Виктор Пелевин
Върколашки метаморфози (26)

* * *

Лорд Крикет беше на неопределена възраст. И с неопределен пол, държа да добавя заради точността на описанието. Сестрицата Ий беше споменала, че бил от род на потомствени военни, но това изобщо не личеше по външността му. Когато го видях, дори се сетих за израза „war hero or shero“^[1] — и това въпреки бръснатата глава и goatee^[2] брадичката. Лицето му беше наистина интересно: все едно на младини душата му се е стремила към свобода и светлина, но като не е успяла да пробие бронята на самообладанието и дълга, е застинала като въпросителен мехур, раздул физиономията му в учудено-недоволна гримаса.

Беше с тъмен костюм, бяла риза и широка вратовръзка във възможно най-нежнозелено. На ревера му лъщеше малка кръгла значка, подобна на емайловите изображения на Мао Дзъдун, които се носеха навремето в Китай, само че вместо председателя Мао от нея се усмихваше Алистър Кроули (нямаше да се сетя, че това е британският сатанист, Ий Хуй ми го каза).

Александър и лорд Крикет се запознаха нащрек. Като видя униформа, лорд Крикет се усмихна. Невероятна усмивка: в нея имаше едва забележима ирония, която обаче нямаше как да не забележиш. Господи, колко ли столетия е косена тази морава! Александър пък нервно подуши въздуха, присви очи и се навъси, все едно си спомняше нещо досадно.

Уплаших се, че ще вземат да се скарат. Но те бързо подеха small talk за Близкия изток, за шиитския тероризъм и за цените на нефта. Изглежда, се бях начумерила, защото лорд Крикет ми зададе класическия въпрос:

— Защо вие руснаците се усмихвате толкова рядко?

— Защото не ни се налага да сме чак толкова конкурентоспособни — казах навъсено. — Така и така сме си нация от лузъри.

Лорд Крикет вдигна вежда.

— Е, тук преувеличавате.

Но отговорът ми, изглежда, го удовлетвори и той се върна към разговора си с Александър.

След като се убедих, че двамата разговарят на безопасни теми, се заех с видеото, бяха го взели назаем от близкия бизнес център. Имаше нещо нелепо в езотеричната презентация, подготвена на програмата Power Point, разбира се. От друга страна, цялата човешка езотерика е такава профанация, че дори Майкрософт не може да я досъсипе.

Докато с Ий се оправяхме с техниката, за пореден път се поддадох на изкушението да й присадя поне калемче морални устои.

— Не можеш да си представиш — говорех тихо и бързо, за да включа възможно повече полезна информация в секундите, с които разполагах — как освобождава душата Кантовият категоричен императив. Все едно криле ми пораснаха, когато разбрах — да, не се смей, — че човекът може да е за нас не само средство, но и цел!

Ий Хуй се намръщи, после каза:

— Права си. Като свърша с Брайън, ще взема да ида до Аржентина на сафари. Отдавна ми се ще да пострелям от вертолет.

Е какво да я правя?!

Не успявахме да включим видеото към лаптопа: bluetooth-ът не искаше да работи, пък и аз никога не бях работила с bluetooth. За известно време задълбах в техническите въпроси и престанах да обръщам внимание на това, което ставаше около мен. Когато най-после реших проблема, лорд Крикет и Александър вече разпалено спореха за ценностите.

— Сериозно ли смятате — тъкмо питаше лорд Крикет, — че има по-добро обществено устройство от либералната демокрация?

— Не ни трябват никакви либерали! За десет години ни съсипаха. Време е да си поемем поне глътка въздух.

Разбрах, че е време да се намеся.

— Прощавайте — включих се и незабелязано за лорд Крикет се заканих на Александър с юмрук, — но ми се струва, че просто не се разбирате. Става въпрос за чисто езиково недоразумение.

— Как така? — попита лорд Крикет.

— Има десетки звукосъчетания, които в различните езици означават съвсем различни неща. Руската дума „Бог“ например в английския език става блато — „bog“. А английската дума „God“ в руския става „година“. Звученето е еднакво, но смисълът е съвсем различен. Същото става и с фамилните имена, понякога е наистина смешно. Така е и с думата „либерал“. Това е класически пример за междуезикова омонимия. В Америка например либералът е човек, който е за контрол върху въоръжаването, за еднополовите бракове, за абортите и съчувства не на богатите, а на бедните. А тук…

— А тук — прекъсна ме Александър — либералът е безсъвестен пор, който се надява, че ще му бутнат някоя пара, ако се кокори невинно и повтаря, че двайсетина тлъсти паразити трябва да продължат да стискат Русия за ташаците, понеже в началото на така наречената приватизация са продавали цветя на нужното място!

— Много грубо! — казах.

— Но пък е истина. А трагедията на руския либерализъм е в това, че въпреки всичко на пора няма да му дадат пари.

— Защо да не му дадат? — попитах.

— По-рано ги гнетеше жабата. Сега ще се насерат. А после парите ще свършат.

Рядко се случва, помислих си, минало, сегашно и бъдеще да се обединят толкова безнадеждно мрачно в едно заключение.

— Вие сте за преразглеждане на резултатите от приватизацията, така ли? — попита лорд Крикет.

— И защо не? — намеси се Ий Хуй. — Ако погледнем трезво, през последните десет хиляди години човешката история не е нищо друго освен преразглеждане на резултатите от приватизацията. И историята едва ли ще спре, понеже няколко души са откраднали много пари. Та дори с тях да си купят и Фукуяма.

Ий много обича от време на време да пуска по някоя радикална, дори разбойническа мисъл и това много пасва на хищната й красота и веднага очарова бъдещата жертва. Сега например веднага забелязах с какво възхищение я изгледа Александър.

— Именно! — каза той. — Трябва да си го запиша. Нямам на какво, за жалост. А Фукуяма какво е? Нещо като гейша?

— Почти — каза Ий Хуй и се обърна така, че Александър да огледа профила й. В профил е абсолютно неотразима.

Мръсница, помислих си, нали ми обеща… И все пак не можех да не й се възхитя: Ий изобщо не беше наясно с положението в Русия, но инстинктивно знаеше какво да каже, та още от първия опит да нахлузи клупа на врата на някой мъж. Александър я гледаше зяпнал и разбрах, че спешно трябва да го спасявам. Трябваше да изтърся нещо още по-радикално.

— Така че всичките тези спорове за либерализма — почнах, уж че приключвам темата — са просто лингвистичен казус. И въпреки че наистина много уважаваме либералната демокрация като принцип, тези две думички ще осмърдяват руския език поне още сто години!

Александър премести възхитения си поглед от Ий Хуй към мен. После пак към Ий Хуй. После пак към мен. Като малко дете пред две кутии бонбони.

— Точно така — каза. — Права си за думите. Понеже въпросът не е в либералната маскировка. Въпросът е в гадните вампири, които се крият под нея. Отива например някакъв такъв офшорен мръсник в Щатите, заявява, че е либерал, а угнетените негри си мислят, че е за легализирането на канабиса…

— Подобно емоционално отношение по тези въпроси не ви ли пречи на професионалната дейност? — попита лорд Крикет.

Александър не усети иронията.

— Все пак трябва да знаем кого браним… Разберете ме правилно. Не искам да кажа, че демокрацията е нещо лошо. Много си е добра даже. Лошо е, когато от нея се опитват да се възползват мошеници и разбойници. Затова на демокрацията трябва да й се помага да се движи в правилната посока. Така смятаме.

— Това обаче вече не е демокрация — каза лорд Крикет. — Същността на демокрацията е именно в това, че никой не й помага — тя си помага сама.

— Никой не й помага ли? Преведено това ще рече да седим и да гледаме как ни го навират във всички дупки разни бенефициари с двойни гуши и тройно гражданство. За двайсет години им се нагледахме. Вече и плановете на бантустаните ни начертаха, подготвили са ни и рускоговорещ персонал, знаем го… Чели сме инструкциите. Да не си мислите, че почнахме да набиваме чемберите от любов към изкуството? Много грешите. Просто иначе за още три годинки ще ни довършат.

— Кой ще ви довърши? — учудено попита лорд Крикет. — Демокрацията? Либерализмът?

— Демокрация, либерализъм — всичко това е маскировка, тя го каза много вярно. А реалността, ще ме прощавате, прилича на чревната микрофлора. При вас на Запад всичките микроби взаимно се уравновесяват, това сте го постигнали за векове. Всеки кротичко си произвежда сероводород и си трае. Всичко е като по часовник, абсолютен баланс и саморегулиране на храносмилането, а най-отгоре — корпоративните медии, които ежедневно олизват всичко с езичета. Това е то организмът, който наричате отворено общество — за чий му е да се затваря, като за нула време може да ти затвори и устата, и ковчега ти да закове даже. А пък на нас ни натикаха някаква бактерия, дето още не е ясно коя лаборатория я е измагерила, и срещу нея няма нито антитела, нито други микроби, които да могат да я спрат. И така се продрискахме, че изсрахме триста милиарда долара, преди изобщо да се усетим. При което ни оставиха само две възможности — или докрай и завинаги да изтечем като дрисня през неустановения гъз, или дълго-дълго да гълтаме антибиотици и после бавно и предпазливо да почнем всичко отначало. Обаче тая няма да я бъде.

— Е, с антибиотиците никога не сте имали проблеми — каза лорд Крикет. — Въпросът е кой ще ви ги предписва.

— Има кой — каза Александър. — И не ни трябват консултанти като Световната банка или Валутния фонд, които първо ни натикват тая бактерия, а после ни пъхат подлогата под задника. Опарихме се вече. Литнете смело над пропастта значи, потрошете се на дъното и после ще чуете вежливите аплодисменти на световната общност. А може би ще сме по-добре без тези аплодисменти и без пропастта, а? Понеже Русия е минавала и без тях хиляда години и се е оправяла все пак, достатъчно е да погледнете картата на света. Сега обаче трябвало да ни претопят като старо желязо, понеже някои хитрушковци били напипали далаверата с цветята, така ли? Е, ще видим кой кого ще претопява. Може пък ние да претопим някои, нали така? Можем го, да, й ще го можем!

И Александър удари с юмрук по масата, и то така, че видеото и лаптопът подскочиха. Настъпи тишина. Чуваше се само някаква муха — бръмчеше зад пердето и се блъскаше в стъклото на прозореца.

Понякога и сама не разбирах кое ме стряска повече — чудовищният любовен орган, с който ме връхлиташе, когато се превръщаше във вълк, или тези дивашки, наистина вълчи възгледи за живота, които излагаше, докато беше човек. Второто може би ме омагьосваше също като… Не я довърших тази мисъл — беше прекалено плашеща.

От друга страна, нямаше какво да ме омагьосва. Въпреки целия си привиден радикализъм той говореше само за последиците и дори не намекна за причината — плъха горе, който е зает с мляскащото си самосъществуване (точно затова толкова мразя думата „минет“, помислих си, това е то психопатологията на ежедневието). Вероятно все пак Александър беше наясно с всичко, но както е присъщо на плътениците, хитруваше: да живееш в семейната мафия и да не забелязваш как работи апаратът, това става само срещу много пари, а той ги имаше. А може и да не лъжеше… Понеже нали и аз загрях за upper rat и хуй сосайъти чак когато почнах да ги обяснявам в писмото си до Ей. А все още не знаех как мислят вълците.

Пръв се освести лорд Крикет. На лицето му се изписа искрено съжаление (не си помислих, че е искрено, разбира се — просто мимическото майсторство на един британски аристократ изисква именно тези думи). Та той значи си погледна часовника и каза:

— Мога да разбера донякъде емоциите ви. Но ако ще говорим честно, ми е скучно да следвам маршрута, по който се е насочил умът ви. Наистина безплодна пустиня! Хората прекарват в подобни спорове цял живот. А после просто умират.

— Защо? — попита Александър. — Да не би да има други варианти?

— Има — каза лорд Крикет. — Повярвайте ми, има. Сред нас живеят същества с друга природа. Вие, доколкото разбрах, изпитвате сериозен интерес към тях. Та с две думи, тези отвратителни вампири, както се изразихте, не се интересуват от глупостите, за които говорите толкова пламенно. И не се маскират като либерали — тук грешите. Те изобщо не забелязват миражите, които ви карат да се изчервявате и да удряте с юмрук по масата…

Александър се намръщи и наведе глава.

— И едва ли бихте могли да им обясните — продължи лорд Крикет — какво всъщност ви изпълва с толкова яд. Както казва Торо, they march to the sound of a different drummer… Нямат никаква идеология, но това не означава, че съдбата ги е ощетила. Съвсем напротив. Тяхното съществуване е много по-реално от човешкото. Защото онова, за което говорихте току-що, е просто сън. Вземете един вестник отпреди петдесет години и го прочетете. Тъпи черни буквички, нищожни амбиции на мъртъвци, които още не знаят, че са умрели… Това днешното, всичко, за което се палите толкова, по нищо не се различава от вълнувалото умовете тогава — освен че са разместили думите в заглавията. Опомнете се!

Александър съвсем присви глава. Лорд Крикет умееше да подчеква.

— Не ви ли е интересно да разберете какви са тези различни същества? Да разберете по какво се различават от хората?

Александър се притесни съвсем и изсумтя:

— Интересно ми е.

— Тогава край на глупостите и да минем на въпроса. Ще ви разкажа какво се крие зад способността на някои хора да се превръщат в животни — това е реална, а не метафорична способност. Енфи, всичко готово ли е? Изгаси лампите, ако Обичаш…