Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (12)

* * *

Беше със стереотипната външност: волева брадичка, стоманен поглед, лененообял перчем. Някаква трапецоидност на неблагородните му пропорции обаче правеше лицето му да прилича на западния типаж на условните противници от студената война. Киногероите от този тип обикновено гаврътват цяла чаша водка и после замезват с чашата, като през скърцането на стъклата обясняват, че това бил starinny russky obychai.

— Мамицата ти — изръмжах. — Че и да ви плащам значи?

— Стига де — каза той обидено. — Недей да бъркаш ФСБ с ченгетата. Парите ще си ги получиш.

— Колко сте? — попитах уморено.

— Сам съм… Е, максимум още един.

— Кой е вторият?

— Ей сега ще ти покажа. Не се бой де, няма да те преметна.

Издърпа чекмедженцето на масичката и извади от него една кутия, пълна с какви ли не медицински принадлежности: кутийки и флакончета, памук, еднократни спринцовки. Една беше пълна — с яркочервеното капаче на иглата приличаше на цигара, от която са дръпнали толкова силно, че огънчето е плъзнало по цялата й дължина.

— А, не, няма да се боцкам с вас — казах. — Дори за петорна тарифа.

— Идиотка — каза той весело. — Че кой ще ти даде?

— И плащането предварително. Де да ви знам на какво ще заприличате след половин час.

— На, дръж — каза той и ми хвърли един плик.

Представителите на руската средна класа често дават доларите в плик — също както ги получават. Това е вълнуващо. Все едно са те качили на конвейера на социалната сцена, та всички да видят заветните звена на икономическия механизъм на Родината… Отворих плика и преброих парите. Обещаната тройна тарифа плюс още петдесет долара. На практика на нивото на „Национал“. Такъв клиент трябва да се цени — или поне да се правиш, че го цениш. Усмихнах се очарователно.

— Като ще изкупувам, поне да се изкъпя. Къде е банята?

— Стига бърза, де — каза той. — Има време. Седи кротко.

— Искам да…

— Седи, казах — изръмжа той и си запретна ръкава.

— Нали казахте, че ще има още един. Къде е?

— Щом се боцна, веднага идва.

Стегна бицепса си с една гумена лента и стисна и отпусна няколко пъти юмрук.

— Какво си биете? — попитах малко сърдито.

Трябваше да знам все пак какво да очаквам.

— Катеринка.

— Какво-какво?

— Катеринка, де. Калиопа — поясни той. — Отлитам.

Значи в спринцовката имаше кетамин — или калипсол, невероятно силен психеделик; само психопат или самоубиец можеше да си го бие венозно.

— Венозно? — попитах невярващо.

Той кимна. Обзе ме страх. Не понасях дори типовете, които си го биеха мускулно, понеже ставаха като зомбита, като задгробни тролове, потиснати от вечно проклятие досущ войниците от призрачната армия от последния „Властелин на пръстените“. А тоя тук се канеше да си го бие венозно. Дори не знаех, че може и така. В смисъл, много добре знаех, че никой нормален човек няма да го направи. Изобщо не ми трябваше втори труп за един месец. Време беше да се изпарявам.

— Вижте, дайте да ви върна парите — казах — и да се разделим като приятели.

— Защо, какво има?

— Лесно ви е на вас, нали ще умрете. А мен ще има да ме влачат по съдилищата. По-добре да си вървя.

— Казах — да не си мръднала! — кресна Михалич.

Стана, отиде до вратата, заключи я и пъхна ключа в джоба си.

— Мръднеш ли — тежко ти. Ясен ли съм?

Кимнах. Той седна и извади от медицинската си кутия някакво странно устройство, приличаше на перфоратор съветски дизайн. Състоеше се от две полукръгли пластини, съединени със съвсем простичка механика. На долната пластина имаше гумено калпаче, а на горната — щампована звездичка и инвентарен номер, като на пистолет. Михалич съедини пластините, замислено лизна калпачето и натисна устройството до ръката си. После пъхна спринцовката в прореза, внимателно вкара иглата във вената си и изтегли малко за проверка — течността в спринцовката стана почти тъмночервена. В следващия момент натисна едно лостче на странното устройство и то високо зацъка. Михалич се смръщи, все едно щеше да скача в студена вода, поразкрачи се, за да има по-здрава опора на пода, и рязко натисна буталото на спринцовката.

Тялото му омекна почти веднага. Не знам защо, но си помислих, че така са си отивали от живота главатарите на Третия райх. Слушах разтревожена механичното цъкане — все едно устройството беше бомба, която всеки миг щеше да гръмне. След няколко секунди се чу щракване, перфораторът заедно със спринцовката отскочи от ръката на Михалич и падна на пода до фотьойла. Кръвта под лакътя на Михалич беше съвсем мъничко — само капчица. Хитро, помислих си. И тогава се случи.

Искам да обясня едно нещо. Не мога да чета мисли. Никой не може, понеже и никой няма в главата си нещо, което да прилича на напечатан текст. А пък непрекъснатите мисловни вълнички, които минават през умовете ни, почти никой не може да ги забележи дори у себе си. Затова да четеш чужди мисли е все едно да търсиш черна котка в тъмна стая, особено ако котката я няма. Имам предвид не техническите трудности на движението опипом, а практическата ценност на въпросната процедура.

Благодарение на опашките ни обаче ние, лисиците, понякога влизаме в един особен резонанс с чуждото съзнание — особено когато чуждото съзнание прави неочакван лупинг. Прилича на реакцията на периферното зрение на внезапно движение в здрача. Виждаме кратка халюцинация, нещо като абстрактно компютърно филмче. От тези контакти няма никаква полза и най-често умовете ни просто филтрират тази ефект — иначе просто няма да е възможно да се возим в градския транспорт например. Обикновено ефектът е слаб, но приеманите от хората наркотици го усилват — точно затова не понасяме наркоманите.

Да ви кажа, при венозното инжектиране на кетамин с полковниците от ФСБ стават наистина странни неща. „Отлитането“ не беше метафора, а доста реалистично описание: въпреки че омекналото тяло на Михалич приличаше на труп, съзнанието му се носеше в някакъв оранжев тунел, пълен с призрачни форми, които той ловко заобикаляше. Тунелът непрекъснато се разклоняваше и Михалич решаваше накъде да завие. Приличаше на бобслей — Михалич управляваше въображаемия си полет с леки, незабележими с просто око помръдвания на ходилата и дланите, дори не помръдвания, а просто микроскопични напрягания на съответните мускулчета.

Разбрах, че оранжевите тунели не са само пространствени образувания, те същевременно бяха информация и воля. Целят свят се превърна в огромна самоизпълняваща се програма, като компютърна, но такава, в която не можеш да отделиш хардуера от софтуера. Самият Михалич също беше елемент от тази програма, но разполагаше със свобода на придвижване по отношение на другите й блокове. И вниманието му се движеше по програмата към самото й начало, към един люк, зад който се криеше нещо страшно. Михалич влетя в последния оранжев тунел, стигна до люка и решително го отвори. И страшното, което беше зад него, се измъкна на свобода и полетя нагоре към дневната светлина и в стаята.

Погледнах Михалич. Той оживяваше — но оживяваше странно, злокобно. Устата му потрепваше, от нея се стичаше слюнка, всъщност пяна може би, а от гърлото му излизаше звук, който приличаше на ръмжене. Ръмженето ставаше все по-силно, после тялото на Михалич се напрегна, изви се — и почувствах, че неизвестната ужасна сила след секунда ще се измъкне на свобода от дъното на душата му. Нямаше време за колебания — грабнах шампанското и с всички сили го треснах по главата.

Външно не стана нищо особено — Михалич пак се отпусна във фотьойла, а шампанското дори не се счупи. Но виж, във вътрешното му измерение, с което досега имах контакт, се случи нещо смайващо. Злата сила, която искаше да се измъкне от дълбините му, изгуби управление и се блъсна в една сложна комбинация мислоформи, изпълваща поредния тунел. Забляскаха пулсиращи звезди и изчезващи към хоризонта огнени ивици, приличаха на безкрайни самолетни писти. Беше ослепително красиво и ми напомни за един кинопреглед, който бях гледала през шейсетте — там показваха катастрофирането на един скоростен катер тримаран: катерът се откъсна от водата, превъртя се на триста и шейсет градуса някак бавно, замислено и се пръсна на парчета на повърхността на езерото. Тук стана почти същото, само че вместо катера на парчета се пръсна езерото: призрачните конструкции, изпълващи оранжевия тунел, се разпаднаха и с мелодичен звънтеж са разхвърчаха настрани, избледняваха, смаляваха се, изчезваха. А после и цялата вселена от оранжеви тунели изгасна и изчезна, все едно някой й беше дръпнал шалтера. Остана само омекналото мъжко тяло във фотьойла и някакъв мелодичен звук — повтаряше се и се повтаряше дотогава, докато не разбрах, че е телефонът.

Вдигнах слушалката.

— Михалич? — попита мъжки глас.

— Не може да се обади в момента — казах. — Много е зает.

— Вие коя сте?

Наистина нямах кратък и ясен отговор на този въпрос. След няколко секунди тишина оттатък затвориха.