгоре тръбата на практика нямаше как да се види.

Проверих я. На три-четири крачки навътре тя се разклоняваше в две стаички. На стената в едната от тях имаше разпределителна кутия и дори фасунга, закачена на забита в бетона кука.

Когато открих това място, в него нямаше никакви следи от живот, а само строителен боклук и един съдран гумен ботуш. Лека-полека го обзаведох — занесох консерви, буркани мед, виетнамски рогозки и одеяла. Вместо войната обаче дойде перестройката и необходимостта от бомбоубежището отпадна. От време на време все пак го инспектирах — наричах си го Бункера.

Всичките ми запаси естествено отдавна се бяха развалили и изгнили, но самият Бункер си оставаше тайна: откакто дойде демокрацията, само един клошар се опита да се засели там веднъж (предполагам, че е пълзял в делириум по дерето и просто се е натъкнал на тръбата). Наложи ми се да използвам малко по-рязко внушение и се боя, че бедничкият е забравил не само за дерето, но и много други неща. След това сложих на входа защитен талисман. Обикновено избягвам тази операция, понеже разплатата за магия, която променя естествения ход на нещата, рано или късно е смъртта, но пък в случая вмешателството ми беше минимално.

Та когато Александър ме помоли да го скрия, веднага си помислих, че това е най-подходящото място. Да стигнем дотам обаче не беше лесно — той вървеше все по-бавно и често спираше и дишаше тежко.

Най-после стигнахме до дерето. Беше скрито зад няколко лески и някакви растения от семейство, ако не се лъжа, сенникоцветни, не помня как се казват — но пък тук те винаги израстваха до чудовищни размери, ставаха почти като дървета и даже се плашех, че може да е от радиация или някаква химическа отрова. Александър успя да се смъкне в дерето, приклекна и се навря в тръбата.

— Наляво, надясно?

— Наляво — казах. — Ей сега ще светна.

— О, и ток ли има? Направо пет звезди.

Светнах, помогнах му да си свали шлифера и го сложих да легне на рогозките. И чак сега видях, че сивото му сако е подгизнало от кръв.

— Куршуми — каза той. — Два, може би три. Можеш ли да ги извадиш?

Бях си сложила в сака leatherman-а, разбира се. Имам и известен медицински опит — вярно, последния път, когато го прилагах, беше много отдавна и вадих от един мъж не куршуми, а остриета на стрели. Но няма особена разлика.

— Добре — казах. — Само недей да квичиш.

По време на процедурата — а тя се оказа наистина дълга — той не издаде нито звук. След едно особено непохватно извъртане на инструмента ми мълчанието му стана толкова потискащо, че се уплаших да не е умрял. Той обаче протегна ръка, взе шишето водка и пи. Накрая свърших. Наистина го измъчих, но извадих и трите сребърни парчета — по две бяха полепнали черни косъмчета и разбрах, че са стреляли по него, докато е бил… Не знаех как да наричам новия му облик — думата „куче“ ми се струваше обидна.

— Готово — казах. — Сега трябва да те превържа. Лежи кротко, а аз ще ида до аптеката, тя е наблизо. Да ти купя нещо?

— Да. Синджир и нашийник.

— Какво?!

— Нищо де — каза той и се помъчи да се усмихне. — Шегувам се. Не се притеснявай за лекарства, ще ми мине като на куче. Купи няколко самобръсначки и пяна за бръснене. И минерална вода. Пари имаш ли?

— Имам, не се притеснявай.

— И не си ходи у вас. В никакъв случай. Там вече сигурно те причакват.

— Това го знам и без да ми го казваш — отвърнах. — Обаче… Сетих се нещо. Михалич нали има един уред, който определя местоположението. С датчик. Ако ми е пъхнал такъв датчик в нещата?

— Не е вярно. Работеше те. Никакви датчици нямаме. Разкриха те чрез чистачката, дето идва да ти иска вода да си направи чай. Бачка при нас от осемдесет и пета.

В тоя живот винаги научаваш по нещо ново…

Когато се върнах, той спеше. Седнах и дълго го гледах. Лицето му беше спокойно като на малко дете. А на пода беше чашата и в нея — трите кървави сребърни парчета. Плътеник се убива трудно. Михалич вземете например — колкото и да го удряш по главата, само по-весел става. Шампанското ме удари в главата, смее се… Шегаджия. В случая не беше шампанско, разбира се, а куршуми — но все пак моят Сашенка няма да се даде на някакви си куршуми.

Как помага на комюнитито ни митът, че плътеник може да се убие само със сребърен куршум?

 

1) Раните никога не гноясват и не е нужна никаква дезинфекция — среброто си е природен антисептик.

2) изстреляните по нас куршуми са по-малко — хората са стиснати и често излизат на лов с един-единствен патрон; вярват, че всяко попадение ще е смъртоносно.

 

В реалния живот обаче изстрелът много по-често се оказва смъртоносен за ловеца. Ако хората бяха по-умни, бързо щяха да се сетят кой разпространява всичките тия слухове за сребърните куршуми. Хората обаче не че не са умни, но мислят неправилно и не за онова, за което трябва.

Бях купила храна и някои други неща. Докато се смъквах в дерето и вмъквах двата натъпкани плика в тъмната бетонна тръба, си помислих, че всъщност с нищо не съм по-различна от хилядите омъжени рускини, чиито крехки рамене са превити под тежестта на домакинстването. Всичко обаче се беше случило толкова неочаквано и беше толкова различно от ролите, които бях играла преди, че дори не можех да осъзная харесва ли ми, или не.